Аутсайдерът

13

Както обикновено, в събота с татко отидохме да работим у семейство Конлън.

За да не ви държа в напрежение (ако въобще все още ви интересува), мога да ви съобщя, че този път тя беше там и беше прекрасна както винаги.

Аз все още се трудех под къщата, когато дойде при мен.

— Ей, липсваше ми миналата седмица! — казах, когато тя се появи, и моментално се сгълчах наум: това твърдение прозвуча толкова двусмислено! „Липсваше ми“ — това „не се видяхме с теб“ ли означаваше (какъвто беше замисълът), или исках да кажа „направо ми сломи сърцето, тъпа кучко“? Не бях сигурен какви послания излъчвам. Най-общо, можех само да се надявам, че тя го е възприела като „не се видяхме“. В такава ситуация няма как да изглеждаш напълно отчаян, та макар сърцето ти да те изпепелява отвътре.

— Ами… — Господи, тя го каза с онзи глас, който я правеше истинска! — Нямаше ме нарочно.

Това пък какво беше, по дяволите?

— Какво? — осмелих се да попитам.

— Чу какво ти казах — тя се усмихна широко. — Нямаше ме…

— Заради мен ли?

Тя кимна.

Това на добре ли беше, или на зле?

Звучеше на зле. Много на зле.

Но пък и на добре звучеше — в някакъв болнав, извратен смисъл. Тя занасяше ли се с мен?

Не.

— Не исках да съм тук, защото ме беше… — Тя преглътна. — … страх, че ще се изложа като миналия път.

— Като миналия път? — попитах объркано. — Не изтърсих ли аз тъпотията? — Точно аз бях тоя, който изтресе „Харесва ми да работя тук“. Спомних си го и потръпнах.

И двамата бяхме се свили под къщата, дървените греди бяха надвиснали над нас и сякаш ни предупреждаваха, че секунда невнимание щеше да ни струва разкрасени с цицини глави. Внимавах да не се изправям в цял ръст.

— Ти поне каза нещо — изтъкна тя.

И изведнъж думите рукнаха от мен:

— Никога не бих те наранил! Поне адски ще се старая да не го направя! И причинил болка. Обещавам!

— Моля? — Тя се дръпна назад. — Какво говориш?

— Имам предвид, ако… Добре ли си прекара миналия уикенд? — Празни приказки. Лиготии.

— Да — кимна тя, без да помръдне от мястото си. — Бях у една приятелка. — И тогава вметна онова: — А после отидохме у един пич, Дейл.

Дейл.

Защо ли това име ми беше тъй познато?

О, не!

Върхът.

— Дейл Пери?

Дейл Пери.

Приятелчето на Грег.

Типично.

Какъв герой!

Личеше си, че тя наистина го харесва.

Повече от мен.

Той беше победител.

Хората го харесваха.

Грег го харесваше.

Въпреки че можеше да разчита на мен.

— Да, Дейл Пери — отвърна тя и потвърди най-ужасните ми страхове с кимване и усмивка. — Ти познаваш ли го?

— Да, познавам го. — И тогава проумях, че тази Ребека Конлън най-вероятно е едно от момичетата, които видях на „Лумсдън Овал“ онзи ден, от който сега ми се струваше, че ме делят десетилетия. Там имаше няколко като нея, спомних си. Същата истинска коса. Същите истински крака. Същото… Всичко се връзваше. Тя беше местна и хубава, и истинска.

Дейл Пери.

Без малко да спомена, че почти ми беше изпепелил ухото преди малко повече от година, но си премълчах. Не исках да си помисли, че съм някой от ония завистливци, дето мразят всеки, който е по-готин от тях — точно какъвто всъщност си бях.

— Най-добрата ми приятелка смята, че той ме харесва, обаче не знам…

Тя продължи да говори, но аз не бях в състояние да я слушам. Просто не можех. Защо тя изобщо ми го разправяше това, по дяволите? Дали защото бях просто синът на водопроводчика и ходех в старо държавно училище, докато тя най-вероятно учеше в някое от училищата, кръстени на разни светии? Дали защото бях от безобидните момчета и не можех да я нараня.

Е… приближих се.

Едва се удържах да не я прекъсна и да я отрежа: „Абе я се разкарай с тоя твой Дейл Пери“ — обаче се въздържах. Твърде много я обичах и не исках да й причиня болка, колкото и да ме болеше мен.

