Аутсайдерът

14

Накъде поех оттам нататък?

Какво постигнах?

Какво излезе?

Е, това в общи линии е краят, тъй че отговорите ще получите на следващите няколко страници. Съмнявам се да ви изненадат, но знае ли човек. Не ви знам умни ли сте, тъпи ли сте. Може и да сте като Алберт Айнщайн или да имате награда за литература, а може и да сте средна хубост като мен.

Та най-добре да не протакаме повече — сега ще ви разкажа как горе-долу приключиха нещата в този зимен период от живота ми. Краят започна ето така:

Унило.

Бях оклюмал цялата неделя, в понеделник на училище също. Нещо кипеше в мен — надигаше се от стомаха ми нагоре и протягаше ръце, за да ми одере кожата отвътре. Изгаряше ме.

В сряда си поприказвах с Грег в училище, главно заради утрепаната му физиономия.

— Какво ти се е случило? — попитах го, когато се сблъсках с него на една от алеите.

— Абе, зарежи — отвърна ми той. — Нищо.

Обаче и двамата знаехме колко ясно си личи, че ония типове, дето беше купил за тях материала, все още не бяха впечатлени от старанията му, даже и след като им беше кихнал парите.

— Все пак са те обработили, а? — попитах с жална усмивка и Грег също се усмихна.

— Аха, обработиха ме — кимна той. Усмивката му беше многозначителна, иронична. — Решиха да ми теглят един як пердах заради неудобствата, дето съм им ги причинил… При онзи първия тип материалът свършил, та трябвало да ходят другаде и хич не бяха въодушевени.

— И с право — заключих аз.

— Ами сигурно.

След малко се разделихме, аз се обърнах и го погледнах, и се опитах да се помоля за него, както правех по-рано в тази история, но не можах. Просто не можах. Не ме питайте защо. Надявах се всичко с него да е наред, но не можех да събера сили да се моля за това.

Пък и каква ли полза имаше от молитвите ми?

Беше дяволски ясно, че на моята собствена кауза те изобщо не бяха помогнали. Но помните ли — аз така и не сколасах да се помоля за себе си, нали? Може би тъкмо там се криеше причината. В мен. Може би поначало единствената причина да се моля за другите беше да си изпрося и на мен да ми провърви. Вярно ли беше това? Дали? Не. В никакъв случай. Не беше!

Навярно молитвите действително бяха помогнали.

Напълно вероятно е, като се замислиш — защото у дома Сара беше започнала да говори по телефона, за да замести страстното натискане на дивана, Стив беше проходил, Руб малко се беше постегнал, мама и татко изглеждаха прилично доволни, а нямаше съмнение, че Ребека Конлън беше щастлива, докато си фантазира за Дейл Пери…

Изглежда, всички я караха доста добре.

Без мен.

Често се улавях да скандирам думата „мъка“ — жалка твар си бях аз.

Вътрешно циврех.

Хленчех.

Хлипах.

Дращех се отвътре.

А после се смеех.

На себе си.

Това се случи, когато една вечер бях излязъл, след като се навечерях.

Надениците и гъбите се слягаха в стомаха ми и както си влачех всичките терзания, в мен избликна много странен смях. Докато вдигах крака над земята, се усмихнах и чак се подпрях с ръка на един телеграфен стълб да си почина.

Застанал там, пуснах смеха да изригне от мен и минувачите сигурно са ме помислили я за луд, я за дрогиран, я за нещо от сорта. Гледаха ме и сякаш ми казваха: „Какво се смееш?“ Обаче отминаваха бързо и продължаваха към своя живот, а аз стоях, спрял насред моя.

И точно тогава реших, че трябва да взема решение.

Трябваше да реша какво да правя и какъв да бъда.

Стоях там и чаках някой да направи нещо и най-накрая разбрах, че чакам самия себе си.

Всичко вътре в мен беше вцепенено и таеше вял живец, сякаш не смееше да се размърда — и чакаше моето решение.

Издишах и казах:

— Добре.

Само това бе нужно.

Една дума — и докато тичах към вкъщи, знаех какво ще направя — ще се прибера, ще се поизмия, ще измина тичешком петте километра до дома на Ребека Конлън и ще я попитам прави ли й се нещо през почивните дни. Изобщо не ме беше грижа кой какво ще си помисли? Не ме беше грижа какво ще кажат нито мама и татко, нито Руб и Стив, нито Сара какво ще каже, нито пък вие какво ще кажете. Знаех само, че трябва да постъпя точно така.

— Сега, веднага! — натъртих аз тичешком, приведох рамене напред и се затичах, все едно преследвах фалшив заек. Докато тичах, ми се догади, все едно храната се превръщаше в киселина. Ала въпреки това се затичах още по-силно, нахлух вкъщи през входната врата и открих…

… Сара, която говореше по телефона.

По телефона.

„Да, телефонът! — помислих си. — Разбира се!“

Да изтичам чак дотам и да говоря лице в лице с нея, вече ми се струваше доста страшно, тъй че новият план беше да изнамеря някъде телефонна кабина. Взех дребни от чекмеджето си, преписах на дланта си номера на семейство Конлън от работния тефтер на татко и изтичах навън към най-близката телефонна кабина.

