Аутсайдерът

4

През следващата седмица времето взе завой към по-здрав студ. Сутрин у нас цареше суматоха, както винаги.

Сара се гримираше в стаята си преди работа. Татко и Стив ни подвикваха „Довиждане!“. Мама разчистваше бъркотията, която бяхме заформили в кухнята.

В сряда Руб ме срита в крака и той се вкочани, и после ме замъкна в банята, та мама да не ме гледа как се гърча в агония на пода в нашата стая. Докато ме влачеше, хем се смеех, хем охках.

— Мама не бива да чува това! — Той ми затисна устата. — Запомни — каже ли на татко, няма само аз да обера калая, а и двамата ще го ядем!

Такова е правилото у нас. Стане ли някоя беля, всички си го отнасят. Нашият старец слизаше надолу по коридора с оня поглед, който казва „Изкарах адски ден и не съм се прибрал да се занимавам с вас, сган такава!“. После раздаваше шамари с опакото на ръката си — или в ребрата, или по ухото. Нямаше шест-пет. Щом Руб си го отнасяше, отнасях го и аз. И затова, караме се, бием се — само ние си знаем. Обикновено и бездруго ни болеше. Последното, дето ни трябваше, беше и татко да се намеси.

— Добре де, добре! — креснах на Руб, след като вече бяхме на сигурно място в банята. — По дяволите, това пък защо беше?

— Де да знам.

— Не ти вярвам! — Погледнах го малоумника му с малоумник. — Изрита ме в крака ей така без нищо. Това е отвратително!

— Знам. — Той се хилеше и ми се прииска да го набутам във ваната и да се помъча да го удуша, ама нямаше смисъл, защото Сара думкаше по вратата.

— Излизайте оттам!

— Добре!

— Веднага!

— Добре де!

На път за училище срещнахме неколцина приятели на Руб.

Саймън.

Джеф.

Кашкавала.

Поканихме ги следобед да играем на една игра, която вкъщи наричахме „Един юмрук“. Измислихме я, защото имахме само един чифт боксови ръкавици в гаража, та играта представлява боксов мач, в който двамата играчи са само с по една ръкавица. „Един юмрук“.

Играхме я същата онази сряда и бяхме нахъсани. Много бяхме нахъсани. Нахъсани да удряме и да ни удрят. Нахъсани да го направим, та дори това да означаваше да не общуваме с другите от семейството. Ще се изненадате колко добре се прикрива синина в по-тъмния ъгъл на хола.

Руб е левак и затова обича да се бие с лявата ръкавица. Дясната се пада на мен — това е силната ми ръка. Рундовете са три и победителят се обявява честно. Понякога е лесно да се определи кой побеждава, друг път — не.

Точно този следобед за мен беше доста тежък.

Извадихме ръкавиците в задния двор и първо Руб се би срещу мен. Нашите боеве с Руб винаги бяха най-добрите. Без всякакви ограничения! Трябваше само да му стоваря един як удар, и Руб се опитваше да ми отнесе главата. Едно добро кроше от страна на Руб вкарваше небето в главата ми, а облаците — в белия ми дроб. Винаги се опитвах да се задържа на крака.

И тъй, Кашкавала подвикна вяло „Дзън, дзън!“ и мачът започна.

Наредихме се в кръг в малкия заден двор, покрит наполовина с бетон и наполовина — с трева, градска кутийка, не по-голяма от истински боксов ринг. Нямаше кой знае колко място за измъкване. А пък бетонът беше и корав…

— Хайде! — Руб излезе на терена, замахна към главата ми с финт и ми спука ребрата. После се прицели в главата ми, този път насериозно, обаче само ме забърса по ухото. Тогава го забелязах, че се открива, и му набих един десен в носа. Улучих. Перфектно!

— Уха! — подвикна Саймън, обаче Руб не се разсейваше. Пак излезе на ринга безстрашно и моето наперено подрипване насам-натам никак не го притесняваше. Приведе се напред и ме фрасна над окото. Блокирах удара и сам се прицелих. Той ме заобиколи, врътна ме и пак ме нахака в стената, после ме издърпа и пак ме блъсна в нея. Запокити ме на тревата и заби юмрук в рамото ми. Да, улучи. И то прилично. Все едно брадва ми разцепи ставата и сетне лявата му ръка ми откърти главата. Юмрукът му полетя напред и се вряза в брадичката ми.

