Аутсайдерът

11

Планът ни беше да го пипнем бързо. Нямаше смисъл да протакаме една-две седмици. Тогава може би изгарящото желание да му дадем на тоя да разбере щеше да угасне, а нямаше как да си го позволим.

Открихме, че Брус Патерсън е кръшкал на сестра ми с някакво друго момиче от около месец и я будалкал, като продължавал да се мъкне при нея. За всички нас беше истински шамар, че сме го пускали в къщата си, докато е хойкал из града с някакъв парцал.

— Да отидем ли да го пребием? — попитах Руб, но той само ме изгледа с насмешка.

— Ти сериозно ли? Я се погледни колчав си. Приличаш на чихуахуа, а проклетият Патерсън е як като тухлен кенеф. Ти представяш ли си на какво ще те направи?

— Аз, такова… мислех, че и двамата…

— То и аз съм си една хърба — отсече Руб в отговор. — Вярно, че страшна брада съм пуснал, обаче Брус ще ни утрепе и двамата като едното нищо.

— М-да, прав си.

И тук последва нещо неочаквано.

На вратата се почука или по-скоро се подращи и като отворих, на прага стоеше бившият ми най-добър приятел Грег.

— Може ли да вляза? — попита ме той.

— Ти как мислиш?

Отворих комарника и той влезе вкъщи, като първо метна един поглед на Стив, който както винаги седеше с унила физиономия на верандата.

— Ей, Върколак! — поздрави Грег вътре Руб, в отговор на което Руб заплаши да го изхвърли.

— Извинявай — каза той и аз го заведох в общата ни стая с Руб.

Той седна под прозореца. Мълчаливо.

— Е? — попитах го, докато сядах на леглото си. — Извинявай за въпроса, но какво, по дяволите, те води насам?

Последва бърз и прям отговор:

— Имам нужда от помощ.

Той зарови пръсти в косата си и видях как от нея се разхвърча пърхот. Пърхотът винаги си е бил проблем на Грег. Кефеше го да го изтръсква върху чина в училище.

— Помощ с какво? — продължавах аз сондажа.

— С пари.

— Колко?

— Триста.

— Триста! По дяволите, какви си ги вършил напоследък?

— Абе, не питай. Само… — Лицето му трепна. — Имаш ли ги?

— Боже господи, триста! Де да знам.

Минах в моята половина от килима и извадих всичко, което бях скътал под него. Осемдесет долара.

— Ами тука имам осемдесет. — Извадих банковата си книжка и видях, че в нея имам сто и трийсет. — Значи имам двеста и десет общо. Повече няма откъде да извадя.

— По дяволите, приятел!

Седнах при него на пода, облегнах се на леглото и попитах:

— Я, ако обичаш, ми кажи за какво са ти?

Той нямаше желание.

— Кажи ми или няма да ти дам кинтите. — Това беше лъжа, и двамата го знаехме. И двамата знаехме, че ще си дам парите на Грег и хич няма и да поискам да ми ги връща. Така си беше. Обаче той ми дължеше поне това. Дължеше ми да ми каже за какво ще отидат парите.

— А… — предаде се той. — Едно от приятелчетата ми, Дейл… Познаваш ли го?

Дейл Пери.

Да, много добре го знаех. Беше точно от пичовете, които мразя, защото където и да отидеше, се разкарваше насам-натам все едно кръчмата е негова и аз го мразех и в червата. В час по търговия предната година (учебен предмет, който изобщо не биваше да избирам) той беше взел металната си линийка, нагрял я беше на печката и после я беше допрял до ухото ми. Дяволски ме беше изгорил! Ето кой беше Дейл Пери. И той беше в онази тайфа, дето си бъбреше с хубавите момичета онзи ден на мача.

— Да, знам го — потвърдих спокойно.

— Ами, на няколко от по-големите му приятели трябвало някой да им вземе едни работи. За триста долара.

— Работи?

Разбира се, знаех ги точно какви са тия работи, но реших, че на Грег трябва да му стане поне малко неудобно. В края на краищата щях да му дам всичките си пари до цент. Отиде ми и покупката на уредбата, и всичко. Отидоха ми и изкараните с пот на чело парици от работата с татко през последните седмици. Всичко щеше да изтече в канализацията, защото бившият ми най-добър приятел дойде при мен, тъй като знаеше, че съм единственият, дето няма да го отреже. Никое от новите му приятелчета нямаше да го отърве, но най-първият щеше.

Смахната работа.

Не смятате ли?

Не че старият приятел е чак толкова по-добър приятел. Но просто познаваш човека по-добре и знаеш, че и да се държиш като скапан идиот, и да се излагаш, на него не му пука. Той знае, че и ти ще направиш същото за него. Знаех, че в обратен случай и Грег би направил същото за мен.

Та затова…

— Работи ли? — попитах го. — За какво говориш?

— Нали се сещаш — отвърна той.

Това го пропуснах да мине.

— Да, сещам се.

