Артур и отмъщението на Малтазар

Глава 16

В продължение на поне пет минути воините изтриват краката си в изтривалката, с което ужасно ядосват Маргарит.

— Стига вече! Този път може! По-късно ще чистя! — скарва им се бабата, твърде притеснена, за да мисли за паркета си.

Воините по навик пристъпват срамежливо в хола. Трябва да отбележим, че в тези стаи с прави ъгли и ниски тавани те не се чувстват много добре. Ходят приведени, но не в знак на подчинение, а за да не закачат полилеите при своя ръст от два метра и четиридесет.

Арман, или това, което е останало от него, се е търкулнал на канапето с огромна превръзка през челото. Лицето му не само е подпухнало от инсектицида, но е и на бабуни от подутите синини, получени от удара в предното стъкло. Като цяло не прилича на нищо. Така и не се е оплакал обаче от издръжливостта на предното стъкло.

— Достатъчно скъпо ми излезе! — беше казал той на жена си, излизайки от колата.

Предвид броя на синините по лицето му, лекарствата ще му излязат по-скъпо от едно предно стъкло.

Жена му се е отпуснала във фотьойла, толкова уморена, че изглежда готова да заспи всеки момент. Нямаше да е така изтощена, ако просто беше следвала пътя — същия, по който Алфред и Артур бяха тичали, — но съпругът й държеше на всяка цена да минат напряко. И тъй като той често бърка севера и юга, те се бяха отправили към блатото, а не към долината. Това обяснява и засъхналата кал, която стига чак до бедрата на майката. Роклята й е изпокъсана, защото след блатото те не прекосиха овощна градина, а къпинак. Роклята й на цветя сега е цялата на петна от къпини, понеже неволно е обрала доста храсти.

Двамата туристи вече са вкарали в хола каква ли не мръсотия, затова и Маргарит не настоява за изтривалката.

— Имали са проблем! — обявява Арчибалд, сякаш не е очевидно.

Бащата прилича на шарена захарна пръчка с ванилова топка на края, а майката — на изсъхнал букет, потопен в мазнина за пържене. Несъмнено са имали истински проблем.

— Претърпели са злополука с колата! Ударили са се в някакво животно! — обяснява Арчибалд.

Тръпка преминава през групата на воините при съобщаването на тази ужасна новина.

— Животното ранено ли е? — веднага пита вождът, разтревожен единствено за това, което му изглежда най-важно.

— Не! Животното е добре! Много мило, че се притеснявате за него! — явно се засяга бащата.

— Какво е животното? — настоява матасалаят.

— Откъде да знам! Слон или хипопотам, нещо от този род! Кой знае, толкова животни довлякохте от Африка! — ядосва се бащата. Главата му доста трябва да е пострадала, за да бърка козел с хипопотам.

— Навярно колата ви е в тежко състояние? — пита Пел-Грино, за да покаже загриженост.

— Не е в тежко състояние, съсипана е! Унищожена! Готова за изхвърляне! — крещи Арман и събужда жена си.

— Не се ядосвай, скъпи, няма страшно! Ще… ще купим друга с парите от застраховката — логично допълва тя.

— Каква застраховка, глупачке! Кой ще се разпише под щетите?! Слонът или хипопотамът?! — яростно крещи той сред дъжд от плюнки.

Жена му търси успокоителни думи.

— Мисля, че беше козел, скъпи — тихичко казва тя.

По-добре изобщо да не се беше обаждала. Лицето на мъжа й видимо променя цвета си, като хамелеон, който минава по черна пелена.

— Така ли?! Нима?! Да, извинявам се! Козел! Това променя всичко! Всеки знае, че козелът е много добър в правописа и няма нужда от очила, за да подпише протокола! — крещи той на жена си и си мисли, че е оригинален в насмешката.

— Успокой се, Арман — намесва се дядото, — важното е, че сте живи и здрави и на козела му няма нищо.

Бащата поглежда подред Арчибалд, после жена си, после Маргарит и накрая бого-матасалаите и се пита какво ли е съгрешил пред Бога, за да попадне в такова смахнато семейство. И понеже с тези луди за връзване не може да се разговаря, той решава да се кротне.

— Очевидно най-лошото не е загубата на колата ми, а че Артур изчезна! — спокойно казва бащата.

— Как така е изчезнал? — пита вождът, като се изправя и опира в тавана.

Арчибалд го поглежда многозначително, за да не се издаде. Родителите на Артур си нямат идея, че детето им в момента е при минимоите и е високо едва два милиметра.