Здраво.

И онова се случи.

Небето се стовари отгоре ми.

Вдишах облаците.

Земята се разлюля.

Земята…

Земята…

Замахнах.

Не уцелих.

Руб се изсмя изпод неговата сгъстяваща се брада.

Изсмя се, щом се строполих на колене и се понадигнах, колкото да се катурна по очи. Започнаха да броят. С наслаждение.

Руб:

— Едно… Две… Три…

След като успях да се вдигна и окуражителните викове на Саймън, Джеф и Кашкавала вече се чуваха по-отчетливо, последваха още само няколко удара и първият рунд приключи.

Приседнах в ъгъла на двора на сянка.

Втори рунд.

Беше горе-долу същото, но този път и Руб се просна веднъж на земята.

В третия рунд стана кучешки бой.

И двамата замахвахме здраво и си спомням как забърсах ребрата на Руб към седем-осем пъти и скулата ми обра поне три добри удара. Брутална работа. Съседът отляво гледаше папагали в клетки и си имаше едно дребно кученце. Птиците врещяха оттатък оградата, а кученцето се скъсваше от лай и рипаше по нея, докато с брат ми се млатехме като изоглавени. Юмрукът му беше грамадно кафяво размазано петно, което постоянно изхвърчаше напред на върха на дългата му ръка, връхлиташе ме и пееше, докато размазваше кожата ми върху костите. Всичко се преобръщаше огледално, размиваше се и се тресеше, обагряше се в тъмнооранжево и аз усещах как металическият вкус на кръв пълзи от носа ми към устните, по зъбите и на езика ми. Или пък кървеше вътре в устата ми? Не знаех. Нищичко не знаех, докато не се строполих пак на земята, виеше ми се свят и ми се струваше, че ще повърна.

— Едно… Две…

Този път броенето никак не ме засягаше.

Не му обръщах внимание.

Този път само седях, подпрян на задната ограда, докато се съвзема.

— Добре ли си? — попита Руб след малко. Острият му перчем беше паднал в очите му.

Кимнах.

Добре си бях.

Като се прибрахме вътре, огледах щетите. Не изглеждаха никак добре.

В носа ми нямаше кръв. Излезе, че наистина е кървяла устата ми, а окото ми беше насинено. И то яко.

Нямаше как да го скрием. Не и днес. Нямаше смисъл. Мама щеше да ни убие.

И тя ни уби.

Погледна ме само веднъж и попита:

— Какво се е случило с теб?

— А, нищо.

После видя и Руб с леко подутата му устна.

— Ех, момчета! — поклати тя глава. — Отвратителни сте, кълна се! Не може ли една седмица да мине, без да се изпопребиете един друг?

Не, не можеше.

Постоянно се пребивахме един друг — дали ще е на бокс, или ще играем футбол във всекидневната с чифт чорапи, свити на топка.

— Вземете се разделете временно! — нареди ни тя и ние се подчинихме на заповедта. Много се стараехме да слушаме майка си, защото с нея шега не биваше — тя чистеше богаташки домове, за да ни изкарва хляба, и се трепеше, та да живеем в що-годе сносна къща. Никак не обичахме да се разочарова от нас.

Разочарованията обаче продължаваха.

На другия ден вече стана много зле, защото състоянието на моето лице и това, че през седмица по него се появяваше синина, струпей или драскотина, притесни някои от моите учители. Задаваха ми всякакви шантави въпроси — как върви у дома, как се разбирам с нашите и всякакви такива. Казвах им само, че се разбирам доста добре с всички у дома и че всичко си върви както трябва. Съвсем нормално.

— Сигурен ли си? — питаха ме те, все едно щях да ги излъжа. Навярно трябваше да им кажа, че съм се блъснал във вратата или съм паднал по стълбите към мазето. Щеше да падне голям смях. Обяснявах им предимно, че се занимавам с бокс за развлечение и че още не съм надобрял чак толкова.

Те явно не вярваха на думите ми, защото в четвъртък следобед се обадиха на майка ми от училище и я поканиха на среща с директора и завеждащата социалния кабинет.

Тя дойде в петък на обяд и уреди с Руб също да присъстваме.

Отвън, точно преди да влезе в онзи социален кабинет, тя каза:

— Изчакайте тук и не мърдайте, докато не ви кажа, че можете да влезете.

