Артур и отмъщението на Малтазар

Глава 20

Артур гледа Миро, който хлипа, довършвайки историята си. Детето е запленено като жаба пред муха. Едва сега разбира, че се е оженил за Селения, без да я познава. Техните общи приключения със сигурност са ги сближили, но той няма представа за миналото й.

— Благодаря, че ми разказа всичко това, Миро — казва момчето. — Сега разбирам по-добре.

Мисълта да загубиш по този начин майка си, да платиш толкова скъпо за толкова малка грешка, го разтърсва. Той самият също не послуша баща си. Избяга на своя глава. Тръпка минава през тялото му. Със сигурност не иска това приключение да свърши толкова лошо и милата му майчица да изчезне завинаги. Артур обещава пред себе си бързо да се прибере у дома. Ще каже само «Здравей» на принцесата си, за да се увери, че тя е добре, и ще побегне към залата на прехода. Ще мине през далекогледа, преди да блесне първият слънчев лъч, както настоятелно го посъветва вождът на матасалаите.

— Колко е часът? — пита Артур.

Миро поглежда пясъчния си часовник.

— Слънцето ще изгрее точно след пет минути! — отговаря му къртицата.

Артур въздъхва. Надява се, разбира се, нищо да не се е случило с принцесата и тя да си дойде възможно най-скоро, но идеята да я види само за една минута след всичко, което е понесъл, не му допада особено. Но може би той също трябва да си извлече поука? Артур се замисля за миг и си казва, че би прекосил цялата земя, за да я зърне, било то и само за една секунда. И дори тази секунда да не настъпи, той пак ще обиколи земята още веднъж, за да сполучи. Ето на какво го е научило това приключение: Любовта му към Селения е всеобхватна, чиста и безгранична.

Тази мисъл го изпълва с възхита и той започва да се усмихва.

— Хайде! — казва, ставайки. — Да тръгваме към залата на прехода. По-разумно е!

Миро е изненадан от внезапната зрялост на момчето.

— Ето че вече си помъдрял, Артур — отговаря му къртът със стаена усмивка на задоволство.

Двамата приятели се изправят, обръщат гръб на входната врата и се отдалечават.

Понякога голямото колело на живота, което управлява винаги всичко, засича. Такива моменти наричаме «капризи на времето». Звучи доста поетично, когато става въпрос за зъбчато колело, но от друга страна, е по-добре от грубата дума «случайност», която хората използват. В ушите на минимоите тя наподобява инструмент за измъчване.

«Признай престъплението си или ще те подхвърля на случайността!», казвали те често помежду си. Дори в Големия речник на минимоите тази дума имала отрицателно значение, оградена от «скрит», «потаен» и «стягам», «притискам».

Преди няколко години Арчибалд се опитал да им обясни истинския смисъл на думата, която можела да доведе и до хубави неща — да сближи семейства или да улесни обстоятелствата например. Но кралят и съветниците му не щели и да чуят. Случайности не съществуват. Това било философско понятие и тъй като човешките същества били преминали през векове варварство, преди да достигнат до философията, за минимоите и дума не можело да става да се върнат в каменната ера, за да разберат смисъла на една-единствена дума, колкото и философска да е тя.

Както и да е, голямото колело на живота било насочило почукването на входната врата да съвпадне с тръгването на Артур към залата на прехода. Случайността всъщност прави много неща, защото няколко секунди по-късно Артур никога не би чул този призив и така и не би разбрал кой чука на вратата.

— Това е Селения! — извиква момчето, щръквайки като бамбук.

Така се е изпънал, че е станал с един милиметър по-висок. Лицето му се озарява като Айфеловата кула в полунощ.

— Тя е! Тя е, сигурен съм! — подскача той като козле.

Артур се затичва към портата и дори не поглежда през шпионката с перископа. Миро тъкмо се готви да му каже, че това е основна мярка за сигурност и в никакъв случай не бива да се пренебрегва. Старият мъдрец може да разкаже толкова много трагични случаи по този повод, че би му отнело цял ден. Артур обаче дори не го оставя да си отвори устата. Момчето се мята към гредата, която залоства вратата от край до край, и я избутва с всички сили.

Викът на Артур се разнася навред, а кралските пазачи се устремяват към портата, която той е отворил с върховно лекомислие.

— Какво правиш, глупчо! — крещи кралят на Артур.

