Аутсайдерът

1

Докато гледахме телевизия, решихме да оберем зъболекаря.

— Зъболекаря ли? — попитах аз брат си.

— Да, защо пък не? — ми отговори той. — Знаеш ли колко пари минават за един ден през зъболекарския кабинет? Направо неприлични суми! Ако министър-председателят беше зъболекар, тая държава нямаше да е на сегашния си хал, казвам ти! Нямаше да има ни безработица, ни расизъм, ни сексизъм! Само пари щеше да има!

— М-да.

Съгласих се с брат ми Рубен само за да му угодя. Истината беше, че той просто пак се изхвърляше с бомбастични изявления. Един от най-лошите му навици.

Това беше първата истина от две.

А втората беше, че макар и да бяхме решили да ограбим местния зъболекар, така и нямаше да го направим. За тази година досега се бяхме канили да оберем пекарната, зарзаватчията, железарията, заведението за пържена риба и чипс и оптиката. Така и не ги обрахме.

— И този път говоря сериозно! — Руб се намести по-напред на дивана. Сигурно ми четеше мислите.

Нищо нямаше да оберем.

Бяхме безнадежден случай.

Безнадеждни окаяници, направо живи да ни ожалиш.

Аз си имах работа — два пъти седмично разнасях вестници, обаче ме уволниха, след като счупих кухненския прозорец на някакъв тип. Замахнах съвсем лекичко, ама просто така се получи. Прозорецът беше открехнат, аз метнах вестника и прас! Той прехвърча през стъклото. Типът изтърча навън побеснял и ме засипа с ругатни, а аз стоях там и очите ми се пълнеха с нелепи сълзи. И работата отече — изначално съм прокълнат!

Казвам се Камерън Улф.

Живея в града.

Ходя на училище.

Момичетата не си падат по мен.

Имам акъл донякъде.

Ама не е много.

Косата ми е гъста и рунтава — не е дълга, обаче вечно изглежда чорлава и стърчи, колкото и да се мъча да я пригладя.

По-големият ми брат Рубен ме вкарва в сума ти бели.

Аз вкарвам Руб в бели, колкото и той мен.

Имам още един брат, Стив се казва — той е най-големият и е победителят в семейството. Ходил е с доста гаджета, има си хубава работа и много хора го смятат за симпатяга. На това отгоре го бива и във футбола.

Имам и сестра на име Сара, която седи на дивана с гаджето си и го кара да си завира езика в гърлото й при всяка възможност. Сара е втората по старшинство.

Имам баща, който постоянно ни кара да се мием с Руб, защото смята, че изглеждаме мръсни и воним като диви зверове, изпълзели от калта.

(— Аз не смърдя! — карам се аз с него. — Най-редовно си се къпя, да му се не види!

— Да, бе, а да си чувал за сапун?… Бил съм аз на твоите години, да знаеш, и съм наясно колко са мърляви момчетиите на твоите години!

— Така ли било?

— Разбира се. Иначе нямаше да го кажа.

Да спориш няма смисъл.)

Имам майка, която почти не се обажда, обаче е най-опасната в цялата къща.

Да, аз си имам семейство, което изобщо не може да функционира без доматен сос.

Обичам зимата.

Такъв съм аз.

А, да, и по времето, за което говоря, никога, ама никога не бях задигал нищичко през целия си живот. Само обсъждахме разни обири с Руб, точно както онзи ден във всекидневната.

— Ей!

Руб плесна Сара по ръката точно когато тя целуваше онзи нейния на дивана.

— Ей! Ще оберем зъболекаря.

Сара се сепна.

— А? — попита тя.

— Зарежи! — Руб извърна очи. — Тая къща за нищо не става! Всички са толкова неадекватни и погълнати от себе си, че изобщо не ги е грижа!

— Я стига си мрънкал! — рекох му.

Той ме изгледа. Само това направи, когато Сара пак се задейства.

Изключих телевизора и тръгнахме. Отидохме да огледаме зъболекарския кабинет, който щяхме да „ударим“, както се изрази Рубен. (Истинската ни цел беше просто да се махнем от вкъщи, защото Сара и гаджето й се държаха като невменяеми във всекидневната, а майка ни готвеше в кухнята гъби, които усмърдяваха цялата къща.)

— Пак тия тъпи гъби! — възкликнах, щом излязохме на улицата.

