Артур и отмъщението на Малтазар

Глава 15

Сегашният вожд, наричан Пел-Грино, не е такъв човек и трезвеността му е примерна. И дума не може да става той да сбърка шишенцето. Но тази вечер Пел-Грино е неспокоен и вече за десети път може би проверява дали е използвал правилната стъкленичка.

— Не се тревожете, вожде. Всичко ще е наред. Артур участва в обредите ни цяло лято. Той е вече наше момче — спокойно му казва един от воините със зачервено от топлината на огъня лице.

— Благодаря ти за успокоителните слова — отвръща му Грино, преди да се поотпусне и да подхване поредната молитва.

Действително, Артур прекара лятото в опознаване на обичаите и ритуалите на този невероятен народ и вече притежава всички необходими знания, за да бъде част от племето. Освен това е преминал през тежка физическа подготовка, а вечерите, в които си е лягал смазан от умора, без дори да се нахрани, не могат да се преброят.

Упражненията, които му задаваха, бяха най-разнообразни и далеч не отговаряха на това, което го карат да прави в часа по физическо възпитание в училище. Тук става въпрос за приближаване до природата, до животните и за намиране на своето място в големия кръговрат на живота. Човекът от четири хиляди години насам непрестанно се опитва да излезе от този кръговрат. Той иска на всяка цена да управлява всичко и всички и по никакъв начин да не му казват, че произлиза от маймуната. Според бого-матасалаите това е безспорно голяма грешка. Човекът произлиза колкото от дървото, толкова и от маймуната. Баобабът е негов братовчед, а мравката — негова братовчедка. Всъщност сближаването с мравките беше първото упражнение, което зададоха на Артур.

Още по изгрев той легна гол в тревата, по средата на пътя на мравките. Само около кръста си имаше къса препаска, която вождът лично беше направил за него от парче от кожата на известното зебу Забо. Артур трябваше да стои неподвижно и да чака появата на първите работнички. Огромното препятствие, което той представляваше, вся паника сред колонията, която проведе извънредна среща, за да реши веднага дали да го заобикаля, или да поеме риска да минава през него. Заобикалянето би отнело време и криеше опасност от изгубване. Като единствено решение оставаше минаването през него, макар и да изглеждаше опасно. Още повече че първите мравки съгледвачи донесоха важна информация: тялото беше живо.

Какво ли правеше този човек, гол почти като червей, легнал сред природата в шест часа сутринта? Генералът начело на колоната нямаше време да отговаря на този въпрос и разпореди преминаването през тази непозната територия. Тогава редиците на мравките изкачиха първо стъпалото на Артур, продължиха по крака и бедрото му, преминаха покрай пъпа му и пропълзяха по протежение на цялата му лява ръка чак до дланта, която се спускаше до обичайния им мравешки път.

Артур трябваше да остане така цял ден и да служи за мост на близо сто хиляди мравки. Най-трудно му беше да не се смее, защото ситните животинки непрекъснато го гъделичкаха. Артур прави това упражнение в продължение на четири поредни дни, в четирите края на двора. Така се зароди приятелството между него и мравките, които той сега може да нарича братовчедки.

Имаше и друго упражнение, което много се хареса на Артур. Отново трябваше да се съблече почти гол и като прегърне големия дъб, да остане така цял ден, докато някое птиче не го обърка с клон и не кацне върху него. Отначало Артур няколко часа скучаеше и се чувстваше по-скоро като муха върху стъкло, отколкото като клон на дъб. Скоро обаче момчето започна да обръща внимание на всички едва доловими шумове, идващи от дървото. Звукът от изкачващите се сокове, жилките, които растат и се проточват все по-напред, всичките листенца, които викат на вятъра да им изпрати повече светлина. Детето успя дори да усети слънчевата енергия, вливаща се в дървото като пясъка в пясъчния часовник.

След няколко часа вече чуваше как дървото се смее, как диша и скоро Артур затвори очи и започна да диша в същия ритъм. Към шест следобед една прекрасна червеношийка кацна на рамото му и запя, като по този начин оповести, че упражнението е преминато успешно. Артур бе постигнал съвършена осмоза, не — симбиоза беше, с братовчед си, дъба.

