Артур и отмъщението на Малтазар

Глава 21

Бого-матасалаите са насядали около огъня с лица, обърнати към хълма, иззад който всеки момент трябва да се появи слънцето. Далекогледът е все още там, пуст като изоставен фар. Огънят изпуква и вождът забелязва, че пламъците са променили цвета си. Той прокарва ръката си над тях, после я пъхва направо вътре.

— Огънят не топли — притеснява се Грино, — злите духове са тук и излизат от земята.

Тази ужасна новина е посрещната с мълчание и бого-матасалаите си подават ръце, така че да затворят кръг от топлина, която да се бори с ледените вълни, надигащи се от отвъдното. Първите слънчеви лъчи гъделичкат билото на съседния хълм и заливат със светлина гората Шантрел, която се намира на два километра от къщата. На Артур му остава само една минута, за да се върне в своя си свят. След това ще бъде твърде късно и той до края на живота си ще трябва да остане в света на минимоите. При все това, не Артур се готви за прехода, а Малтазар.

Пазачът хваща последния от трите пръстена, този на душата, и го завърта на един пълен оборот. Доколкото познаваме Малтазар, започваме да се питаме дали душата му ще му послужи за нещо там, където отива.

Артур е нервен и непрекъснато сплита пръсти. Бетамеш не е така смел и наполовина се е скрил зад приятеля си. Миро стои настрани и незабелязано прави малки стъпчици към стената. Със сигурност готви нещо. Малтазар нищо не забелязва, твърде развълнуван, че ще отиде в този нов свят, който всъщност няма нужда от него, за да върви на зле.

Малтазар стъпва на плочата, която трябва да го изпрати към далекогледа. Все още опира ножа в гърлото на Селения, но държи момичето надалеч от плочата. Другата му ръка е на ръчката за изстрелване. Точно това притеснява Артур. Страх го е този злодей да не напусне помещението, изпълнявайки своята заплаха.

Миро е постигнал своето. Долепил се е до стената, без никой да го забележи. Сега ръката му е на копчето, от което се настройва силата на изстрелването. Завърта го на десет — това е максимумът.

— Довиждане, дребосъци! Някой ден с удоволствие ще ви смажа! — обявява Малтазар, който винаги намира да каже нещо любезно, подходящо в подобни моменти.

По начина, по който намества ръка на ножа, става ясно, че възнамерява да пререже гърлото на жертвата си, преди да си тръгне, за да остави кървавия си подпис.

Артур не знае какво да прави, Бетамеш още по-малко, но Миро сякаш има някаква идея. Спомня си за малкия Малтазар, който невинаги е бил чудовището, което ние познаваме. Като дете той бил лош ученик, но пък имал големи физически заложби. Затова съучениците му започвали да го ласкаят подмазвачески, още щом стъпел на игрището. Нападател при бутни-грозде, защитник при подай-маслина, най-добър хвърляч при удари-костилка, най-бърз при надбягване, независимо на какво разстояние. Въпреки това спортът отегчавал малкия М., защото просто нямал съперници. «Когато печелиш лесно, побеждаваш безславно», бил прочел той в Голямата книга. Единствено това запомнил от всичките си дълги години учение.

Това, което обичал повече от спорта, били игрите, защото му давали възможност умствено да побеждава останалите. Но неговите дадености не били на нивото на амбициите му и тъй като за него било изключено да загуби, той наперено играел нечестно винаги и във всеки случай.

Имало една игра, която особено му допадала. Наричала се «играта на хамелеона». Тя по принцип била за най-малките деца, но тъй като Малтазар нямал родители, наваксвал си с детинщини. Играта била по двойки, лице в лице. Единият играч командвал другия, който бил хамелеонът. Иначе казано, той трябвало да повтаря това, което първият правел. Ако единият вдигнел крака си, другият трябвало да направи същото. Нещо като «щъркел-хамелеон».

Тази подробност от детството на Малтазар ще се окаже от значение.

— Сбогом! — обявява Малтазар, сякаш слага край на някоя весела комедия.

В момента, в който той се готви да дръпне ръчката и да ръгне острието, Миро виква:

— Малтазар?!