— Ей! — подвикна глас след мен по пътеката. Беше Стив и ме викаше от верандата. Изобщо не го бях забелязал, когато щурмувах къщата. — Накъде така?

Спрях се, но не отговорих на въпроса му. Бързо се върнах при него и изведнъж си спомних какво ми беше казал последния път, когато се беше обадил от верандата — онази вечер, когато с Руб върнахме знака „пресичане на път с предимство“.

„Вие сте пълни смотаняци!“ Ето какво беше казал. И сега се изкачих по нашето стълбище и го посочих с пръст, както се протягаше, облегнат на парапета.

Посочих го и му заявих:

— Ако още веднъж ме наречеш смотаняк, ще ти размажа физиономията.

Говорех напълно сериозно и по погледа му си пролича, че и той беше наясно с това. Дори се усмихна, все едно знаеше нещо.

— Аз съм боец! — заключих. — Не съм смотаняк! Има разлика.

Гледах го в очите още миг. Да, бях напълно сериозен. Всяка една дума беше сериозна. Стив беше доволен, аз — още повече.

Телефонна кабина.

Пак хукнах обсебен.

Сега единственият проблем по плана беше, че така и не можех да намеря телефонна кабина. Мислех си, че има една на едно конкретно място на „Елизабет Стрийт“, обаче я бяха вдигнали. Оставаше ми само да продължа да тичам, този път към къщата на Конлън, и към три километра по-късно намерих една. Ако бях пробягал още два километра, в крайна сметка можех да поговоря с нея лично.

— Леле, човече… — Подпрях се здраво на колене, щом стигнах до телефона. — Човече… — И много рязко осъзнах, че тичането дотам беше лесното. Сега трябваше да набера номера и да разговарям.

Пръстите ми задираха като куки древната шайба, докато набирах номера, и…

… зачаках.

— Ту-ту…

Звънеше се.

— Ни-що…

— Ни-що…

— Ни-що…

Не вдигна тя и ми се наложи да обяснявам на човека насреща кой съм.

— Камерън.

— Камерън?

„Камерън Улф ма, дърта тъпа краво!“ — искаше ми се да кресна, обаче се сдържах и със скромно достойнство произнесох:

— Камерън Улф, работя с водопроводчика. — И като го произнесох, се усетих, че все още силно се задъхвам. Пъхтях в телефона дори когато Ребека Конлън най-сетне взе слушалката.

— Ребека?

— Да?

Гласът — нейният глас.

Нейният.

Пелтечех, но не бях загубил дар слово. Съсредоточих се и извърших всичко целенасочено, със страст, с почти свирепа спокойна гордост. Гласът ми пълзеше към нея. Питаше. Така стисках слушалката, че щях да я смачкам. Давай. Питай.

— Ами, чудех се…

Гърлото ме заболя.

— Чудех се дали…

Събота.

Това щеше да е денят!

Не.

Не?

Точно така, не — чу какво казах.

Макар и Ребека Конлън да не каза точно „не“, когато ми отказа да си чукнем някаква среща за събота. Тя каза „не мога“ — и сега си го припомням и се чудя дали разочарованието в гласа й беше неподправено.

Чудя се, разбира се, защото тя след това ми каза, че била заета и в неделя, както и за следващите почивни дни заради някакви семейни задължения или друго нещо. Нямаше смисъл да се преструвам. Тя си осигуряваше солидни оправдания да ме държи настрана. За неделята още не бях я питал, разбирате ли. Нито пък за следващата седмица! Болката в ухото ми отброяваше времето. Черното небе над мен като че се схлупи. Струваше ми се, че всмуквам струпалите се горе сиви облаци и бавно-бавно телефонният разговор замря.

— Ами друг път, може би. — Усмихнах се злобно в мръсната телефонна кабина. Ала гласът ми продължаваше да звучи все така любезно и изпълнен с достойнство.

— Да, да, ще бъде супер. — Приятен, страхотен глас. За последен път ли го чувах? Сигурно, освен ако не беше толкова тъпа, че да си остане у тях следващата събота и неделя, когато с татко щяхме да довършим работата.

Да, гласът й… И кой знае защо, вече не можех да съм сигурен, че ми звучи толкова истински. Сега беше твърде далеч от обсега ми, за да е истински.

— Хайде, до скоро виждане — завърших, обаче никого нямаше да видя скоро.

— Хайде, чааао. — И това оскърбление за капак.

Чух я как после затвори и беше безмилостно. Слухтях напрегнато и звукът все едно ми раздираше главата. Бавно отпуснах слушалката и я оставих да виси полумъртва.

Заловена.

Изтезавана.

Обесена.

Оставих я да виси и тръгнах към вкъщи. Връщането не беше чак толкова гадно, колкото сигурно си мислите, защото в главата ми се блъскаха мисли и с тях времето минаваше бързо. Всяка стъпка оставяше на тротоара невидим отпечатък и само аз можех да го подуша по своя път от миналото към бъдещето. Късмет!

