Артур и отмъщението на Малтазар

Глава 7

Бащата вади носна кърпичка от джоба си, но не за да я даде на сина си. Мъжът иска да лъсне металната овнешка глава, която гордо стои отпред на колата му. Красиво сребристо изваяние, символ на марката и гордост за бащата.

«Овен отпред и осемдесет коня зад него!», обича да се шегува той. В близост до колата си се чувства непобедим. Явно в превозното средство се съдържат цялата сила и мощ, които липсват у него самия. Затова той непрекъснато човърка нещо по колата, така че понякога чак жена му ревнува.

— Изтрий си краката, преди да се качиш! — заповядва й Арман, когато едва е излязла от къщата.

Тя оставя куп багаж на площадката на външното стълбище, свива рамене и отива да донесе останалата част.

Бащата се чувства леко глупаво и както винаги в подобни случаи, продължава да търка още по-усърдно овена.

Алфред е седнал на прага на отворената врата и се любува на стопанина си, тъжен като след загубен мач. Гледа го как разплита възлите на стълбата, която сам е оплел, и се опитва да разбере правилата на тази нова игра. Но Артур не си играе. Дори напротив. Вероятно никога в краткия си досега живот той не е бил по-сериозен. Сякаш изведнъж е остарял. Арчибалд го подкрепя с поглед, защото никоя дума не може да облекчи болката му.

Алфред вдига глава и се чуди дали паячето, което преминава през вратата, има някаква връзка с играта. По принцип не, но защо тогава насекомото ходи само след Артур, сякаш го следва? Алфред размахва опашка. Никога не се знае. Ако има игра, макар и неразбираема за него, важно е да покаже, че иска да участва.

— Ще те чакам долу — Арчибалд от опит знае, че самотата понякога помага. Дядото минава пред Алфред, който не изпуска паяка от очи. Артур вече е готов с багажа си, когато насекомото достига над него и увисва на тънката си нишка, плете я бързо, по-тихо от повея на вятъра. Ако играта е просто гоненица, то паячето почти я е спечелило. Алфред излайва, за да предупреди стопанина си.

Артур отива към кучето си и по този начин избягва от целувката на паяка.

— Скоро пак ще дойда, Алфред. Не се притеснявай! Ще видиш, че това е изпитание и за теб. Така ще пораснеш! — мило му говори Артур, докато го гали по главата.

Алфред не разбира много добре това изказване. Единственото нещо, от което с пораснал, са големите кокали и кучето не си представя как някакво изпитание може да се яде.

Междувременно паячето отново се спуска над главата на Артур. Явно то има конкретна идея, но не и късмет, защото детето се изправя и се връща при все още отворената си раница. Паячето си дава почивка, видимо уморено от цялото това сноване напред-назад.

Алфред гледа как косматата гадинка си поема дъх. Това, което държи между предните си крачка, явно е тежко, а е и доста голямо.

«Какво ли всъщност носи?», пита се Алфред.

Кучето присвива очи и успява да различи зърно ориз.

Алфред е по-скоро изненадан. Не че знае всичко за паяците, но за първи път среща вегетарианец измежду тях. Тази особеност събужда интереса му и той отново присвива очи. Върху оризовото зрънце има надписи. Този път Алфред вече разбра. Не става въпрос за гоненица, а за игра на думи. Колко пъти само се е случвало кучето да заспи, докато е гледало Артур и дядо му да играят на тази отегчителна игра. Алфред започва да лае, за да предупреди Артур, че има нов участник в играта, както и да покаже на паячето, че той самият няма никакво желание да се включва.

— Да, идвам! — отговаря Артур, явно не разбрал посланието му.

Паячето се качва по нишката си и отново се насочва към Артур. Никога не би приело тази мисия, ако знаеше, че ще е толкова уморителна.

Артур затваря раницата си и я мята през рамо. Паякът плете наново нишката си и се спуска уморено по инерция. За жалост отново го пропуска — този път Артур се насочва към вратата.

Тогава насекомото извиква силно от отчаяние. Сякаш животът му зависи от това, дали ще бъде чуто. Разбира се, за слуха на Артур този сърцераздирателен вик е недоловим. Момчето чува едва-едва тихо проскърцване, което би могло да идва само от стария паркет. За щастие на паячето, Алфред го е чул. Кучето не говори неговия език, но отчаянието се разбира от всички, а в този вик се съдържа много. Алфред застава с разкрачени крака и свити уши на пътя на стопанина си. Прилича на истински вратар.

— Какво има, Алфред? Не искаш да си ходя ли? — усмихва се Артур — Не мисля, че имам избор. Хайде, дръпни се.

