Аутсайдерът

Какво ще стане, когато братята Улф се изправят един срещу друг.

Кучето, на което залагаме, повече прилича на плъх.

— Да, ама как тича само! — казва Руб.

Над бархетната му риза и разкривените обувки вечно сияе широка усмивка. Той плюе, после се усмихва. Пак плюе и се усмихва. Много е свястно моето братле. Рубен Улф. Това е поредната зима на нашето недоволство.

Стоим в подножието на откритите прашни трибуни.

Минава някакво момиче.

„Господи“, мисля си.

— Господи — казва Руб.

Това е разликата между нас, докато я гледаме с копнеж, задъхани, живи. Такива момичета не се виждат често на кучешките гонки. Онези, с които сме свикнали, са или сиви мишки, палещи цигара от цигара, или тъпчещи се със сладко кобили, или пък наливащи се с бира повлекани. Тази обаче е рядко срещан тип. Бих заложил на нея, ако излезе на пистата. Страхотна е.

Чак ми прилошава, когато гледам крака, които не мога да пипна, и устни, които няма да ми се усмихнат. Или хълбоци, които няма да се докоснат до мен. Или сърца, които не бият за мен.

Бъркам в джоба си и вадя десетачка. Това би трябвало да ме разсее. Обичам да се заглеждам по момичетата, но всеки път това ми причинява болка. Очите ми започват да сълзят от разстоянието. И не ми остава друго, освен да кажа:

— Какво, ще ги заложим ли, Руб?

Това и правя в този сив ден над тънещия в поквара роден град.

— Руб! — повиквам го отново.

Мълчание.

— Руб!

Вятър. Търкаляща се тенекиена кутия. Някакъв мъж пуши и кашля наблизо.

— Руб, ще залагаме ли, или не?

Плясвам го.

С опакото на ръката си.

Той ме поглежда и отново се усмихва.

— Добре де — казва.

Започваме да се оглеждаме за някой, който да заложи вместо нас. Някой, за когото няма възрастово ограничение. Тук това е лесна работа. Все се намира по някой разгащен чичка с преливащи над панталоните паласки да ни направи залога. Понякога иска част от печалбата, ако спечелим. Само че никога не успява да ни намери — не че бихме му отказали, няма лошо човек да зарадва с нещо такъв изпаднал пияница, от онези, на които се молиш да не заприличаш един ден. Малка част от печалбата би му дошла добре. Номерът е да спечелим. А това още не се е случвало.

— Хайде! — Руб става и докато вървим, още виждам в далечината краката на момичето.

„Господи“, мисля си.

— Господи — казва Руб.

На гишето се сблъскваме с малък проблем. Ченгета.

„Какво правят тук, по дяволите?“, питам се.

— Какво правят тук, по дяволите? — казва Руб.

Работата е там, че даже не мразя ченгетата. Честно казано, дори ми е малко жал за тях. За тези шапки. И тази каубойска сбруя на кръста. За необходимостта да изглеждат строги и в същото време дружелюбни и достъпни. Винаги да си пускат мустаци (най-вече мъжете, но понякога и жените), та да им придават авторитет. Да правят всичките тези лицеви опори, коремни преси и набирания в полицейската академия, преди да получат официално разрешение отново да ядат понички. Да казват на хората, че някой от семейството им току-що е бил размазан в катастрофа… Списъкът става прекалено дълъг, така че по-добре да спра дотук.

— Виж го онова прасе с кремвиршката — посочва Руб.

И изобщо не му пука, че полицаите са виснали тук като смрад. Нищо подобно. Тъкмо обратното, Руб се запътва право към ченгето с мустаците и плувналата в сос кремвиршка. Двама са. Онзи с кремвиршката, а второто ченге е жена. Брюнетка с прибрана под шапката коса (само бретонът й пада съблазнително над очите).

Приближаваме се и се почва.

Рубен Л. Улф:

— Как си днес, старши?

Ченгето с кремвиршката:

— Бива, приятел, а ти?

Руб:

— Кефиш се на кремвиршката, а?

Ченгето, дъвчейки:

— И още как! А теб те кефи да гледаш ли?

Руб:

— Много! И колко струва?

Ченгето, преглъщайки:

— Кинта и осемдесет.

Руб, с усмивка:

— Пладнешки обир.

Ченгето, отхапвайки:

— Знам.

Руб започва да се забавлява:

— Май трябва да затвориш тая лавка.

Ченгето, със сос по устата:

— Май трябва да те затворя тебе.

Руб, посочвайки соса по устата му:

— За какво?

Ченгето се усеща и избърсва соса:

— Щото си много отворен.

Руб, почесвайки се нагло по чатала, поглежда към полицайката:

— Къде я намери?

Ченгето вече също се забавлява:

— В закусвалнята.

Руб я поглежда и продължава да се драпа:

— За колко?

Ченгето, довършвайки кремвиршката:

— Кинта и шейсет.

Руб спира да се дръгне:

— Пладнешки обир.

Ченгето се опомня:

— Ей, не се отваряй много!

Руб, изпъвайки дрипавата си бархетна риза и панталоните:

— Взеха ли ти пари за соса? За кремвиршката питам, де.