По средата на пътя забелязах в една странична уличка друга телефонна кабина — седеше си там, подиграваше ми се и се смееше.

— Ха! — Само това си казах, продължих да вървя и се почесах по лопатката с уморена длан, изпъната в края на огънат и извъртян лакът.

Този път влязох през входната врата със залитане, помотах се вътре и си легнах към десет и половина.

Не заспах.

Потях се в треска и бях сам.

Виждах неща, полепнали по очите ми.

Захвърлени в тях.

Виждах всичко. Всяка една подробност. От бейзболна бухалка и бухалка за крикет, лечение с флуорид, прът без знак, сънища, бащи, братя, майка, сестра, Брус, приятел, момиче, глас, изчезнал — и всичко това влизаше… В мен.

Моят живот мачкаше леглото ми.

Усещах как сълзи падат по лицето ми като чукове.

Видях се как вървя към онзи телефон.

Разговарям.

Клатушкам се към дома.

После — наближаваше един часът — станах, обух си джинсите и излязох бос в задния двор.

Излязох от нашата стая.

Надолу по коридора.

Навън през задната врата.

В мразовитата нощ.

По цимента, и в тревата, и накрая се спрях.

Стоях там и се взирах в небето и в града край мен. Стоях, отпуснал ръце отстрани до тялото си, и виждах какво се е случило с мен, и кой съм аз, и как винаги ще стоят нещата за мен. Виждах истината. Нямаше вече мечти и чудене. Знаех кой съм и как ще постъпвам винаги. Вярвах в това, а зъбите ми тракаха и очите ми преливаха.

Устата ми се отвори.

И онова се случи.

Да — с отметната нагоре към небето глава, аз започнах да вия.

Изпънал ръце край тялото си, виех и всичко се изливаше от мен. Видения бълваха от гърлото ми и гласове от миналото ме обкръжаваха. Небето се вслушваше. Градът — не. Не ми пукаше. Пукаше ми само за това, че вия и можех да чуя гласа си и да си спомня, че в това момче имаше сила и то имаше какво да предложи. О, как само виех, тъй гръмогласно и отчаяно, и съобщавах на света, че съм тук и няма да се предам.

Не и тази вечер.

Нито никога!

Да, аз виех и без да забележа, семейството ми се беше наредило на прага на задния вход, гледаше ме и се чудеше какво ли ме е прихванало.

Отначало всичко е черно-бяло.

Черно върху бяло.

Там вървя — по страниците.

Тези страници.

Понякога става така, че единият ми крак е сред страниците и думите, а другият — в онова, което те разказват. Понякога отново съм там, кроя планове с Руб, карам се с него, работя с татко, майка ми ме нарича див звяр, гледам как животът на Сара се препъва в ръцете на Брус и казвам на Стив, че ще му разбия физиономията, ако някога пак ме нарече смотаняк. Виждам дори как купеният материал на Грег издимява през комина и дрогира въздуха над покрива му. Една стъпка ме повежда към дома на Ребека Конлън, работя там, звъня у тях по телефона. Една стъпка ме поставя сред картината, на която виси обесена телефонната слушалка, мъртва, и само остатъците от моя глас трептят в нея.

Понякога, когато съм навлязъл дълбоко сред страниците, буквите, съставящи всяка дума, приличат на грамадните здания на града. Аз стоя в подножието им и гледам нагоре.

Понякога тичам.

Пълзя.

През…

… всяка страница.

Понякога сънищата ме завиват, ала друг път одират плътта от душата ми или ми вземат одеялото и ме оставят сам със себе си на студа.

Пръсти докосват страниците.

Обръщат ме.

Продължавам нататък.

Неизменно.

Всичко е голямо.

Страниците и думите са моят свят, разпрострял се пред твоите очи, за да го докоснат ръцете ти. Смътно виждам как лицето ти се навежда и се вглежда в мен, и аз също те гледам. Виждаш ли очите ми?

И все пак продължавам нататък, преминавам през един сън, който ме превежда през тези страници.

Пристигам там, където се виждам как излизам в задния двор на вледеняващия студ. Виждам града и небето и усещам студа. Заставам до себе си.

Джинси.

Боси крака.

Гола трепереща гръд.

Момчешки ръце.

Те се протягат.

Духва вятър, листовете хартия политат, ние стоим, а те се стелят около нас. Вой отчаяно се препъва в слуха ми и аз го поемам.

Вкопчвам се в това отчаяние, защото…

… имам нужда от него.

Искам го.

Усмихвам се.

Кучета лаят в далечината, но все по-близо.

Чувам до мен своя вой.

Това е хубав сън.

Вой. Силен.

Страстен.

Последните листове хартия все още не са кацнали на земята.

Жив съм.

Никога не съм бил толкова жив.

Поглеждам надолу.

Думите са моят живот.

Воят не спира.

Стоя сред разпръснатите страници край глезените ми, а в ушите ми ехти онзи вой.