— Аха — ухили се Руб. — Удави ги пак в доматен сос, та да не им се усеща вкусът!

— Проклятие!

Ама и ние сме едни мрънкала!

— Ей го на! — усмихна се Руб, когато излязохме на главната улица в юнския зимен сумрак. — Доктор Томас Г. Едмънд, бакалавър по зъбна хирургия. Красота!

Заловихме се да съставяме план.

Съставянето на план при брат ми и мен се състоеше в това, че аз задавах въпроси, а Руб им отговаряше. Протичаше ето така:

— Няма ли да ни трябва патлак или нещо подобно? Или пък нож? Оня фалшив патлак, дето го имахме, се затри някъде.

— Не се е затрил, зад дивана е.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм… пък и във всеки случай няма да ни трябва. Достатъчна е само бухалка за крикет. Ще вземем и бейзболната бухалка на съседите, разбрано? — Той се изсмя ехидно. — Като ги поразмахаме тия сладуранки, няма как да ни откажат!

— Става.

— Става.

— А така.

Планирахме всичко за следващия следобед. Взехме бухалките, преговорихме си всичко, дето трябваше да го запомним и бяхме пределно наясно, че няма да стане. Даже и Руб беше наясно.

Но на другия ден все пак отидохме до зъболекаря и — за първи път при някой от нашите обири — даже влязохме вътре.

А там ни очакваше шок, защото зад бюрото седеше най-прекрасната стоматологична сестра, която сте виждали някога. Сериозно! Тя пишеше нещо с писалката си, а аз не можех да откъсна очи от нея. Зарежете бейзболната бухалка, дето я мъкнех — съвсем забравих за нея. Обир не се състоя. Ние с Руб само стърчахме там.

Руб и аз, и стоматологичната сестра заедно в стаята.

— След малко ще ви обърна внимание — изрече тя учтиво, без да вдига поглед. Боже всемогъщи, тя беше красавица! Съвършена! Бляскава!

— Ей… — прошепна й Руб тихо-тихо, та да го чуя само аз и никой друг. — Ей… Това е обир.

Тя не го чу.

— Тъпа смотана крава! — Той ме погледна и поклати глава. — Вече и един зъболекар да не можеш да обереш! Боже, накъде е тръгнал тоя свят?

— А сега… — Тя най-сетне вдигна очи. — Какво ще обичате, момчета?

— Ъ… — Почувствах се неловко, ама какво друго да кажа? Руб изобщо не каза нищо. Мълчание. Трябваше да го наруша. Усмихнах се и тотално сдадох багажа. — Ъ-ъ, дойдохме да се запишем за преглед.

И тя се усмихна.

— Кога предпочитате?

— Ъ-ъ, утре?

— В четири удобно ли е?

— Аха — закимах, като се чудех.

Тя се втренчи в мен. Проникваше с поглед в душата ми. Чакаше отзивчиво.

— А как се казвате?

— А, да — отвърнах, глуповато захилен. — Камерън и Рубен Улф.

Тя го записа, усмихна се пак и тогава забеляза бухалките за крикет и бейзбол.

— Потренирахме малко. — Вдигнах бейзболната бухалка.

— Посред зима?

— Нямаме пари за футболна топка — намеси се Руб. Имахме топки и за европейски, и за американски футбол някъде из задния двор. Той ме затика към вратата. — Утре пак ще дойдем.

Тя ни пусна щастливата си усмивка, с която ни казваше, че е тук, за да ни помогне, и произнесе:

— Хайде, чао.

Задържах се за миг и казах:

— Чао.

„Чао“.

Нещо по-свястно не можах ли да измъдря?

— Ти бе, паралитик смотан! — сгълча ме Рубен, когато пак излязохме навън. — Преглед! — изхленчи той. — Дъртият иска да му ухаем на цветя и рози, ама хич не го е еня зъбите ни дали са чисти. Дреме му на него за зъбите ни!

— А кой ни закара там, а? Хайде с това да почнем. На кого му хрумна великата идея да оберем зъболекаря? Не на мен, приятел!

— Добре де, добре. — Рубен се облегна на стената. Покрай нас се нижеха коли.

— И за какъв дявол ти трябваше да шепнеш? — Вече бях решил, че като съм го притиснал до стената, най-добре е да го довърша. — Само дето „моля“ не каза! Тя тогава можеше и да те чуе! „Ей, това е обир!“ — изимитирах го шепнешком. — Жалка работа!