Артур се опитва да мине, но Алфред препречва пътя му и излайва дрезгаво и красноречиво. И Артур разбира. Внимателно оставя раницата си и се втренчва в кучето, за да разгадае посланието му. Колкото повече лае Алфред, толкова повече се обърква Артур. Единственото, което момчето разбира, е, че щом кучето упорства така, сигурно става въпрос за нещо важно.

Артур не знае какво да прави. Поема си дълбоко дъх и се обръща, за да потърси нещо, което да му подскаже. Изведнъж се оказва лице в лице с изтощеното паяче, което държи оризово зрънце.

Артур се вторачва изненадано в него и инстинктивно подлага ръката си отдолу. То изглежда толкова изнемощяло, сякаш ще падне всеки момент. Паячето само това е чакало, за да пусне оризовото зрънце в ръката на момчето и да предаде по този начин повереното му съобщение.

Артур гледа объркано малкото бяло зрънце и се готви да разпита паячето, но то вече е изчезнало. Ситуацията става все по-мистериозна. Алфред маха с опашка, доволен, че е успял да помогне.

«Какво, за Бога, да правя с това зрънце?», пита се детето, преди да забележи издълбаните върху него символи.

Тогава Артур изтичва към кабинета на дядо си и грабва лупата, с чиято помощ е строил мравешкия камион. Изведнъж малкото зрънце заприличва на голям бял камък менхир, върху който е издълбана само една дума: «Помощ!»

Артур зяпва изумен. Паячето е дошло тук, за да му достави лично това съобщение. Кой друг, ако не минимоите, би гласувал такова доверие на едно десетгодишно момче? Ако те са толкова отчаяни, че детето да е единствената им надежда за избавление, значи положението е повече от притеснително.

— Няма нито миг за губене! — обръща се Артур към кучето си, докато се завърта три пъти в търсене на изход.

Момчето слиза с тихи стъпки, гъвкаво като розова пантера, сякаш възнамерява да извърши обира на века. Холът е празен. Бащата не се вижда на хоризонта, което е добре. Артур ускорява крачка и се втурва към кухнята, където забелязва рамото на дядо си. Връхлитайки през вратата, детето се сблъсква с майка си и двамата се развикват.

— Изплаши ме, Артур! — кара се майката с ръка на сърцето си, сякаш е щяло да изхвръкне. — Занеси по-бързо раницата си в колата, баща ти чака, за да затвори багажника!

— Веднага. Само да кажа чао на бабинка и деди! — отвръща Артур, опитвайки се да се освободи от майка си.

— Добре! Ще те чакам тук! — залепва се за него като скоч майката.

Артур няма време за галантни обноски: хванал я под кръста, той буквално я изтиква навън.

— Трябва да кажа на дядо една мъжка тайна, преди да заминем! — казва Артур, затръшвайки вратата под носа на майка си.

— Прекаляваш, Артур! — възмущава се от поведението на внука си дядото, но бързо прочита по лицето на момчето обзелата го паника.

— Какво става, дете? — притеснено пита дядото.

— Ужас! — пелтечи момчето. — Минимоите! В опасност са! Викат ме за помощ! Трябва веднага да направим нещо!

— Успокой се, Артур, успокой се! — дядото държи раменете на внука си. — Какво съобщение?

— Тук! Върху оризовото зърно! — настоява Артур. — Едно паяче ми го донесе! Трябва да действаме бързо, преди да е станало твърде късно! Не искам да изгубя Селения, дядо! Разбираш ли?! — казва детето, готово да се разплаче.

— Моля те, успокой се, Артур! Нищо и никого няма да загубиш! — всячески се опитва да усмири хлапето дядото. — Кажи ми първо какво е това паяче? Какво е това съобщение?

Артур хваща ръката на възрастния човек и поставя в нея оризовото зрънце. После изважда от задния си джоб лупата и му я дава.

— Тук, върху зърното! Пише го! Прочети сам! — казва Артур.

— Съобщение? Върху оризово зърно? Минимоите пишат съобщенията си по-скоро върху листа, които пускат от дърветата — разсъждава Арчибалд, докато намества очилата си.

— Листото никога нямаше да достигне до мен. Затова съобщението е върху оризово зърно, което паячето да ми донесе — логиката на Артур е безупречна.

— Хайде, чети!

Докато дядото фокусира посланието с лупата, бащата отваря вратата и блъсва рамото му. Оризовото зрънце изхвърча във въздуха.

— Опа, прощавайте! — извинява се бащата, без много да се притеснява, че е ударил някого.

Артур не вярва на очите си. Няма нито една катастрофа, в която баща му да не е забъркан. В клуба на причинителите на бедствия той би бил почетен учредител.

