Аутсайдерът

5

Тази глава е важна.

Поне аз така си мисля.

Синините по лицето ми минаха доста бързо и следващия период от живота си го прекарах в мотаене. Нещо щеше да се случи, задаваше се. Беше някъде там, извън редовния затворен живот, който водех. Не ме очакваше, но беше там. Съществуваше. Може би само мъничко се чудеше дали ще отида при него.

А може би просто дрънкам глупости.

Както и да е.

Онова, което се случи, беше, че се запознах с едно момиче, докато работех с татко в събота.

Тя беше голяма работа, сериозно говоря.

Цяла сутрин бях копал канал под къщата — имахме поръчка в един квартал горе-долу на пет километра от нашия, и се бях скапал. Към обяд вече бях мъртвец.

Целият бях оплескан с кал, а вратът ми се беше изпружил и вдървил от навеждането и копането. Когато се показах отдолу, тя стоеше там. Беше с майка си и баща си и беше толкова истинска, че направо щях да се задавя с нищото в устата ми. Колкото мен на ръст, спокойна и истинска. Усмихна ми се с истински устни и когато се срещнахме, нейният истински глас произнесе:

— Здравей.

Избърсах дясната си ръка в панталона и се ръкувах с всички тях. С бащата. С майката. С момичето.

— Синът ми Камерън — представи ме татко, когато се измъкнах горе и разтръсках коса, за да изпада пръстта. Дори говореше така, сякаш присъствието ми наоколо не му е чак толкова неприятно.

— Добър ден — поздравих, щом застанах пред тях и татко поведе родителите на обиколка, за да им покаже какво е свършил в техния имот. Правехме доста големи разширения, които малко стесняваха двора. Обаче къщата беше симпатична.

Момичето.

— Ребека — беше ми я представила майка й.

Когато татко ги поведе на грандиозната обиколка, аз останах сам с нея.

Какво да правя сега?

Да разговарям?

Да чакам?

Да седна?

Най-накрая постояхме там, а после се настанихме на онези подобия на шезлонги. Извърнах очи, погледнах я и пак извърнах очи.

Какво съм животно!

Имах си аз подход към жените?

Най-сетне, когато вече беше станало късно и старците всеки момент щяха да се върнат, промълвих с един такъв тих, налудничав гласец:

— Харесва ми да работя тук. — И в последвалото мълчание и двамата се разсмяхме и си помислихме: „Ама че шантаво нещо каза!“

Харесва ми да работя тук. Харесва ми да работя тук. Харесва ми. Да работя тук. Харесва ми, да. Работя тук.

Докато го повтарях наум, се питах дали тя е наясно какво означава това всъщност.

Мисля, че беше.

Ребека.

Хубаво име, харесваше ми и спокойствието по лицето й, но гласът й ми хареса още повече. Запомних го и го оставих да пее в мен. Само това „Здравей“. Жалко е, знам, но когато опитът ви с жените е минимален като моя, вземаш каквото можеш.

Това трая цял следобед. Дори и работата, която вършех, почти не ме измъчваше, защото вече си имах Ребека. Имах гласа й и той беше истински, и това притъпяваше всичко. Обезболяваше пришките, които се издуваха в основата на пръстите ми и притъпяваше болката, пронизваща гръбнака ми.

„Здравей“, беше казала тя. „Здравей“, и се засмя с мен, когато изтърсих някаква простотия. Беше ми се случвало да ми се присмиват момичета, но да се смея заедно с някое момиче ми се случваше рядко. Рядкост беше да се чувствам добре с града над рамото ми и лице на момиче — толкова близо до моето. Тя дишаше и виждаше, и беше истинска. Това бе най-хубавото. Беше по-истинска от стоматологичната сестра, защото не седеше зад бюро и не й плащаха, за да се държи приветливо. И несъмнено беше по-истинска от жените в онзи каталог, защото това момиче нямаше как да го разкъсам. Дори не бих посмял да я нараня, да я оскърбя или да я скрия под леглото си.

Очи. Живи очи. Ефирна коса, стелеща се по гърба й. Трапчинка на страната й, близо до косата. Хубава шия, рамене. Не беше царица на красотата. Не беше от онези, нали ги знаете.

Беше истинска.

По-късно тя посвири — не беше нещо, което ми допада особено, но все пак я направи още по-истинска. Всичко това дори ме накара да се усмихна на татко, когато той ме сгълча, че съм копаел не където трябва.

— Извинявай, татко — казах.

— Копай там!

Питам се дали беше разбрал. Съмнявам се. Като че не зацепи, когато го попитах ще идваме ли пак тук следващата седмица.

— Да, ще идваме — отговори ми той без никакви намеци в гласа.

— Добре. — Това обаче си го казах само на мен.

Малко по-късно попитах:

— Как им беше фамилията на тези хора?

— Конлън.

Ребека Конлън.

Най-много ме порази това, че изведнъж започнах да се моля. Започнах да редя молитви за Ребека Конлън и семейството й. Не можех да се спра.

— Моля Те, благослови Ребека Конлън — повтарях аз на Бог. — Само тя да е добре, става ли, а? Само тя и семейството й тази вечер да са добре. Друго не искам. В името на Отца, Сина и Светаго духа — и се кръстех като католик, а пък изобщо не съм католик. Де да знам какъв съм.

