Артур и отмъщението на Малтазар

Глава 3

Артур грабва дървената си тротинетка, която е оставил подпряна на едно дърво в началото на гората. Алфред лае и се върти около него като муха.

— Добре де, разбрах! Идвам! — напряга се Артур, докато яхва превозното си средство.

С няколко мощни тласъка детето се засилва и криволичещият път до двора му започва да се скъсява. Артур добре познава возилото си и взима завоите, без изобщо да намалява скорост. Освен това трябва много да се засилиш, ако искаш да не ти се наложи да вървиш по правата отсечка, която се изкачва до пътната врата.

Последен завой. Артур се навежда, за да намали съпротивлението на въздуха. Алфред пък изплезва език, което никак не му помага за аеродинамиката. В края на правата отсечка кучето се засилва, наваксва разликата и минава преди Артур през дворната врата, за да го заведе направо на мястото на драмата.

Пчелата все още е там, агонизираща по гръб на дъното на чашата, махаща с крачета във въздуха, без да може да се залови за нещо невидимо. Артур не вярва на очите си. Кой може да е способен на подобна жестокост? Детето се оглежда. Явно виновният е изчезнал. Всеки знае обаче, че убиецът винаги се завръща на местопрестъплението. Артур си обещава да го чака, ако ще и сто години! Дотогава пчелата трябва да бъде спасена. Детето повдига внимателно чашата. Веднага нахлува свеж въздух, но насекомото, вече на път към захарния си рай, едва реагира. Момчето знае наизуст спасителните действия. Научило ги е миналото лято на скаутския лагер, където го прати баща му. Но пчеличката наистина е много малка и никак не би било лесно да й се направи дишане уста в уста.

Затова Артур просто леко духа към нея. Малките крилца потрепват под този нежен бриз, но животинката си остава потънала в дълбок сън. Артур е объркан. Може би трябва първо да освободи залепналите й в конфитюра крачета и да й помогне да стъпи на тях?

А през това време баща му се е наврял почти целия на четири крака в шкафа под мивката, откъдето се подават само задните му части. След като е разсипал всичко, каквото е имало за разсипване, Арман се измъква и размахва победоносно пулверизатора с аерозол против насекоми.

— Видя ли, сигурен бях, че е останал поне един! — казва той на жена си, която не изглежда очарована от новината.

— Не съм го видяла — отговаря плахо и с неудобство тя.

Мъжът й не е пръв умник, но все пак усеща колебанието й.

— Скъпа, трябва ли да ти повтарям, че правя това за доброто на всички ни и най-вече заради Артур? — полага длан на рамото й той.

Жената кимва сломено. Съпругът й решава да закове и последния пирон:

— Помниш ли какво каза докторът?

Жената кимва пак, но Арман е решил да стигне до края, да я накара да настръхне:

— Той ясно каза, че и най-малкото ужилване от пчела може да се окаже фатално за него. И ти искаш да оставя тези гадинки да се навъртат около къщата, с риск да ужилят сина ни, както си играе на криеница? Искаш палавият детски смях да премине във вик на болка?

Бащата победи. Жена му избухва в сълзи.

— Малкият ми Артур. Толкова го обичам! — хлипа майката.

Съпругът я прегръща през раменете и сякаш да я успокои:

— Има само едно решение. Или тя… или той!

Артур е намерил дървена клечица, каквато търсеше. Най-сетне ще може да разлепи крачетата на пчелата. С хирургическа съсредоточеност и старателност на шампион по микадо той освобождава слепените със сироп крачета едно по едно. Пчелата е в полусъзнание и почти задушена. Показала е жилото си както обикновено, когато се чувства застрашена. Шипът, пълен с отрова, леко се поклаща и търси врага. Да знаеше само, че пръстчето, което толкова често минава покрай нея, иска единствено да я спаси! А Артур знае ли, че си играе със смъртта всеки път, когато помага на насекомото?

Разбира се, че знае. Докторът му говори и нарежда близо час, дори му забрани да излиза от къщи. Все едно да кажеш на щурец да не свири цяло лято. Природата е в кръвта на Артур, а животните — в сърцето му. Щастлив е само когато дробовете му са пълни с чист въздух. Всъщност той не разбира тази алергия и дълбоко в себе си е убеден, че старият, едва виждащ доктор, е сбъркал диагнозата. Или че просто е разменил картоните. Неговият вместо например този на съученика му Боби Паспоал, който е пухкав, бял и мек като… бонбон от желатинена захарна пяна. Нали от такива бонбони живее — все това яде. Излиза от къщи само за да отиде на училище. Страх го е от всичко и нищо, най-вече от страха. Стига му да види пчела, за да се разохка, сякаш тя вече го е ужилила. Твърди, че е свръхчувствителен. Другите го имат за пълен женчо. Артур обаче няма нищо общо с това описание. Скоро и последното краче на пчелата е свободно. Животните се славят с вътрешното си усещане. Инстинктът на пчелата също работи с пълна сила. Хиляди пъти можеше да ужили детето и хиляди пъти някаква сила я възпираше.