Ченгето се размърдва. Мълчание.

Руб го доближава:

— А?

Ченгето, неспособно да скрие истината:

— Двайсет цента.

Руб, смаян:

— Двайсет цента! За соса?

Ченгето, явно разочаровано от себе си:

— Знам.

Руб, прямо и чистосърдечно, или поне едното от двете:

— Не трябваше да вземаш, ей така, заради принципа. Къде ти е самоконтролът?

Ченгето:

— Ти май се опитваш да ме предизвикаш?

Руб:

— Няма такова нещо.

Ченгето:

— Сигурен ли си?

Тук разменяме смутени погледи със съучастничката му — кестенявата полицайка, и аз си я представям без униформата. Само по бельо.

Руб отговаря на ченгето:

— Да, господине, сигурен съм. Не се опитвам да ви предизвикам. С брат ми просто се наслаждаваме на този прекрасен мрачен ден и се възхищаваме от бързите животни, които обикалят пистата. — Голямо плямпало. Само глупости ръси. — Престъпление ли е?

На ченгето започва да му писва:

— Защо приказваш с нас все пак?

Със съучастничката му отново си разменяме погледи. Бельото й е хубаво. Представям си го.

Руб:

— Ами, просто…

Ченгето, сприхаво:

— Просто какво? Какво искаш?

Полицайката изглежда страхотно. Зашеметяващо. Тя е във ваната. Мехурчета. Изправя се. Усмихва се. На мен. Разтрепервам се.

Рубен, широко ухилен:

— Ами, мислехме си дали не можете да заложите вместо нас…

Полицайката, от ваната:

— Майтап ли си правиш?

Аз, цепейки водата с глава, изскачам на повърхността:

— Това някакъв майтап ли е, Руб?

Руб ме плясва през устата:

— Не се казвам Руб.

Връщам се към реалността:

— Извинявай, Джеймс, лъскач такъв!

Ченгето, с омазания плик от кремвиршката в ръка:

— Какво е лъскач?

Руб, потресен:

— Боже милостиви, това не е истина! Колко може да е тъп човек?

Ченгето, с любопитство:

— Кажи де, какво е лъскач?

Ортачката му, която е над метър и седемдесет и сигурно поне четири пъти седмично използва фитнеса на участъка:

— Всяка сутрин го гледаш в огледалото.

Тя е висока, стройна и великолепна.

Смига ми.

Аз не мога да обеля дума.

Руб:

— Много точно казано, съкровище.

Невероятно сексапилната полицайка:

— Кого наричаш съкровище, любовнико?

Руб не й обръща внимание и се обръща към невежия полицай, който дори не знае какво е „лъскач“:

— Е, ще заложите ли, или не?

Ченгето лъскач:

— Какво?

Аз към всички останали, но недостатъчно силно:

— Ама че абсурд!

Хората ни заобикалят и ни подминават, за да залагат.

Полицайката към мен:

— Искаш ли да опиташ вкуса ми?

Аз:

— С удоволствие.

Това е във въображението ми, разбира се.

Ченгето лъскач:

— Добре.

Руб, слисан:

— Какво?

Лъскачът:

— Ще заложа вместо вас.

Руб, съвсем объркан:

— Наистина ли?

Лъскачът, опитвайки се да направи впечатление:

— Да, постоянно го правя, нали, Кейси?

Стопроцентовата полицайка, която не се впечатлява лесно:

— Щом казваш.

Аз:

— Това морално ли е?

Руб, невярващ, към мен:

— Ти да нямаш интелектуален дефицит? (Напоследък „умствена недостатъчност“ не го удовлетворява. Той смята, че сложните думи го правят по-изтънчен или нещо такова.)

Аз:

— Не, нямам. Но…

И тримата към мен:

— Млъквай!

Копелета!

Лъскачът:

— Кой номер е кучето?

Руб, доволен от себе си:

— Три.

Лъскачът:

— Как се казва?

Руб:

— Копеле такова.

Лъскачът:

— Моля?

Руб:

— Кълна се! Ето, погледнете в програмата.

Всички гледаме.

Аз:

— Как са го пробутали с това име?

Руб:

— Защото са аматьори. Всичко на четири крака става за пистата. Чудя се как не са пуснали пудели. — Той ме поглежда сериозно. — Обаче нашият юнак може да тича. Вярвай ми.

Лъскачът:

— Това ли е, дето мяза на плъх?

Великолепната полицайка:

— Да, ама разправят, че тичало като хала.

Във всеки случай, докато лъскачът взема парите ни, отдалечава се, хвърля плика от кремвиршката в коша и залага, става следното: Руб продължава да се усмихва сам на себе си, ортачката на ченгето слага ръце на съблазнителните си хълбоци, а аз, Камерън Улф, си представям, че правя любов с нея не къде да е, а в леглото на сестра ми.

Противно, нали?

Но какво мога да направя?

Ченгето се връща и казва:

— И аз заложих десетачка на него.

— Няма да съжаляваш — кима Руб и прибира билета ни, после изтърсва: — Ей, ще взема да ви издам, че правите залози от името на малолетни. Това си е жив по-зор.