— Добре де, издъних се! — сопна се Руб. — Ама и тебе не те видях да размахваш бухалката! — Сега Руб взе преднина, защото пак се върнахме на темата какво съм оплескал аз, за разлика от него. — Хич не се и пробва да я размахаш, приятел… Беше се захласнал по блондинката с големите сини очи и зяпаше… гърдите й!

— Не е вярно!

Гърди.

Той с кого се занасяше?

Да ми говори по тоя начин!

— Охо, да! — не спираше да се смее Руб. — Видях те аз, копеленце мръсно!

— Долни лъжи! — Само дето не бяха. Докато вървяхме по главната, разбрах, че съм влюбен в красивата руса стоматологична сестра. Вече си фантазирах как лежа на зъболекарския стол, а тя се е надвесила над мен, седнала в скута ми, и ме пита: — Добре ли ти е, Камерън? Хубаво ли ти е?

— Страхотно — щях да отговоря. — Страхотно.

Ей…

— Ей! — сръчка ме Руб. — Ти слушаш ли ме?

Обърнах се пак към него. Той продължаваше да приказва.

— Що не ми кажеш откъде, да го вземат дяволите, ще ги намерим тия пари за преглед? — Той се позамисли, когато продължихме по пътя за вкъщи и ускорихме крачка. — Не, най-добре да го отменим.

— Не — запънах се аз. — В никакъв случай, Руб!

— Малък перверзник! — беше отговорът му. — Зарежи я сестрата. Сигурно докато си приказваме, тя прави оная работа с господин доктора.

— Недей да говориш така за нея! — предупредих го аз.

Руб пак млъкна.

После се вторачи в мен.

А сетне каза:

— Жалък си, знаеш ли?

— Знам. — Оставаше ми само да се съглася. — Сигурно си прав.

— Както винаги.

Продължихме нататък. Пак. Подвили опашка.

А, и между другото, не се отказахме.

Мислехме да поискаме парите от нашите, обаче те щяха да настояват да разберат защо изобщо сме ходили там, а дискусия с подобен характер не заемаше челно място в нашия списък. Аз самият намерих нужните пари, като ги взех от скривалището ми под прокъсания ъгъл на килима в нашата стая.

Отидохме пак.

Зверски се мъчих да си пригладя косата. Заради сестрата.

Отидохме пак на другия ден.

Не се получи. Това с косата.

Отидохме пак на другия ден и там седеше една стоматологична сестра, същински звяр, към четирийсетака.

— Ето ти мадама като за тебе! — прошепна ми Руб в чакалнята, ухилен като мазен пубер, какъвто винаги си е бил. Отвращаваше ме, ама пък много често се отвращавах и сам от себе си.

— Ей! — размахах аз пръст. — Струва ми се, че имаш нещо заседнало между зъбите.

— Къде? — паникьоса се той. — Тук ли? — Зяпна и оголи зъби до ушите. — Махна ли се?

— Не… по-нататък, вдясно. Натам. — Там нямаше нищо, разбира се, и когато установи това, оглеждайки се в стъклото на аквариума в кабинета, той се върна и ме плесна по тила.

— Уф! Малък перверзник! — подкара той пак старата песен и се подсмихна. — Обаче признавам, биваше си я! Направо беше върховна.

— Ммм.

— Не като тая дърта дебелана тука, нали?

Засмях се. Момчетата като нас — и момчетата изобщо — сигурно са най-голямата измет на земята. Поне през повечето време. Кълна се, че през повечето време ние изобщо не сме хора.

Трябва ни един хубав ритник по гащите, както винаги разправя моят старец (и не ни го спестява).

Прав е.

Сестрата влезе.

— Хайде, кой е пръв?

Тишина.

И после:

— Аз!

Изправих се — реших, че с това е най-добре да се приключи бързо.

В края на краищата не мина чак толкова зле. Докторът само ни сложи флуор, съвсем обикновен на вкус, и ни почопли малко зъбите, обаче не ни стърга с бормашината. Не и нас. Няма справедливост на този свят.

А може и да има…

Най-накрая зъболекарят обра нас. Бая скъпо вземаше, дори и за такава дреболия като нашето.

— Толкова много пари! — казах, след като пак излязохме.