Тя най-вероятно усеща, че това малко човече не може да убие и муха дори. Камо ли пък пчела!

Тръпка преминава през тялото на насекомото, сякаш за да събуди дълго обездвижените мускули. Пчеличката размахва няколко пъти крила и с радост установява, че те не са наранени.

— Много съжалявам за случилото се. Ще се постарая да не се повтаря! — казва Артур, който се чувства длъжен да извини баща си.

Пчелата го заглежда за миг, после отлита. Тръгването й е затруднено от товара на конфитюра, останал в трюма на коремчето й, който никак не е малко. Завива на една страна, издига се до височината на носа на Артур и бързо набира скорост. Детето я съпровожда с поглед, докато потъне в гората.

— Не е истина! — повтаря бащата за двадесети път, въртейки чашата отвсякъде. За него пчела, успяла да излезе изпод чаша, е като зайче, което изскача от цилиндъра на фокусник — задължително има някакъв номер.

— Всичко е добре, когато свършва добре! — успокоява го жена му с усмивка на лице. — Артур не е нажилен, а гадинката се е прибрала у дома! — допълва тя, докато се опитва да сложи капачката на пулверизатора с инсектицидния спрей.

Мъжът й обаче не изглежда доволен. Той не обича пчелите, не обича фокусите, а най-малко обича да му объркват плановете. Втренчил се е в жена си, която продължава да се бори с капачката.

— Във всеки случай, ако има наглостта да се върне тук, наистина ще я унищожа! — сбръчква вежди той, в порив на типично мъжко честолюбие.

Пчелата сякаш е чакала само това изказване, за да го връхлети. С пълна скорост и с жилото напред. Почти със сто километра в час, мишената е напращелият като зрял плод задник. Невъзможно е да го пропусне, на прицел е. За стрелба и в атака! Право напред, точно в облата ябълка, както при Вилхелм Тел. Мъжът изпищява с пронизителен, нечовешки вик — нещо като тиролски йодлер, но предизвикан от забит в крака пирон. Чак разрошва прическата на жена си, която също писва, сякаш за да сподели болката му. Проблемът при тази жена е, че винаги когато пищи, се свива и се вкопчва в независимо какъв предмет. В конкретния случай това се оказва инсектицидният спрей. Облак аерозолен газ насища въздуха. Сякаш кихва слон. След ужилването по задника, Арман бива напръскан право в лицето. Болката е толкова силна, че той вече не може да вика дори. Жена му също. Толкова втрещена е от катастрофата, която току-що е причинила сама. Настъпва тишина, както между светкавица и гръм. Чува се само звукът от мустаци, изгарящи стопени от свръхмощното вещество.

В този момент бащата надава втори нечовешки вик, толкова висок и остър, че дори цигулка не би могла да го повтори. Силата му е такава, че три ролки изхвърчат от главата на съпругата му, попаднала под ударната вълна. Очевидно съдържа частици инсектицид, защото, посрещайки я, изкуствените мигли на майката падат.

Никое лепило не издържа на такава топлина. Звукът се разпростира, между хълмовете се получава ехо, при преминаването му аларми се включват една по една.

— Колко време ще трябва да седя с тази смешна превръзка на главата? — пита както винаги припреният Арман.

Забавно е да гледаш как този мъж на близо четирийсет години продължава да не разбира, че от нетърпение прави глупости.

— Още десет минути. Така пише в указанието — отговаря жена му, докато оставя кутийката с лекарството и взема лака си за нокти.

Излегнат на дивана, с мокра кърпа на очите, бащата ръкомаха като дете, което не може да заспи.

— При всички положения тази пчела няма как да е излязла сама. Със сигурност се е възползвала от някакво външно участие — мърмори раненият.

— Знаеш ли, тези малки създания са много умни! Понякога и много силни! — уверява го жена му, докато нанася розов лак за нокти върху разперените си пръсти.

— Говориш каквото ти скимне! Как си представяш една малка пчела да навие ръкави и мускулестите й ръчички да повдигнат ръба на чашата, за да може да избяга? — възразява мъжът сърдито изпод компреса.

Добрата жена леко повдига рамене.

— Знае ли човек! В наши дни може да видим толкова много невероятни неща! Онзи ден по телевизията даваха как един питон нагълта цяла коза.

— Това няма нищо общо — ядосва се бащата толкова, че от компреса се вдига пара. — Нормално е питон да изяде коза. Виж, коза, която да изпасе питон, вече не би било нормално!!

Жената се замисля за момент. Колкото и да търси в паметта си, действително не си спомня да са давали подобно явление по телевизията. Но хората откриват всеки ден нови неща и тя е уверена, че все някога някой оператор ще успее да заснеме и това.

Жената поглежда блестящите си нокти. Доволна от резултата, се заема с дясната си ръка, когато с изненада установява, че някаква мравка се е запътила към северния край на полата й. Вярно, че щампата на цветя е сполучлива, но все пак тази мравка възприема една дама като поле с макове? Не, наистина има определени граници, които трябва да се спазват.