Злодеят подскача и поглежда убийствено Миро.

— Хаааа… меееее… леон! Глава! — припява Миро, като слага веднага ръце на главата си.

По навик, без изобщо да мисли, Малтазар инстинктивно реагира на този припев, слага двете си ръце на главата си и извиква:

— Пу за мен!!!

Тогава Артур се проявява като по-бърз от ястреба, по-пъргав от гепарда и най-вече по-умен от Малтазар. Сега, когато М. е с ръце във въздуха, а Селения е освободена от хватката му, той се втурва към ръчката и изстрелва Малтазар, който изведнъж изчезва, буквално всмукан от далекогледа. Става въпрос за свръхзвукова скорост, максимална мощност ала Миро.

Малтазар изчезва, без да остави следа.

Освен една — на гърлото на Селения, която се олюлява. Преди принцесата да се строполи на земята, Артур я хваща в прегръдките си.

Миро бързо отива при тях и преглежда раната. Нищо сериозно. Просто лека резка от ножа, стоял твърде дълго време притиснат към нежната й кожа. Селения идва на себе си и най-накрая се усмихва на принца си. Сега вече може да погали лицето му, както отдавна е мечтала.

— Толкова се радвам да те видя отново, прекрасни Артур! — казва му тя с любов.

Артур пък е толкова щастлив да чуе гласа й, че забравя да й отговори. Селения се поизправя и го прегръща.

— Не искам никога повече да се разделям с теб! — шепне тя в ухото му.

Лицето на Артур леко помръква.

— Мисля, че дори и да искам… вече не бих могъл да те оставя — казва той със странна смесица от щастие и тъга в гласа.

Далекогледът започва да трепери, а матасалаите го гледат, сякаш е пробуждащ се вулкан. Огънят изведнъж е изгаснал, без да тлее, без намесата на човешка ръка или на вятъра. За сметка на това трясък отеква в лазурното небе. Не е от буря. Гърмът е дошъл от далекогледа и е подобен на изстрел. Вождът е сигурен, че е видял нещо, изхвърлено от далекогледа, да прелита, но то е преминало толкова бързо, че не може да се определи какво е. Арчибалд изскача обезумял от къщата.

— Какви бяха тези изстрели?! — пита той високо, за да бъде чут.

Вождът на богосите посочва с пръст далекогледа и не може да обясни нищо повече. Арман и жена му на свой ред се появяват пред вратата на къщата.

— Не трябва да стоите тук, Арчибалд! Чух гръм, сигурно скоро ще завали и може да настинете! — мило се обръща към него зет му, прегръщайки го през раменете.

Арчибалд на драго сърце би го нарекъл глупак и би му показал съвсем чистото синьо небе, но в такъв случай ще трябва да обяснява откъде всъщност е дошъл гърмът. Арчибалд не е сигурен, че това е добра идея.

— Имаш право, драги Арман! Да се прибираме! Ще ми помогнеш да запалим огън — отговаря му дядото, за да избегне всякакви разправии.

През това време слънцето е в основата на далекогледа и неумолимо се изкачва по тръбата му. Ужас се чете по лицата на воините, но достойнството им пречи да го изразят. Иде им да викат, да крещят, да тичат във всички посоки, за да намерят някакво решение, но нищо не може да се направи. За пореден път ще трябва да се подчинят на капризите на голямото колело на живота, което решава събитията така. Слънчевият лъч достига до тесния край на далекогледа и окончателно чупи лъча на десетата луна.

Артур вече е пленник на тялото си, затворник на земята и със сигурност вече има чувството, че плаща твърде скъпо за непослушанието си.

Навремето Малтазар също бил преминал през изпитанието на природата, наложено от големия минимойски съвет, подобно на този на матасалаите. Той издържал изпитанието за рекордно кратко време, с което събудил възхищение. Името му било написано на лавров лист, вложен в книгата на рекордите. Направил впечатление най-вече с финалния си скок, по време на който се реел като птица доста дълго време.