— Само леки — продължи той — обаче цяла камара. Били са към десет души и всичките се включили, и всичките яко ги домързяло да си ги вземат сами. — Той плъзна гръб по стената и се изхлузи малко по-надолу. — Взех стафа без проблеми, обаче като трябваше да го вардя една нощ, нещата се объркаха.

— А-а — отметнах глава назад и се разхилих. Сигурен бях, че вече знам какво точно се е случило.

— Да, точно така — кимна Грег. — Дъртата, да му се не види, го намерила под леглото ми и дъртият го метнал в огъня. Все едно ми е подписал смъртната присъда… Направо не мога да повярвам, че го е запратил в огъня!

Аз вече се съдирах от смях, защото старецът на Грег беше пред очите ми — ситен-дребен, къдрав, жилав звяр, който псува, та се къса и мята пакета в огъня. Чак и Грег се разсмя покрай мен, въпреки че не спираше да повтаря: „Не е смешно, Кам, никак не е смешно!“

Обаче беше смешно и тъкмо това го спаси — парите се намериха.

Тъкмо това го спаси, защото разказах цялата случка на Руб и той извади деветдесетте долара отгоре, дето му трябваха на Грег, макар и да заплаши да го убие, ако не му ги върне дяволски бързо. Намерихме решение — аз да ги върна на Руб от парите, които ще спечеля с татко за следващия месец, и всички останаха доволни. Грег щеше да ми ги върне всичките по-нататък.

По лицето на Грег си пролича, че се освободи от напрежението. След като се сдоби с кинтите, той доби по-малко изтормозен вид.

В съседната стая Сара лежеше на леглото си, напълно разбита.

Подминахме я на излизане и навън с Руб и Грег изпълнихме някой и друг удар срещу нарисуваната на оградата врата.

Редувахме се като вратари. Идеята беше моя (главно заради съня, който бях сънувал предната нощ) и само се надявах да не ми разкървавят носа. Макар че Ребека Конлън я нямаше на двора, нали? Та си мислех, че не съм под заплаха.

Разбира се, съседското куче се разлая, а папагалите избесняха.

Врявата се усили още повече, когато Руб звънна на приятелите си. Разговорът звучеше така:

— Ало.

— Ало, Саймън? Рубен се обажда.

— Рубен, как си?

— Добре съм. Ще идваш ли насам?

— Че защо не? Устройва ме.

— Вземи Кашкавала и Джеф.

— Добре.

— Чао.

— Чао.

Когато те пристигнаха, играта у нас вече вървеше с пълна пара.

Забивахме топката в оградата отново и отново и се възползвахме максимално от времето, преди мама и татко да се приберат. Да бяхте чули само! Тряс! Тряс! Топката я правеше на пух и прах и от двете страни и трясъците ехтяха навсякъде, а след тях — и виковете и ругатните.

В моя отбор бяха Джеф и Грег и ние даже биехме, въпреки че бяхме по-дребни и по-слаби от отбора на Руб, заради страстта, която влагахме.

Резултатът беше четири на два, когато съседското куче замлъкна.

— Спрете, спрете! — провикнах се аз, щом забелязах това. — Чувате ли?

— Какво?

— Кучето.

— Вярно, бе! Спря да лае.

Покатерих се на оградата и надникнах, и що да видя там!

Кучето се беше гътнало.

— Леле боже, то май е умряло — казах и погледнах назад към всички останали.

— Какво?!

— Да бе, казвам ви! Елате да видите!

Руб се изкатери до мен и не му оставаше друго, освен да се съгласи.

— Дяволите да го вземат, като че е прав! — изхили се той на другите. — Май го докарахме до инфаркт, горкото.

— Сигурен ли си?

— Или инсулт.

— О, не! — възкликнах. — Какво сторихме?

— Каква порода е?

На Руб му писна.

— Де да знам, бе! — кресна той на Кашкавала.

— Померанско — отвърнах вместо него.

— Що за куче, по дяволите, е померанското?

— Ами знаете ли… — заобяснява Кашкавала на останалите. — От ония пухкавите, дето мязат на гризачи… Сигурно е лаяло, лаяло, пък не е издържало.

Дори и папагалите в клетката гледаха навъсено кучето.

— Трябва да предприемем нещо — казах на Руб.

— Като например? Изкуствено дишане уста в уста?

— Виж го, тресе се.

— Просто красота!

Прескочих оградата, свалих си фланелената риза и увих кучето. Дойде и Руб, а останалите ни гледаха през оградата как галим пухкавото плъхообразно куче и се питаха дали наистина ще умре.

След петнайсетина минути съседът се прибра — петдесетгодишен човечец с уста, по-мръсна отколкото на всички нас взети заедно. Право да си кажа, демонстрира голяма сдържаност — изтърча навън, нарече ни такива-онакива, подбра померанчето — което, между другото, се казваше Мифи — и го закара на ветеринар.

— Дали ще оживее? — питахме се у нас.

— Нямам си и представа, приятел.

Един по един всички си тръгнаха. Грег — последен.

— Човече… — поклати глава той на излизане. — Бях забравил какво е тука.

— Доброто старо време, а?

— Да — кимна той. — Хаос.

— Абсолютен.