— Хайде, изчезвай! Връщай се в градината! — шепне тя, заплашвайки буболечката с върха на четката от шишенцето с лака.

Жената шепне, защото ако мъжът й разбере, че в къщата има животно, макар и толкова малко, ще изпразни пак цял спрей срещу насекоми. Мравката не чува нищо, твърде заинтригувана е как всички тези калинки са се оказали сплескани върху плата.

— Внимавай! Ще ме накараш да се защитавам! — настоява майката с все така тих глас.

Изправена пред отказ за сътрудничество, жената се чувства длъжна да направи нещо и пъди мравката с четчицата си. Върху насекомото пада капка розов лак, която за неговите размери се явява колкото цяла кофа гъста задушлива маса. Насекомото се паникьосва, изненадано от тази атака. Пресича с пълна скорост роклята, ужасено от този огромен розов товар, залепнал за тялото му.

Майката е доволна и проследява с поглед мравката, за да е сигурна, че буболечката ще се върне в двора. Но тя се обърква и поема в обратната посока. Заинтригувана, жената се изправя и тръгва след нея полекичка, като слон след мишка. Мравката отива до стълбището и изпълзява по страничната страна. Достига до корнизчето. Това е една дървена летвичка за украса, която обикаля целия етаж. Очевидно служи и за пътечка на многобройните мравки, които пъплят със стотици по нея. Сигурно е върхов час. Младата жена е занемяла. Бавно проследява с поглед откъде идва цялата тази гмеж.

— Във всеки случай животните не могат да мислят! Вярно, живи са, но нямат мозък — мърмори бащата, неспособен да стои спокойно на дивана. — Телефонът, телевизията? Кой ги е измислил? Дали пчелата? Или комарът? — изрежда той, излъчвайки гърди, сякаш за да покаже ясно, че лично принадлежи към расата на откривателите.

Погледът на жената все така следва мравешкото околовръстно шосе. Загледана в мравките, които тичат като забързани за работа хора, тя установява изведнъж, за своя най-голяма изненада, че пътят свършва на ъгъла на стената, откъдето започва висящ мост до другата стена. Съоръжението е изградено от миниатюрни парченца дърво, сплетени с жилки от листа и от фини бамбукови летвички, грижливо подредени и свързани едно за друго. Жената зяпва от учудване. Това прекрасно творение е невероятно! Тя никога не е и подозирала, че толкова малки същества могат да имат такъв велик талант.

— Ами катедралата в Шартр? Ами мостът в Танкарвил? Него кой го е построил? Да не би мравките? — продължава бащата, заслепен от компреса, но и от собствената си глупост.

Жената гледа този невероятен мост, едновременно гигантски и миниатюрен, който с нищо не отстъпва на онзи в Танкарвил.

— Забавно е, че казваш това, защото точно тук има един мост, построен от мравките. Чудя се как изобщо са го направили, без да ги забележим! — спокойно отговаря майката, не обръщайки внимание на грандоманските му брътвежи.

Бащата въздиша изпод мократа кърпа.

— Сигурно са се свързали с някое мравешко проектантско бюро, което е наело архитекти мравки. Архитектурни университети за мравки колкото щеш! След това мравешкият парламент е гласувал заем и мравешката банка е отпуснала финансови средства за построяването на моста! — явно бащата е решил да отговори с хумор на хумора на жена си.

Само че е забравил, че на нея й липсва хумор. Просто няма такова чувство.

— Така ли? Невероятно! — удивява се тя. — Никога не съм си представяла, че организацията на мравките толкова много прилича на нашата.

Под компреса бащата вече дими като пържола в нагорещен тиган.

— Как така мравките ще построят мост? — разпалва се той. — Една мравка тежи два грама. Няма кантар, който да може да измери мозъка й! Помисли малко, преди да говориш глупости!

Жената винаги вярва на съпруга си, особено когато той вика.

— Но, скъпи, ето го моста. Пред очите ми е. И предвид броя на мравките, които го ползват, едва ли е бил построен тази нощ!

Бащата въздиша продължително, за да покаже до каква степен е отчаян.

— Много добре. Значи в къщата има висящ миниатюрен мост, така ли? Разбира се, защо не? И мравките го ползват в пиковите часове! Радвам се за тях! — отвръща той относително спокойно. — Но е аб-со-лют-но не-въз-мож-но мравките да са построили това сатанинско творение! Ясно ли е?! — завършва с крясък той, почти задушавайки се под компреса.

Жената кимва. Всеизвестно е, че един ядосан мъж никога нищо не чува.

— Добре де, не са мравките — отстъпва тя най-накрая.

Съпругът се поотпуска на дивана, доволен от завръщането на разума й.

— Но ако не мравките… кой тогава? — пита тя съвсем неочаквано.

Е, сега вече Арман направо ще се пръсне!