За първи път Арман проявява нюх. Усеща, че крият нещо от него.

— Май не изглеждате много изненадани, че е изчезнал? — пита бащата, присвивайки очи като агент от Гестапо — тайната полиция на фашистка Германия. — Знаете ли къде е?

— Беше отзад в колата ви. Видяхме го на светлината на факлите си — пелтечи воинът, несвикнал да лъже.

— Това ми е известно, благодаря! Но на бензиностанцията момчето се беше преобразило в куче! Нали знаете, като в Лас Вегас: мятат наметало върху някоя танцьорка и тя се превръща в пантера! — обяснява Арман, опитвайки се да овладее нарастващия в него гняв.

— Впрочем, ако хвърлите наметало върху мен, сигурен съм, че ще се преобразя в аржентински мъчител! — крещи той в лицето на вожда. — Питам ви за последен път: Къде е синът ми?!

Досега не сме виждали бащата да се репчи на някой по-едър от него. Мисълта за загубата на сина му го дарява с неподозирани за него самия сили. Трябва наистина да обича хлапето, за да проявява така най-първичния си инстинкт. Воинът го гледа отвисоко. За първи път изпитва уважение към този малък човек. След добра подготовка може и да излезе нещо от него.

— Не знам къде точно е синът ви, но където и да е, ние вярваме в него и му изпращаме нашата сила. Той ще се завърне жив и здрав — казва воинът със спокоен и премерен глас.

Бащата не научава нищо ново от това изказване, но то го успокоява по странен начин. Има нещо много топло в гласа на воина, нещо неподправено и естествено. Не е изненадващо, че с подобен глас може да си говори с дърветата.

Майката иска да разкаже за разговора си с Артур, когато той й сподели, че ще отиде в градината при мининещо си. При все това жената се страхува, че това признание още повече ще ядоса съпруга й. Затова тя решава да си мълчи и да не налива масло в огъня, който изглежда поизгаснал.

Всъщност бащата е много объркан и не знае за какво да роптае. Въздъхва дълбоко и остава няколко секунди неподвижен, с поглед, зареян в нищото.

— Ако изгубя сина си, не бих могъл да живея повече… — казва той с изненадваща искреност.

Една сълза потича по бузата му, а той дори не се опитва да я избърше. Арман е обезоръжен и обезоръжаващ. Жена му мигновено избухва в плач.

«Виждам двамина, готови да обгърнат големия дъб с ръце!», помисля си вождът на бого-матасалаите, разнежен от тези неочаквани вълнения.

Арчибалд сяда до Арман и го прегръща през раменете. Нежният и крехък Арман му харесва. Арман, който оставя чувствата да ръководят мислите му, а не обратното.

— Артур не се е загубил. Той познава тукашните места като дланта си. От месеци снове от единия до другия им край — кротко казва Арчибалд.

Бащата отново въздъхва, макар думите на възрастния човек да го поуспокояват.

— Често съм строг с него, но това е, защото животът в големите градове е жесток. Той трябва да е много силен, за да може да се защитава — признава бащата с избликнала искреност.

Арчибалд е доволен, че най-накрая може да засегне темата.

— Природата също го учи как да се защитава, но и как да споделя. Вятърът чупи клоните, но в същото време носи кислород. Дъждът понякога унищожава цветята, но потоците разнасят семената им навсякъде — обяснява Арчибалд като добър учител. — Артур се учи да се защитава, но също и да обича. И двете са нужни за постигане на равновесие, за да излезе от него малък голям човек. Нали и името му е такова? Бигантол![7] — добавя дядото с хумор и успява да изкопчи една усмивка от Арман.

— Да, името му е Бигантол — гордо казва баща му, — означава и малък, и голям.

В хола погледите се срещат. Всички се усмихват и изглеждат доволни. Дори Алфред маха с опашка, което си е равносилно на усмивка.

— Вярвам в Артур — споделя Арман. — Знам, че е схватлив и че може да се измъкне от всяко лошо положение, но…

Бащата не довършва изречението си, сякаш го е страх да продължи.

— Но… какво? — пита загрижено Арчибалд.

— Той е още… толкова малък! — допълва бащата.

Възрастният мъж не може да отрече, понеже знае, че именно в този момент внукът му е висок точно два милиметра и тридесет и пет, или иначе казано, точно хиляда пъти по-малко от бого-матасалаите, които са се наблъскали в хола.

— Действително той още е много малък, но… аз съм сигурен, че ще се завърне от това приключение пораснал! — заключава Арчибалд.