— Това е Селения! Сигурен съм! — отговаря Артур, без да може да овладее въодушевлението си.

Дърпа като луд тежката врата, която най-накрая се отваря.

Артур е прав. Селения наистина е там и той може да я приветства с лъчезарна усмивка. Но с принцесата не е така. Лицето й е мрачно, набраздено от сълзи, изтерзано от срам и тъга. Вероятно това се дължи на ножа, опрян в гърлото й, на силната ръка, която я задушава, на отвратителния Малтазар, който я държи в плен.

Усмивката на Артур в миг се срива като кула от карти. Кръвта на Миро се вледенява, а муцуната му посинява. Колкото до краля — той вече е припаднал.

Селения гледа Артур с пълни със сълзи очи. Би искала да му каже каква радост и утехи е за нея, че го вижда толкова близо.

Острието обаче възпира какъвто и да било звук да излезе от отворената й уста.

— Какво удоволствие да те видя отново, малки Артур! — казва Малтазар с приятния си като електрически трион върху желязо глас. Дори само от него цялото селище се разтреперва и хората се сгърчват от кошмарите, които ги обземат.

Всички са мислели, че Малтазар е изчезнал в развалините на Некрополис. За съжаление той е жив и е тук, като свидетелства завръщането си по най-кървавия начин. Вземането на заложник е най-малкото, което може да се очаква от толкова демонична личност.

— Имаш красив медальон! — присмива се Малтазар на мидената черупка, която виси на врата на Артур. — Добре дошъл в природния кръговрат, драги ми братовчеде! — допълва той, хилейки се.

Артур с удоволствие би му показал как може да скочи като тигър, но Малтазар е по-бърз и от тигъра, освен това е опрял нож в гърлото на Селения. Устремът на детето е спрян. Не е в негов интерес да получи принцесата си с прерязано гърло. Трябва да се мисли. Да се намери друго решение. Да се спечели време.

— Вече знам как Селения е изгубила майка си! Миро ми разказа историята! — иска да привлече вниманието на злодея Артур.

— Красива история, нали? Ще ти напиша и друга, още по-увлекателна! Ще имаш с какво да се забавляваш през зимните вечери до камината! — отговаря му подигравателно Малтазар.

Омразният М. бута заложницата си и окончателно влиза в селището. Артур отстъпва за мъничко, колкото да ги забави и да даде повече време на минимоите. Да имат време да измислят нещо, все едно какво, стига да спасят Селения. Но те не са нито войнствени, нито лицемери и вече са обезоръжени като пилци пред атомна бомба.

— Защо да не направим както с кралицата? Сега аз съм принц. Струвам колкото една принцеса. Вземете мен в замяна. Давам живота си срещу нейния! — предлага му Артур, като го принуждава да спре.

— Нееееее! — крещи принцесата, а Малтазар едва я удържа да не се бори.

Налага му се да използва цялата сила на ръката си. Стисва я толкова здраво, че Селения не може изобщо да мръдне и само обелва очи.

— Много мило от твоя страна, Артур. Всъщност преди няколко години такъв тип размяна би ме развеселил. Но днес имам доста по-големи амбиции и жалкият ти живот не ме интересува! — казва Малтазар пренебрежително, като кокона пред билет за метрото.

— Може ли да попитаме Ваше височество какъв проект се е зародил в главата на Ваше сиятелство? — пробва да се подмазва Артур.

Не е сбъркал, това винаги работи при диктатори и други подобни извратеняци. Малтазар се спира и заема поза, сякаш ще дава интервю.

— Наистина имам големи планове. Първо, възнамерявам да напусна тези нищожни територии, които не са на нивото на амбициите ми! — съобщава Малтазар, все едно че рецитира Молиер. — Ще се отправя към други страни, по-подходящи за размера и гениалността ми. Реших да стана… по-голям! — допълва той, сочейки с пръст небето.

Артур започва да разбира.

— Вие ли изпратихте съобщението върху оризовото зърно? — пита той, отведнъж разгадал цялата загадка. — Изпратихте ми отчаяно съобщение, защото сте знаели, че ще се опитам да направя нещо, за да спася приятелите си! Ще искам да отида при тях и съответно ще използвам лъча, който отваря вратата към минимоите. Вие обаче не се интересувате от «смаляването», а точно обратното — от «уголемяването». Като ви отворя пътя към минимоите, по същия начин, но наопаки, вие можете да стигнете до хората.