Момчето се хвърля на земята да търси на четири крака важното съобщение.

— Артур, какво правиш там? — раздразнен пита баща му.

— Аз… търся подаръка, който направих на дядо, но ти като отвори вратата, той отхвръкна! — ядосва се Артур.

Бащата вяло повдига рамене.

— Не можех да знам, че стоите зад нея!

Артур разглежда всички процепи на дъсчиците на пода, но зърното го няма.

— Добре, стига вече, Артур! Чака ни път! — бащата ядно дръпва сина си за ръката. — Арчибалд държи голяма лупа, сигурен съм, че ще го намери.

Артур се опъва колкото може, но силата на баща му е обратно пропорционална на ума му.

— Остави ме поне да прегърна дядо! — настоява Артур.

Бащата не може да откаже на това желание и пуска сина си за малко, но само на една ръка разстояние.

Артур се навежда към дядо си и докато се прави, че го целува по бузата, прошепва в ухото му съобщението:

— Върху зърното пишеше «Помощ!».

Изненадан, дядото го целува по другата буза.

— Сигурен ли си? — шепне на свой ред той.

Артур отново го целува.

— Напълно! Трябва да направим нещо!

Арчибалд обръща глава и го целува по другата буза:

— Ще видя какво мога да направя.

Артур подлага отново буза:

— Не ги изоставяй, дядо, умолявам те! — моли детето с разтреперан от вълнение глас.

На седмата целувка Арман започва да се чуди дали не се подиграват с него.

— Добре, крайно време е да вървим! Път ни чака, а трябва и да поддържам средна скорост, докато карам! — казва бащата тежко като тираджия.

Арчибалд и Артур се разделят с нежелание.

Арман хвърля раницата на сина си в багажника, а през това време Артур отново среща погледа на дядо си на прага на вратата.

— Не се притеснявай! — изговаря с устни, без звук Арчибалд.

Артур се усмихва, въпреки че сърцето му е свито.

— Хайде! Мятай се, Артур! — прави несполучлив опит за образно изразяване бащата.

Артур влиза в купето с крайно нежелание. Бащата обикаля още веднъж колата, като по пътя потърква за последен път овнешката глава отпред. Сякаш животното ще кара.

Майката вече е заела своето място до шофьорското. Тя винаги сяда първа, защото й трябва четвърт час, за да си сложи колана. Тъй като това вбесява съпруга й, тя с течение на времето си е изградила навика да се качва първа в колата.

— Взела съм торбички, в случай че ти прилошее — мило се обръща тя към сина си, сякаш му е купила не пликчета за повръщане, а бонбони.

«Като се има предвид скоростта, с която баща ми кара, няма такава опасност», изкушава се да й отвърне Артур, но вместо това се обръща назад, за да погледа още малко дядо си на стълбището.

Арман се качва в колата и потрива ръце, преди да врътне ключа за контакт. Осемдесетте коня заръмжават, макар и две трети от тях да са напълно излишни за бащата. Освен това истинските коне просто не ръмжат. Бащата се усмихва блажено като свещеник при звъна на великденските камбани.

— Само напред! — казва с наслада той, докато освобождава ръчната спирачка.

Колата бавно набира скорост. Артур гледа как дядо му, махащ с ръка за довиждане, се отдалечава. Отдалечава се също и красивата къща, в която детето е прекарало през това лято най-хубавите седмици от живота си.

Изведнъж Алфред, който до момента е изпращал паячето, осъзнава, че шумът от мотор е равнозначен на раздяла. Кучето прелита през стълбите и хуква навън, като се шмугва между краката на Арчибалд, почти събаряйки го.

Колата вече напуска имението, но някакви странни факли са разположени по протежението на пътя. Бащата бърчи вежди озадачено и намалява скоростта. По последни спомени тук нямаше улични фенери. Всъщност това са бого-матасалаите. Наредени в почетен шпалир с факли в ръка, да осветяват за кратко пътя.

Артур ги гледа, впечатлен от красивите им воински лица, които се открояват в тъмнината, осветени от огнените топки.

— Какво ги прихваща, че осветяват пътя така?! Това е предпоставка за пътна злополука! — не пропуска да се заяде бащата.

Колата минава покрай това невероятно светлинно ограждение и се гмурва в нощта. Само двете й малки жълти очи прорязват мрака.

Докато воините се подготвят за връщане в шатрата си, кучето Алфред препуска по пътя в преследване на колата. Бого-матасалаите не са имали време да реагират. Вече могат само да го гледат как изчезва в нощта, тичайки след стопанина си.