През следващата седмица не спирах да се моля и постоянно се стараех да си припомня лицето й и гласа й.

— Ще се държа добре с нея! — постоянно уверявах Господ. — Да!

Всъщност се разкъсвах между любовта си към нейното лице и тяло и любовта си към гласа й. Лицето й притежаваше характер, да. Сила. Обичах го. Със сигурност обичах шията й и гърлото й, и раменете й, и ръцете и краката й. Всичко — а го имаше и гласа.

Гласът идеше от вътрешността й, от някакво място, което не се разкриваше пред всеки срещнат, надявам се.

Въпросът беше коя част от нея най-много ме интересува? Дали нейната външност, или вътрешната истинност, която усещах да се процежда навън?

Започнах да излизам на разходка само за да си мисля за нея — само за да си представям с какво се занимава и дали случайно не мисли за мен.

Това се превърна в мъчение.

— Господи, мисли ли тя за мен? — питах Бога.

Бог не ми отговаряше и затова просто нямах представа. Знаех само, че вървях успоредно с градския поток от коли, който се нижеше край мен със смях. Тълпи от хора се изсипваха от автобуси и влакове и ме подминаваха, без да ме забележат. Това не ме засягаше. Аз си имах Ребека Конлън. Нищо друго нямаше кой знае какво значение. Дори и като се счепкаме с Руб у дома, не се тревожех. Нищо не ме тревожеше, защото тя бе някъде наблизо, във всяка моя мисъл.

Радост.

Това ли изпитвах?

Понякога.

В други моменти ме притискаха съмнения и някаква истина, която настояваше, че тя изобщо не мисли за мен. Възможно беше, защото нищо никога не се получава така, както трябва. Най-вероятно едно толкова сладко момиче можеше да си хване някой много по-добър от мен. Много по-добър от някакъв си тип, който замисля идиотски обири с брат си, не го искат даже за вестникарче и поставя майка си в унизителни положения.

Понякога си я представях гола, но никога за дълго. Не я желаех само по този начин. Честно.

Исках да открия онова място, откъдето идваше гласът й. Ето това исках. Исках да бъда мил с нея. Исках да й нося радост и се молех това да се сбъдне. Обаче с молби доникъде не се стига. Така беше, знам, ала въпреки това се молех наум, докато броях часовете до завръщането си при нея.

През седмицата се случиха разни неща, които ще бъдат описани в следващите глави, но сега, в края на тази тук трябва да си кажа какво се случи, когато с татко отидохме следващата събота у семейство Конлън.

Ето какво се случи:

Сърцето ми се разтуптя здраво.

Едната от тях се е върнала.

Ще повярвате ли?

Колко е нагла!

Знаете ли за кого говоря? За една от жените от онзи каталог с банските, и тя идва при мен в нашата кухня.

Като изкусителка.

Кухнята е плесенясала и притъмняла. Потя се.

— Здравей, Камерън. — Тя все така върви към мен и придърпва стол, за да седне точно насреща ми. Коленете ни се докосват — толкова близо идва. Усмивката й определено изразява нещо. Опасност? Похот? Еротика?

Как мога да сънувам това сега?

Точно тази нощ?

След случващото се напоследък?

Нещо се занасям със себе си.

Това изпитание ли е?

Каквото и да е обаче, тя се навежда към мен и облизва устни. Банският й е с бикини, жълти, и разкрива почти цялата й плът. Ще повярвате ли? Тя докосва врата ми с пръст и го прокарва надолу, толкова леко, че нокътят й не ме одрасква. Гладък е и нещо ми подсказва да се насладя докрай, да не й позволявам да спре. После нещо друго надава безмълвен писък някъде в краката ми, че трябва да й наредя да спре. То се надига.

Тя е върху мен.

Диша.

Долавям парфюма й и усещам мекия трепет на косите й.

Ръцете й ме събличат, устата й ме поема.

Усещам го.

Натрупва се.

Избликва.

Срещу мен.

Тя пада и зъбите й докосват гърлото ми. Целува ме дълго и езикът й докосва…

Подскачам.

— Какво?

Изправям се.

— Какво? — пита тя. Ох…

— Не мога! — Хващам ръката й, за да й призная истината. — Не мога. Просто не мога.

— Защо?

Очите й са огненосини и аз едва се удържам да не й позволя да продължи, когато тя гали корема ми и ме търси. Спирам я тъкмо навреме и се чудя как ли го постигнах.

Извръщам се и й отговарям:

— Имам си истинско момиче. Момиче, което не е само…

— Само какво?

Истината.

— Нещо, което буди в мен само похот.

— Аз само това ли съм? Предмет?

— Да. — И виждам как тя се променя. Става призрачна и когато протягам ръка да я докосна, ръката ми минава през нея.

— Виждаш ли — обяснявам. — Погледни ме. Мъж като мен не може наистина да докосне някого като теб. Така е.

Когато тя напълно се изпарява, разбирам, че моята реалност не са момичетата от каталога, училищната красавица или други такива. Моята реалност е истинското момиче вляво от нея.

Моделката е зарязала чантата си на масата. Отивам да я взема, но не я отварям от страх, че ще гръмне в лицето ми.

За училищната кралица на красотата копнея.

На истинското момиче копнея да нося радост.

Сънят завърши.