(Откакто го познавам, брат ми нито веднъж не е казал просто „позор“. Трябва да го каже на две части. По и зор. „По-зор“.)

— И какво? — казва ченгето. — Пък и на кого ще кажеш?

— На ченгетата — отвръща Руб.

Всички се засмиваме и тръгваме към трибуните.

Сядаме и чакаме състезанието да започне.

— Дано това Копеле такова да го бива — заявява ченгето, но никой не го слуша.

Въздухът може да се реже с нож, докато треньори, комарджии, крадци, букмейкъри, дебелаци, дебелани, върли пушачи, алкохолици, подкупни ченгета и млади престъпници чакат, а накъсаните им мисли се разпиляват по пистата.

— Ама наистина прилича на плъх — казвам, когато нашата хрътка минава покрай нас, мършава и ситнеща като пор. — А какво е „хала“?

— Не знам — казва ченгето.

— Не знаем какво е, но знаем, че е нещо много бързо — пояснява Руб.

— Да.

Двамата с ченгето вече са неразделни. Първи приятели. Единият е с униформа и късо подстригана черна коса. Другият е окъсан, вони на пот и долнопробен одеколон и има буйна светлокестенява коса, която се спуска на вълни почти до раменете му. Очите му са с цвят на угасен огън, носът му тече, от което той постоянно подсмърча, а ноктите му са изядени. Няма нужда да казвам, че този вторият е брат ми. Рубен Улф. Вълк, куче или каквото е там.

Тук е и полицайката.

Тук съм и аз.

Точещ лиги.

— И-и-и — старт!

— Тоя е някакъв лъскач — осмелявам се да изрека на глас, заглушен от високоговорителя.

Той изстрелва имената на кучетата с такава скорост, че едва успявам да го разбера. Има Неточен шут, Речник, Никаква аванта, Гадняр и Благородна кучка и всичките са преди Копеле такова, което тича някъде на опашката като гризач със закачен за задника капан.

Тълпата е на крака.

Крещи.

Полицайката изглежда страхотно. Наоколо викат.

— Давай, Дрешник!

— Казва се Речник — поправят го.

— Какво?

— Речник!

— Ааа… Давай, Дрешник!

— Ясно, безнадежден случай!

Хората пляскат и крещят.

Страхотно, казвам ви. Изглежда страхотно. Полицайката.

Най-сетне плъхът се освобождава от капана и наваксва малко.

Руб и ченгето се въодушевяват.

Те крещят, едва ли не пеят от радост.

— Давай, Копеле такова! Давай, Копеле такова!

Всички кучета гонят нелепия заек7 по пистата, а тълпата е като избягал затворник.

Бяга.

Надява се.

Знае, че светът го настига. Вкопчва се.

Държи се със зъби и нокти за този миг на свобода, толкова тъжен, че трябва да се спотаи. Това е само илюзия за нещо истинско там, където иначе няма нищо. Крещи.

— Давай, Гадняр!

— Давай, Никаква аванта!

Руб и ченгето крещят:

— Давай, Копеле такова! Давай, Копеле такова!

Гледаме как плъхът изпреварва от външната страна на пистата, излиза пръв и после губи ритъм, за да остане четвърти.

— Копеле такова! — намръщва се Руб и това не е името на кучето, което прави всичко по силите си да си върне позицията.

И го прави.

Добре тича нашето копеле.

Излиза второ, което кара Руб да погледне билета ни и да попита ченгето:

— На комбинация ли заложи, или всичко накуп?

По вида му разбираме, че е второто. Всичко или нищо.

— Май прецака работата, а, приятел? — смее се Руб и плясва ченгето по гърба.

— Да — съгласява се ченгето.

Вече не е лъскач, а просто човек, забравил за света наоколо, докато няколко кучета тичат по пистата. Казва се Гари, малко педалско име, но на кого му пука?

Сбогуваме се и аз за последен път си мечтая за Кейси полицайката и я сравнявам с другите въображаеми жени в похотливата си младежка душа.

Мисля за нея по целия път към дома, където ни чака обичайната съботна вечер.

Сестра ни излиза. Брат ни не излиза, стои си вкъщи и си кротува. Татко си чете вестника. Госпожа Улф, майка ни, си ляга рано. Руб и аз разменяме няколко приказки, преди да отидем да спим.

— Паднах си по нея — казвам отвън, на верандата.

— Знам — Руб се усмихва и отваря вратата.

— Ей, Руб, буден ли си?

— Ти луд ли си! Преди две минути влязох.

— Повече бяха.

— Нищо подобно.

— Напротив, дебил нещастен! Какво искаш сега? Ще ми кажеш ли? Какъв ти е зорът?

— Искам да угасиш лампата.

— Няма да стане.

— Не е честно. Аз влязох пръв, пък и ти си по-близо.

— И какво от това? Аз съм по-голям. Трябва да се уважават по-възрастните. Ти загаси.

— Глупости на търкалета.

— Да си свети тогава.

Лампата остава да свети няколко минути. И познайте какво. Аз я угасям.

— Гадняр! — казвам му.

— Благодаря.