Наистина беше като едно време, но знаех, че няма какво да си въобразявам, че ще продължи. И двамата знаехме, че следващият път той ще дойде само за да ми върне парите — част от тях или всичките. Просто така стояха нещата.

Вечерта ни сполетя нещо, което си знаех, че ще ни сполети. Съседът.

Той дойде и каза на мама и татко, че не могат да ни контролират с Руб, и тъй като от нас двамата само на Руб му бяха останали пари, той плати сметката на мъжа при ветеринаря.

Мифи померанчето, между другото, си беше добре. Било само лек инфаркт. Горкото плъхче.

Всичко това обаче за майка ми се оказа последната капка.

Тя ни сложи да седнем на кухненската маса и почна да обикаля около нас, да крещи и да ни се кара така, че чак не беше за вярване. Дори натика дървената лъжица под носовете ни, въпреки че не ни беше удряла с нея, откакто бях на десет. Казвам ви, изглеждаше готова да я навие тая лъжица около главите ни.

— Защо все така правите?! — крещеше ни тя. — Насинявате си очите, докарвате проклетите съседски кучета до инфаркт! Позор… Срам ме е и от двама ви. Пак!

Дори и татко само си седеше в ъгъла и мълчеше като риба. Не смееше да се обади от страх, че ще е следващият, който ще си го отнесе.

Най-накрая тя направо пощуря, извади отпадъците от кухненската мивка и вместо да ги изнесе навън и да ги сложи в нейната кофа за компост, тя ги захвърли на пода, вдигна ги и пак ги метна, този път в краката ми.

— Като животни сте! — кресна тя още по-гръмогласно и отпреди. А после каза онова, от което като че винаги най-много боли: — Пораснете най-сетне!

Иска ли питане — двамата с Руб разчистихме изцапаното, изнесохме го навън и там си останахме. Не смеехме да влезем.

От прозореца на стаята си надникна Сара, погледна ни, усмихна се и заклати глава, макар да страдаше. Засмя се и това ни накара и нас да се посмеем, а Руб пък да събере кураж и да каже:

— А Патерсън все пак ще го пипнем, хич не се и съмнявай!

— Ще го пипнем! — съгласих се.

Доста по-късно размишлявах над случките от деня, защото сега дължах и на Руб половината от сметката при ветеринаря. Всичко беше тръгнало по нанадолнището, уверявам ви.

— Проклет да е тоя померан — рекох.

— Уф — изсумтя Руб. — Померан със слабо сърце. Такова нещо само на нас може да се случи, бе!

Пред мен има някакъв мъж — вървим по черен път по изгрев.

Той ме гледа.

Аз го гледам.

Стоим на десетина метра един от друг и аз най-сетне решавам да наруша мълчанието.

И казвам:

— Е, и?

— Какво? — идва отговорът му. Облечен е с халат, чеше се по брадата и се опитва да изтръска камъче от сандалите си.

— Ами, не знам — мисля си да кажа. — Като за начало, кой си ти, по дяволите?

Той се усмихва.

Смее се.

Изправя се.

Когато е готов, повтаря въпроса и му отговаря.

— Кой съм аз, по дяволите? — Кратък смях. — Христос съм!

— Христос? Ти съществуваш ли наистина?

— Да, по дяволите. Разбира се, че съществувам!

Решавам да Го изпитам.

— А аз кой съм тогава?

— Кой си ти, не ме интересува. — И той тръгва към мен по пътя, като все така се опитва да изтръска онова камъче от сандала си. — Проклети сандали! — Потътря крак, а после продължава: — Всъщност интересува ме какъв си.

— А какъв съм?

— Нещастен.

— Аха — свивам рамене в знак на съгласие.

— Мога да ти помогна — продължава Той и вече Го очаквам да ми пусне дежурната реплика, която всички онези учители по вероучение пускат при годишното си поклонение в нашето училище. Но той не я пуска.

Вместо това ми подава бутилка червена течност и с жест на ръцете ми показва да я изпия: „До дъно!“

— Какво е това? — питам.

— Вино.

— Сериозно?

— Всъщност не, червен тоник е. Много си малък за алкохол.

— Ааа, направо ми развали кефа!

— Я не ме обвинявай. Не съм виновен аз, казвам ти. Моят старец не ми даде да ти донеса от истинско. Него обвинявай.

— Добре де, добре… А с Него какво става?

— Абе, напоследък е под голямо напрежение.

— Близкият изток ли?

— Да, пак се подкараха. — Той се приближава и ми пошепва: — Между нас да си остане, миналата седмица Той без малко да тури край на цялата тая работа.

— На кое? На света ли?

— Аха.

— Исусе Христе всемогъщи!

По лицето на Христос се изписва разочарование от думите ми.

— А, да бе, извинявай! — казвам. — Тъй не бива да се приказва, да.

— Споко.

— Виж… — Исус беше решил, че е време да минем по същество. — Всъщност дойдох да ти дам това.

Той вади нещо от джоба на халата си и аз го питам:

— Какво е това?

— А, мехлем е. — Той ми го подава. — За кървящия нос.

— Супер! Много благодаря!