Ако ръцете му не бяха така заети да държи Селения, Малтазар на драго сърце би изръкопляскал на Артур.

— Браво, млади момко! Определено си досетлив! — признава Негова светлост.

На Малтазар му се наложило да направи цяла експедиция, за да намери с къртовски труд оризово зърно. Първо, в края на Шестата земя той срещнал пътник, който познавал къщата на хората като дланта си. Малтазар му описал какво търсел, а пътникът го насочил право към кухнята. За да стигне на приземния етаж, Малтазар използвал вертикалните тръби на канализацията. Първият човек, когото срещнал, била Маргарит. Тя готвела, а Малтазар бил впечатлен от старанието, с което приготвяла храната. Бил впечатлен също така от всички уреди — печка, която се включва само с натискането на едно копче, вода, течаща само със завъртането на кранче, миксер, който за няколко секунди смесва плодовете и ги прави на пюре.

Всичко го очаровало: мелничката за черен пипер, тостерът, от който хлябът изскачал във въздуха, хладилникът, пазещ парченце зима в себе си посред лято, и най-вече онзи усукан уред, който карал тапите да излизат. Това, което все пак най-най-много го впечатлило, било съоръжението, с което Маргарит настъргвала зеленчуците.

В супермаркета бабата се била минала да си купи от един амбулантен търговец комплект рендета, които режели зеленчуците като за украса. Така сега тя можела да направи цвете от репичка, да сложи дантела около твърдо свареното яйце или да направи от резен ряпа звезда с пет лъча. Прекарала цял час в кухнята в изпробване на всяко от рендетата върху всички плодове и зеленчуци, които намерила в хладилника. Тази демонстрация покорила Малтазар. Цялото това творчество и талант само заради насладата от красивата храна. Очите му се напълнили със сълзи — нещо, което му се случвало рядко. Първо, неговите сълзи били киселинни и той избягвал да плаче, понеже това му причинявало адска болка. Освен това болният му дух не му позволявал да изпитва емоции.

При все това там, в кухнята, пред това чисто творческо дело, пред това преходно изкуство, обединяващо наслада и геометрия, Негова светлост просто не издържал. Той почувствал, че се съживява, сякаш отдавна спрялото му сърце започнало да бие отново. Обикновено в ушите му кънтял един несекващ шум от пневматичен чук, който сега отстъпил място на Моцарт. В този момент животът на Малтазар се променил. Възрастната жена го смайвала и той започнал да ходи да я гледа всеки ден. Дори няколко пъти спал в шкафа, но едно отвратително човешко същество го изненадало посред нощ с впръскване на отровен газ. Малтазар вече достатъчно бил разяден отвътре, така че бил безчувствен към ефекта му.

Той се срещнал също така с майката на Артур, която му се сторила много смешна. Когато търсела чаша, тя недоволно отваряла всички шкафове, докато накрая решавала, че няма да пие. При все това той самият за няколко дни научил къде стояли чашите, чиниите и приборите.

Узнал дори къде се криело малкото шишенце уиски, което Арчибалд идвал да гали от време на време. Малтазар бил затворил Арчибалд в продължение на повече от три години в прочутите затвори на Некрополис, но вече съжалявал, защото дядото бил добър човек. Всеки ден идвал да поправя нещо из кухнята по молба на Маргарит. Ту запушената мивка, ту скърцащата вратичка на някой шкаф. Точел ножовете, махал котления камък от пералната машина, оправял вентилатора и всички други, модерни джаджи, които редовно се разваляли. Малтазар бил разтърсен от гледката на тази двойка, в която така добре се разбирали, помагали си и живеели щастливо. Той самият никога не бил имал такъв тип отношения, с когото и да е, дори и с родителите си, които го изоставили още след раждането му. Любов, съгласие, приятелство, споделяне. Всичко това му било напълно чуждо и той отдавна бил свикнал да не споделя нищо с никого. Затова решил да завладее този очарователен нов свят и да му стане абсолютен господар, без да срещне по пътя си някакъв съществен проблем.

Обещал тържествено пред себе си, че веднъж поел управлението на новото си кралство, щял да издигне Маргарит в званието «почетна гражданка» и да я направи главен готвач на кралската кухня.

Междувременно Малтазар откраднал от нея едно оризово зърно, което занесъл при гравьора.