Вместо това я попитах познава ли Грег.

— Грег… Файнс ли беше?

— Фиени.

— Да, познавам го. Ти откъде го познаваш?

И кой знае защо от очите ми бликнаха сълзи.

— А… — казах. — Едно време ми беше приятел. — И се извърнах, за да продължа да работя и да си скрия очите.

— Добър приятел?

Проклето да е това момиче.

— Най-добрият ми приятел — признах.

— А… — Тя пронизваше с поглед гърба ми. Усещах го.

Чудех се дали загряваше какво става. Може би. Вероятно. Да, вероятно, защото на тръгване подметна едно прекалено дружелюбно „Хайде ча-а-ао“. Чувал ли го бях преди? Разбира се, и реалността преряза гърлото ми.

За разлика от разочарованието миналата седмица, целият този разговор не ме стимулира да изкарам деня. Не, този път едва докуцуках до края му. Чувствах се ужасно.

Продължавах да куцукам.

Татко забеляза и ми се скара, че се туткам, обаче не можах да набера скорост. Така се стараех, че чак да не повярваш, но гръбнакът ми беше прекършен, а духът — смазан.

Имах шанса да я отрежа.

Можех да й причиня болка.

Не й причиних.

Това не ми носеше никаква утеха.

Докато работех, постоянно трябваше да се стягам и водех страшна борба. Като че всяка стъпка ме дебнеше да ме препъне. Пришките по ръцете ми се пукаха, а чувството постоянно се промъкваше в погледа ми. Почнах да душа въздуха, за да напълня дробовете си, и когато денят приключи, се измъкнах изпод къщата, застанах там и зачаках. Страшно ми се искаше да се строполя на земята, обаче издържах.

Сърбеше ме, чувствах се мръсен и болен само заради това, че аз съм си аз. Какво ми ставаше?

Чувствах се като кучето, хванало бяс, от оная книга, дето я учихме в училище — „Да убиеш присмехулник“. Та това куче куцука и точи лиги по целия път и бащата, Атикус, изненадва сина си, като го застрелва.

Вървя по ръба на една редица от огради, която като че се простира до безкрайност. Някак си обаче знам, че по някое време ще свърши. Знам, че ще се проточи колкото целия ми живот.

— Продължавай да крачиш — казвам си.

Разперил съм ръце да пазя равновесие.

От двете ми страни ме обкръжават въздух и земя, които се мъчат да ме примамят да скоча в тях.

От коя страна да скоча?

Ранна сутрин е. Онова време, когато е все още тъмно, но знаеш, че денят идва. През чернилката се процежда синева. Умират звезди.

Оградата.

На места тя е каменна, на места — дървена, а понякога е от бодлива тел.

Вървя по нея и при все това и двете й страни ме изкушават.

— Скачай! — чувам как шепне всяка страна. — Скачай тук долу!

Далечина.

Чувам някъде да лаят кучета, макар и гласовете им да звучат като човешки. Те лаят, а когато се оглеждам, не ги виждам. Чувам само лай — публиката на моето пътешествие по тази ограда.

Пурпур в небето.

Изтръпвам.

Тръпки лазят дясната ми страна.

Мислите се блъскат.

Крачки.

Сам.

Крачка след крачка.

Сега идва бодливата тел.

Къде да скоча?

Кого да слушам?

Слънце като маргаритка, червеникаво небе.

В началото слънцето се мръщи.

Накрая се усмихва.

Мрачен ден.

Мисли покриват небето.

Мислите са небето.

Стъпки по ограда.

Едната страна на оградата е победа…

Другата… е поражение.

Върви.

Не спирам да вървя.

Вземам решение.

Потта властва.

Тя ме завладява, покорява ме и се стича по лицето ми.

От едната страна — победа.

От другата — поражение.

Облаците са неуверени.

Туптят в небето като барабан, като пулс.

Решавам се…

Скачам.

Високо-високо.

Вятърът ме понася, издига ме още по-високо, зная, че ще ме запокити надолу от онази страна, която поиска.

Където и да се приземя — ще е скоро — зная, че трябва пак да се покатеря горе и да продължа да вървя, но засега съм все още във въздуха.