Артур и отмъщението на Малтазар

Глава 17

След като Артур е събудил всички, селището и жителите му решават по изключение да започнат деня малко по-рано. В момента е четири часът сутринта, или иначе казано, точно един час и четирийсет и седем минути преди официалното събуждане на селището.

Ставането сутрин е строго определено съобразно слънчевия изгрев. Часовете са изнесени в сезонен списък на вратата на двореца. Всеки трябва да го види, преди да си легне, и всички се събуждат едновременно, тоест точно двадесет минути преди първия слънчев лъч.

Времето е ценно, а дейностите — грижливо организирани. Започва се с кратък сутрешен тоалет, който отнема към две минути. Натъркване с ванилия или с конски косъм, после обилно нанасяне на предпочитания парфюм с помощта на перце от пиленце. Обличането отнема повече време — между една и десет минути съобразно индивида.

Миро например е сред най-бавните, тъй като, за да облече костюма си, който протоколът го задължава да носи, са му нужни дванадесет минути. Действително, като главен мъдрец на двореца той трябва всеки ден да носи дрехи, вдъхващи уважение. Миро си наваксва изгубеното време, като пропуска закуската. Не е много здравословно, но няма избор. Затова, докато другите се тъпчат в продължение на десет минути, той се задоволява с няколко набързо погълнати яйца от водно конче. Останалите пет минути са достатъчни за всеки да отиде до работата си и да каже прилично, както повелява Голямата книга, «Добър ден» на останалите. Това е най-интересният за наблюдаване момент. Стотици минимои излизат от домовете си като истинско гъмжило и се питат едни други как е минала нощта и дали децата се чувстват добре, след което си пожелават приятен ден и богинята на гората да ги пази. Човечетата от целия този малък народ весело се срещат, разменят си широки усмивки и дълбоки поклони и бъбрят като разкудкудякани квачки.

Няма много общо с обкръжението в нашите големи градове. При нас, ако кажете «Добро утро» в метрото преди седем часа сутринта, има голяма вероятност пътниците да дръпнат аварийната ръчка.

Минимоите обаче живеят щастливо и изглежда, са взели от нашето общество само най-доброто. Сякаш почвата, под която живеят, е прецедила цялата мръсотия на нашия свят и всички грешки в хода на историята.

Точно в часа на изгрева всички минимои вече са на работа. Нека отбележим, че голяма част от тяхната дейност е свързана с природата и първият слънчев лъч е много важен. Сутрешната роса, например, бързо изчезва, след като слънцето затопли въздуха и растенията. Затова малките капчици с различен според растението аромат трябва да се съберат колкото се може по-бързо. Младите филизи също изникват с първия слънчев лъч, а някои от тях трябва да се отрежат, преди да станат твърде големи. Има безброй плодове за бране през тези няколко минути и минимоите трябва да се възползват от късото време, през което нощните животни отиват да спят, а дневните едва-що се събуждат. Жителите имат половин час да занесат в селището най-хубавите плодове, най-вкусните зеленчуци и най-уханната вода.

Останалата част от деня обикновено е посветена на търговията и обмена на събраното рано сутринта. Филийка гъба червенушка се разменя срещу три капки малинова вода, розова пъпка — срещу десет грама ситно накъсано глухарче. Всичко се търгува честно и с добро настроение. Обичат да разговарят, това е част от играта, но никой с никого не се кара.

Само едно нещо не се разменя — лунното цвете. Всъщност, за да го береш, трябва да принадлежиш към кралското семейство. Лунното цвете не се разменя, защото се подарява. Било като подарък, било като заслужена награда, или пък, за да помогне на някой болен.

Това невероятно растение има толкова различни свойства, че на практика лекува всичко. По тази причина се ползва със званието «кралско цвете». Сварено на отвара, лекува от лоши мисли, намазано на филийка, дава вдъхновение, а намачкано на пюре, прави бебетата по-силни. Цветето притежава и други строго лечебни свойства, които само Миро знае. Благодарение на тях той прави отвари, които лекуват всичко и какво ли не.

Артур от два часа вече седи срещу входната врата. Пита се дали Селения ще се завърне с прясно набрани лунни цветя в ръце.

«Може би ще ми подари едно?», мисли си той и се усмихва. Не — кралско цвете не се подарява току-така, трябва да се заслужи.

— Аз съм го заслужил! Преминах през пространствата, за да стигна дотук! — казва той сам на себе си на висок глас.

— На кого говориш? — появява се зад гърба на момчето Миро.

Артур подскача и се извинява. Говорил си сам, за да не скучае, докато чака Селения.

— Тя ще дойде, не се притеснявай! — успокоява го Миро и сяда до него.

За миг настъпва тишина, сякаш за Артур е по-трудно да говори с някого, отколкото да си мърмори сам.

— Каква беше Селения като малка? — пита след известно време момчето.

— Много беше зла! — шегува се Миро.

Артур не може да сдържи усмивката си, не е изненадан от тази новина.

— Спомням си как един ден, когато още беше висока колкото три ябълкови семки, тя влезе в къщичката ми, без да почука дори, и с навирена брадичка ми съобщи, че ни напуска — разказва му Миро.

Артур се е заслушал възхитен. Как това малко момиче е намерило смелост така да се противопостави на авторитетна личност. Артур не може да си представи себе си в подобна ситуация. Та той едва успява да помоли родителите си за разрешение да отиде с приятелите си на зимната пързалка. По принцип баща му му отказва всичко и когато Артур наистина иска нещо, трябва да мине първо през майка си, която има смелостта и упорството да склони мъжа си. Изтощително упражнение, затова и Артур просто започна вече за нищо да не моли. За разлика от него, Селения е замесена от друго тесто.

— Ласкае ме фактът, че ме предупреждаваш! — казал Миро на малкото момиче — Но мисля, че трябва да съобщиш тази новина най-вече на баща си!

— Вече му го казах! — гордо отвърнала принцесата. Миро сдържал усмивката си, за да не я обиди. Толкова била сладка и бунтовнически настроена.

— И той… какво ти отговори?

— Нищо! Припадна! Затова дойдох при теб. Трябва да му дадеш отвара, за да се съживи. Аз нямам повече време да се занимавам с тези неща, защото си тръгвам!

Усмивката на Миро в миг застинала. Грабнал чантата с аптечката за спешна помощ и се завтекъл към краля, който лежал, строполен пред трона си. Миро го накарал да вдиша няколко ферментирали зрънца от целина и владетелят се освестил.

— Дъщеря ми?! — извикал той, щом отворил очи, но когато Миро се завърнал в къщичката си, Селения вече била изчезнала.

— А майка й? Тя нищо ли не каза? — пита Артур.

— Ах… майка й! — въздиша Миро — Тя беше невероятна жена! Само попитала дъщеря си: «Обичаш ли ме?» Селения изненадана отвърнала: «Да.» «Тогава ходи, където искаш, момичето ми, защото, където и да си, аз ще съм до теб, в сърцето ти!»

— Леле!… Красиво е! — коментира Артур, който надали би чул подобно нещо в своето семейство.