Злодеят го бил открил в един бар в Петата земя. Известният бар на шеметните бързеи при водопада «Стънинг рапидс бар», собственост на Макс. Гравьорът бил най-известният в града и хората един през друг му предлагали от високи по-високи цени, за да издълбае в камък привличащи клиентите надписи. Затова той бил много зает и графикът му бил запълнен поне за десет луни напред. Щом художникът видял злия Малтазар обаче, бил готов да издълбае независимо какво за рекордно кратко време.

Сега на Малтазар му се налагало да намери някого, по когото да прати посланието. Кой можел да го достави по-бързо от паяк? Така той се обърнал към компанията «Тарантула Експрес». Шефът й се казвал Ден-Иро и естествено бил от племето чак-там-там, понеже те били специалисти по дресировка. Малкото предприятие не се било сблъскало с кризата и се радвало на безсрамен разцвет. Осемдесет процента от оборота си то изпълнявало в пределите на Петата земя, благодарение на коломасаите, които били твърде мързеливи, за да доставят сами съобщенията си.

Нашият чак-там-тамец се радвал на благоденствие. Рядко се срещал така преуспял в бизнеса преселник номад от Втората земя. Но що се отнасяло до сделки, той си намерил майстора в лицето на Малтазар. Злодеят влязъл в офиса на компанията и без дори да сяда, изложил пред Ден-Иро едно просто предложение: чак-там-тамецът трябвало да дресира паяк, който да достави съобщението до Артур. В замяна Малтазар щял да пощади семейството на животното и живота на шефа му. На това предложение не можело да се откаже. Ден-Иро бързо склонил.

— Ето как това оризово зърно достигна до теб, драги приятелю! — горд от лукавството си казва Малтазар.

Този разказ спечели време, но никой не се възползва от това. Глупавите минимои седяха на земята и слушаха с интерес. Артур е бесен. Така няма да може да спаси принцесата си.

— Стига приказки! — подмята Малтазар и бута заложницата си към залата на прехода. — Слънцето скоро ще изгрее и аз искам да съм там, за да го видя! — допълва той, хилейки се като задавен двигател на кола.

Малтазар влиза в прочутата зала на прехода, следван от Артур, Бетамеш и Миро. Само те са достатъчно смели, за да се противопоставят на господаря на мрака, който разкъсва с нокът какавидата на пазача. Възрастният мъж пада на земята като презряла круша.

— Хайде стига сте минавали насам-натам! — кара се той по навик.

— За последен път! — усмихва се Малтазар. — След това ще можеш спокойно да си спиш!

Старият пазач поглежда отвратителната особа в очите. Изобщо не изглежда впечатлен.

— Виж ти! Малкият Малтазар! Отдавна не съм те виждал! Я, колко си пораснал! — отронва той естествено.

Малтазар не обича да се държат дръзко и още по-малко така свойски с него.

— Да! И мисля още да раста! — убедено подмята той.

— По-добре си лягай, вместо да мислиш за растене! Поглеждал ли си се в огледалото?! Една дрямка ще ти се отрази добре! — съветва го пазачът.

— Млъкни, дърт изкуфелнико, или твоят сън ще е вечен! — крещи злодеят, неспособен да овладее гнева си.

Селения се опитва да се възползва от възможността, за да избяга, но Малтазар стяга хватката си около момичето и острието на ножа е на косъм да прониже кожата му.

— Успокойте се всички! — извиква на свой ред Артур с неочакван авторитет.

Напрежението рязко спада и дори Селения спира да мърда.

— Ако искаш да отидеш в света на човеците, върви! Но остави Селения тук! — казва Артур.

Малтазар се усмихва, което никога не е красива гледка.

— Не се тревожи, млади момко! Нямам никакво намерение да вземам със себе си тази малка досадница! — отвръща Малтазар. — Горе ме чакат хиляди момичета, които с радост ще ми служат.

На такова долно същество никога не може да се вярва, но Артур е сигурен, че поне този път той казва истината. Идеята да го види как отива в човешкия свят, не му допада никак, но ако това е цената, която трябва да плати, за да спаси любимата си, въпросът изобщо не подлежи на обсъждане. По-късно момчето ще се справи с Малтазар.

Артур прави знак на Миро, който веднага разбира какво се върти в главата на детето.

— Пазачо! Задействай прехода! — казва Миро с достойнство.