Но всичко това бледнее пред почти космическия скок, който сега изпълнява, преди да се размаже. Слагайки ръчката на десет, Миро го е изстрелял на повече от три километра. Малтазар крещи през целия полет, защото не понася високото. Всъщност получава световъртеж, макар да не си го признава заради ранга си на обожествяван властелин. Малкото хора, които са го виждали как се паникьосва от високото и вика майка си (която дори не познава), вече не са сред нас, за да ни разкажат за случая. Малтазар ги е убил под предлог, че са обидили Негово превъзходителство.

Той със сигурност не е успял да се наслади на полета, тъй като през цялото време бил със затворени очи. Всеки от вас, който е виждал по телевизията как космически спътник се приземява насред пустинята Гоби, може да си представи сгромолясването на Малтазар. Удар груб и рязък, защото той успява да падне върху единствения на поляната издаден камък.

Малтазар се изправя с мъка и намества всичките си чаркове, които са имали злата участ да се разглобят. Пред него се простира красива поляна. Отляво има голямо езеро с върба, която сякаш е пила цял век вода от него, а надясно — букова гора. Наистина е красиво, но доста прилича на кралството на Седмата земя. Освен, разбира се, че всичко е в по-голям размер.

Малтазар вече е малко разочарован.

— Толкова дълго пътуване, за да попадна на толкова подобно място?! — ядосва се владетелят, разглеждайки околността.

Слънцето си играе на криеница между клоните на дърветата и един лъч блясва в очите на Малтазар.

— Каква е тази отвратителна светлина?! — оплаква се той от лазура.

Една сянка го освобождава от това неудобство. Огромна сянка, с щипки отпред. Малтазар слага ръката си на козирка над очите и различава силуета на огромното животно. Това е рогат бронкоптер. Най-хищният. Този конкретно дори повече от другите — това е водачът на стадото. Бронкоптерите имат две особености: невероятна сила и също толкова невероятна памет.

Няма нужда да поясняваме, че животното си спомня чудесно за дедите си, които живеели на Шестата земя, преди Малтазар да я изгори. Заедно с бронкоптерите. Това обяснява защо Малтазар се втрещява от страх при вида на животно, което вече пламва, червено от хилядолетен гняв.

— Да се опитаме да поговорим — фъфли жалкият М., правейки опит да се пазари.

Животното не иска да преговаря, но иска да го стисне с щипката. Малтазар е попаднал в капан и няма мърдане. Той, който мечтае за величие, за кротки краища, които посвоему да завладее, ще умре като муха, насечен от огромен, тъп бронкоптер.

Незнайно дали от страх, или от нещо друго, Малтазар се разтреперва от глава до пети. Насекомото спира да се движи, заинтригувано от случващото се. Не е страх, нещо друго е, защото Малтазар започва да расте. Насекомото се обърква и се опитва по-бързо да лапне плячката си, но лакомството става твърде голямо. Малтазар расте със скоростта на реактивен самолет и скоро щипката на бронкоптера държи вече само парченце от ръкава на М.

Принцът на мрака е висок вече два метра и четирийсет и гледа новото си кралство с много по-голямо удоволствие. Хваща насекомото между пръстите си и хвърля презрителен взор към този поданик.

— Време е да отидеш при дедите си — казва той, преди да го лапне и глътне, без дори да го сдъвче.

На поляната вече не се чува никакъв шум. Трептенията са толкова лоши, че нито едно животно не пошушва.

Малтазар се оглежда наоколо и забелязва безброй очи, които го наблюдават вцепенено. Зайчетата на входа на дупките си, птичките, скрити под листата, катеричките зад най-високите клони. Целият този народ вече знае, че ерата на хаоса е започнала. Малтазар обгръща с поглед поданиците си, както бомба се любува на града, към който пада.

Прокълнатият Малтазар започва да се смее неудържимо. Гръмък смях завладява гората, прекосява равнините и отеква в околните хълмове.

Арчибалд настръхва. Той разпознава този смях измежду хиляди. Често го е чувал как кънти в дълбокия затвор. Бого-матасалайските воини са разбрали новината, която този кикот известява, и нямат друг избор, освен да затворят очи и дълго да се молят.

Малтазар е висок два метра и четирийсет и никой няма да може да му се противопостави. За нещастие на човечеството онзи, който единствен би могъл да излезе насреща му, отсега нататък ще е висок два милиметра.