Кимнахме и седнахме. След около десет минути тя отвори вратата и каза:

— Хайде вътре!

Станахме и влязохме.

В кабинета директорът и социалната служителка се втренчиха в нас с някакво развеселено и сдържано омерзение. Както и мама. Причината напълно се изясни, когато тя бръкна в чантата си, извади боксовите ни ръкавици и рече жизнерадостно:

— Хайде, слагайте ги!

— Стига бе, мамо! — опъна се Руб.

— Не, не, не! — настоя господин Денисън, директорът. — Много ще ни е интересно да видим това.

— Хайде, момчета! — продължи да ни навива майка ни. — Не се срамувайте… — Само че нали това беше целта. Да ни изложат. Да ни унизят. Да ни посрамят. Не беше трудно да прозреш какво се случва, когато всеки от нас си сложи ръкавицата.

— Синовете ми — обърна се майка ни към директора, а после и към нас: — Синовете ми!

Лицето й изразяваше горчиво разочарование. Всеки миг щеше да се разплаче. Бръчиците покрай очите й бяха пресъхнали, почернели русла на реки, замрели в очакване. Но никаква вода не бликна по тях. Тя само гледаше. Настрани. Сетне впери поглед в нас и като че ли бе готова да се изплюе в краката ни и да се отрече от нас. Не я обвинявах.

— Та с това се занимават те — каза им тя. — Съжалявам за цялата тази история и че така ви загубих времето.

— Няма нищо — отвърна й Денисън и тя се ръкува с него и с жената от социалния кабинет.

— Извинявайте — повтори тя и излезе, без дори да ни погледне за втори път. Остави ни да стърчим там с онези ръкавици на ръцете като два нелепи звяра посред зима.

Не питайте защо, обаче се намирам в Русия и седя в един автобус в Москва.

Претъпкан е.

Автобусът едвам пълзи.

Премръзнал съм.

Съседът ми седи до прозореца и държи някакъв гризач, който почва да съска по мен само като го погледна. Типът ме сръчква, казва нещо и се смее. Когато го питам дали това наистина е Москва (защото, разбира се, никога не съм бил там), той повежда с мен разговор — дълъг, та широк, което си е цяло чудо, защото аз и дума не мога да му продумам, понеже не знам езика.

Той е небивал образ.

Приказва.

Смее се и най-накрая успява да ми стане симпатичен. Аз също се смея на всичките му шеги, като се ориентирам по бръчките, които те изрязват по лицето му.

— Бавен автобус — казвам, обаче той, разбира се, нищо не вдява.

Русия.

Ще ми кажете ли какво, за бога, диря аз в Русия?

Автобусът също е премръзнал — това споменах ли го вече? Да? Повярвайте ми, тъй си е, всички прозорци са замъглени.

Треперя.

Треперя на седалката и накрая вече не издържам.

Изправям се.

Опитвам се да стана, но като че съм залепнал. Като че съм замръзнал за седалката.

— Ставай! — нареждам си, но не мога. Не мога!

После сред тълпата на пътеката виждам как някой се клатушка към мен.

Не…

О, не!

Някаква баба — а откакто съм в Русия съм осъзнал, че тия баби се врат навсякъде. И още по-зле, тази гледа право в мен. Право в мен!

— Помогни ми да стана — казвам на съседа си, но той не помръдва. Дори се извръща да поспи и притиска гризача си в прозореца. Животинчето се задавя.

А тя все така идва насам.

Не…

Кошмар!

Тя прави гримаса, вперва очи в моите и безмълвно ми внушава да стана от седалката.

— Ставай! — писвам вътрешно.

Не мога, и тя…

… пристига.

— Я! — почва тя и оттам нататък вече няма спирка. Изплюва руските си ругатни право в лицето ми и ме обсипва с юмручни удари. Дребните й свирепи ръчички се мъчат да се вкопчат в дрехите, да ме вдигнат и да ме съборят от седалката.

— Извинявайте! — надавам вопъл аз, обаче тая баба е същинска фурия и ме връхлита като вихрушка.

По-късно седя на пътеката, а дъното на панталона ми все така е залепнало за седалката. Един мъж на средна възраст, който говори английски, ми казва:

— Не биваше да оскърбяваш дамата, старче.

— Без майтап! — съгласявам се аз и се мъча да не допирам с голата си кожа замръзналия под.

Бабата ми се усмихва отвисоко с отвращение.