Всички упражнения бяха приятни и детето все повече се вълнуваше да издържа на различните изпитания всяка сутрин. За сметка на това вкъщи всичко започна да му изглежда безлично и сиво. Единствено Арчибалд споделяше ентусиазма му, защото дядото също беше преминал през това обучение тридесет години по-рано, в Африка. Той често се усмихваше, докато Артур тайничко му разказваше приключенията си от деня.

— Ще видиш, че на последното изпитание няма да ти е толкова забавно! — предупреди го Арчибалд.

Така сутринта на последния ден Артур се отправи към шатрата на матасалайските воини с определена боязън. Трябваше за един час да се преговори всичко, което бе научил в продължение на седмици. Момчето трябваше да измине определен маршрут възможно най-бързо, като през целия път доказва, че напълно се е слял с природата.

— Трябва да пълзиш като червей, да се катериш като маймуна, да тичаш като заек, да плуваш като риба и да летиш като птица — даде му наставления Пел-Грино в началото на изпитанието.

Маршрутът на боеца минаваше покрай реката, криволичеща по края на гората до шатрите на воините.

— Ще хвърля този орех в бързея, трябва да го хванеш, преди да е стигнал до водопада — поясни му вождът.

На пръв поглед трябваше да се преминат два километра през всякакви терени. Осъзнавайки какво го чака, Артур започна да диша учестено. Вождът хвърли ореха в реката и момчето се затича с всичка сила. Първата част беше лесна. Трябваше само да си вдига високо краката, за да не го бавят високите треви. Артур бързо стигна до обширна площ, обрасла с тръстики. Той буквално се гмурна в тях и заподскача като жаба. За броени секунди целият беше в кал и почти не виждаше вече пътя си. Само слънцето му сочеше накъде да върви. Няколко жаби, знаещи за изпитанието, се бяха наредили по пътя му и го насърчаваха, докато премина през тръстиките и продължи да тича до огромната, непреодолима скала. За щастие две развълнувани от събитието катерички му показаха дървото, чийто последен клон стигаше право до върха на скалата. Артур се метна на дървото като маймунка с вендузки на краката. Катеричките минаха напред и показваха на детето пътя нагоре между клоните. Гризачите бяха много симпатични, но опасни бъбрици, та по време на цялото изкачване не спряха да говорят.

Това разсейваше Артур, който на няколко пъти за малко щеше да падне.

— Благодаря все пак! — рече им той, като стигна последния клон.

Артур скочи като тигър на скалата и по нея плавно се спусна към гората. Започваше да се уморява и дълбоко поемаше всичкия чист въздух около себе си. Детето стигна до брега на блатото и се гмурна в него, без да губи време за размисли. Студът леко го сряза, но той беше по-скоро добре дошъл, тъй като кръвта в тялото му вече кипеше. Във водата проблемът е да успееш да намериш пътя си, защото нямаш ориентири. Но Артур нямаше от какво да се притеснява. Стотици риби се бяха наредили по пътя му като на колоездачната обиколка на Франция. Момчето само трябваше да се остави да бъде направлявано и окуражавано от хилядите балончета за подкрепа, изпускани от почитателите му.

Артур излезе от водата подгизнал като хавлиена кърпа в перална машина, но нямаше време да окайва положението си, защото орехчето неумолимо напредваше към водопада. Момчето пак затича между младите брези. Бързо достигна до ръба на пропастта и се наложи да спре. Долу се виждаха шатрите на воините около големия дъб и криволичещата река. Ястребът крагуй беше научил Артур да настройва зрението си и сега момчето ясно виждаше ореха, все по-бързо носен от течението към водопада. Крагуят впрочем беше също там, срещу него, от часове кръжеше във въздуха и чакаше приятеля си. Човекът, който трябваше да докаже, че е негов братовчед. Хищникът разтвори криле и ясно показа на Артур къде има възходящ въздушен поток, който да удължи полета му към реката с няколко секунди. Детето разбра посланието и благодари на птицата с кимване.