— Обаче без бормашина! — Най-сетне Руб да не се оплаква от нещо. Той ме блъсна по рамото. — Сигурно защото у нас шоколадови бисквити не се завъртат. Все има полза от това! Полезно е за кучешките зъби… Майка ни е гениална!

Не бях съгласен.

— Не, просто е скръндза.

Разсмяхме се, но си знаехме, че мама е супер. Само татко ни създаваше ядове.

Вкъщи почти нищо ново не се случваше. Долових миризмата на остатъка от гъбите, който се топлеше на печката, а Сара пак се натискаше на дивана. Нямаше смисъл да влизам.

Отидох в нашата стая, в която спяхме с Руб, и се загледах към града, разстилащ мерзкото си дихание към хоризонта. Зад него слънцето грееше в бледожълто, а сградите приличаха на краката на налягали по гръб грамадни черни зверове.

Да, беше към средата на юни1 и студът започваше сериозно да хапе.

Не знам дали в тази история се случват страшно много неща. Не е така всъщност. Това са просто записки за случилото се в живота ми през миналата зима. Имаше разни случки, но нищо чак толкова необичайно. Не можах да се върна на старата си работа. Баща ми ми даде шанс. Големият ми брат Стив си изкълчи глезена, адски ме обиди, но най-накрая успя да разбере нещо. Майка ми организира показен боксов мач в социалния кабинет на нашето училище, а една вечер се разбесня в кухнята и запокити боклука в краката ми. Сестра ми Сара я зарязаха. Руб си пусна брада и взе, че се поосъзна малко. Грег, някогашният ми най-добър приятел, ми поиска три стотака, за да си спаси живота. Срещнах едно момиче и се влюбих в него (но по онова време бях способен да се влюбя в каквото и да било, стига да прояви интерес към мен). Сънувах безброй смахнати, изчанчени, извратени и понякога прекрасни сънища. И оцелях.

Всъщност нищо кой знае какво не се случи.

Всичко си беше що-годе нормално.

Първи сън

Късно следобед е и отивам към зъболекарския кабинет, когато виждам някой да стои на покрива. Приближавам се и разбирам, че е зъболекарят. Личи си по бялата престилка и мустаците. Застанал е на края и изглежда готов да се хвърли.

Спирам се под него и се провиквам:

— Ей! Какви ги вършиш, по дяволите?

— Ти как мислиш?

Това ме оставя без думи.

Мога само да се втурна в сградата с колоните, където се намира зъболекарският кабинет, да нахлуя вътре и да съобщя на красивата стоматологична сестра.

Нейният отговор е:

— Какво?!

Боже мой, тя изглежда така страхотно — без малко да й кажа „Господин зъболекарят да върви по дяволите, какво ще кажеш да слезем до плажа!“. Обаче дума не обелвам повече. Само изтичвам до края на един коридор, отварям вратата и хуквам нагоре по някакво стълбище към покрива.

Когато заставам до замисления мустакат зъболекар и надниквам над ръба, тя е застанала долу и се опитва да го придума да слезе.

— Вие какво правите там долу? — провиквам се аз.

— Няма да се кача горе! — крясва тя в отговор. — Имам страх от високото!

Приемам думите й, защото, честно казано, на мен ми стига дори да виждам краката и тялото й и коремът ми се стяга под кожата.

— Хайде де, Том! — опитва се тя да придума зъболекаря. — Върни се долу. Моля те!

— Ама какво правите тук горе изобщо? — питам го аз.

Той се обръща към мен.

Прямо.

После казва:

— Заради теб е.

— Заради мен! Какво съм направил, по дяволите?

— Взех ти твърде скъпо.

— Господи, приятел, това хич не беше хубаво. — И внезапно садистично го подкокоросвам: — Айде де, скачай тогава — заслужаваш го, измамник проклет!

Сега дори и красивата стоматологична сестра иска той да скочи.

— Хайде, Том, ще те хвана! — провиква се тя.

И то се случва.

Надолу.

Надолу.

Той скача и пада долу, а красивата стоматологична сестра го хваща, целува го по устата и нежно го полага на земята. Дори го прегръща, телата им се докосват. Ах, тази бяла униформа се търка в него! Направо пощурявам и щом тя ми извиква да скоча и аз, мигом го правя и пропадам…

Събуждам се в леглото с вкус на кръв в устата си и спомен за тротоар и ударена глава.