Артур си пое дълбоко дъх, широко разтвори ръце, както го беше научил ястребът, и се хвърли от скалата към пропастта. През първата секунда не дишаше, твърде впечатлен от височината. После много бързо усети въздуха под себе си и се насочи с ръцете си към възходящия въздушен поток, който птицата му показа. Момчето бързо усети топлия въздух, качващ се нагоре по скалата, и остана в него, за да удължи полета си. Това беше единственият начин да стигне до реката, твърде отдалечена от скалата, за да може да скочи направо в нея. Детето малко се поотпусна, което му позволи да разпери още ръцете си. Следеше с поглед птицата, която му показваше пътя, и за своя най-голяма изненада установи, че лети като нея. Артур едва успя да се усмихне, преди да стигне повърхността на водата.

Тази секунда удоволствие от летенето му излезе скъпо. Детето се пльосна във водата по корем, изпънато като дъска. Ястребът, докосвайки водната повърхност, инстинктивно беше устремил нагоре полета си и отново беше в небесата.

«Доста по-лесно е, когато имаш криле!» — помисли си Артур, докато разтриваше почервенелия си от удара корем.

Орехът обаче застрашително се приближаваше към водопада и Артур нямаше време да се оплаква. Той излезе на брега като коте от вода и се затича по течението на реката. Скоростта му сега нямаше нищо общо с тази в началото. По-скоро приличаше на костенурка, отколкото на заек. В края на краищата момчето стигна до водопада едновременно с ореха, метна се на земята с изпъната ръка и го хвана с върха на пръстите си.

Въздишка на облекчение се изтръгна от изтощеното му телце. Въздишка на животинче. След това детето легна в тревата, която изведнъж бе станала по-удобна от леглото му. Беше успял. Не само да хване ореха, но и да се приобщи към природата, да се слее с нея.

— Отново да се приобщи — уточни матасалайският вожд, докато го награждаваше с почетния орден на матасалайските воини.

Ставаше въпрос за малка мидена черупка с дупка, окачена на тънка лиана, за да може да се носи на врата. Артур вече беше част от племето. Отново беше в големия кръговрат на природата.

Същата вечер той буквално заспиваше прав на масата, изцеден от умора.

— Нищо ли няма да хапнеш? — попита го майка му, винаги загрижена, когато чинията не е празна.

— Напротив… ще изям това! — показа ореха си той.

Счупи го с палец, което впечатли баща му.

— Не може да изядеш само това! — заяви Арман. — Един орех не може да те нахрани!

— Точно този може!

— Защо точно този? — глупаво попита бащата.

За него е трудно да направи разлика. Дали ще е орех, бадем, маслина, чипс или солети, за него е едно и също. Всички те са само за разядка с аперитива. Синът му за сметка на това прави разлика.

— Защото точно този… съм си го заслужил! — отговори момчето, преди да го изяде бавно и с наслада.

Арчибалд се поизкашля, за да привлече вниманието на внука си, след което разкопча най-горното копче на ризата си и скришно показа на Артур мидената черупка, която той също носеше на шията си. Двамата си размениха заговорнически усмивки. Арчибалд беше толкова горд, че Артур също е издържал изпитанието, че не можа да сдържи една сълза.

Вождът взема една пръчка и леко размесва жарта. Всички тези спомени го карат да се усмихне. Артур наистина се справи добре и безспорно заслужи мястото си в племето. Затова сега трябва да имат вяра в него. Един воин се навежда над огъня и се заглежда в тенджерата, която ври на жарта.

— Кой иска още по чашка чай от маргаритки? — усмихва се воинът.

Групата се развеселява при спомена за лудия смях от сутринта, когато Артур още беше сред тях.

В същия момент всички подскачат при появата на Маргарит, която сякаш е изплувала от тенджерата като призрак, търсещ отмъщение.

— Доста сте шумнички като за големи воини! — живо подхвърля събудената баба.

— Извинете ни, Маргарит, но точно говорехме за… вас! — пелтечи вождът.

Бабата обаче няма време да слуша историите им.

— Стана нещо лошо, Арчибалд има нужда от вас! — само изрича тя, преди да тръгне обратно към къщата.