Аутсайдерът

2

Тъй като цялата тази история със зъболекаря ми изцеди финансите, аз отидох да се примоля да ме вземат на старата работа. Типът от павилиона за вестници не се впечатли особено.

— Съжалявам, господин Улф — рече той. — Просто с вас рискуваме твърде много. Вие сте опасен.

Чуйте го само тоя. Все едно, че съм обикалял наоколо с рязана пушка! По дяволите, та аз просто разнасях вестници!

— Айде бе, Макс! — примолих му се. — Вече съм по-голям. По-отговорен.

— Ти на колко години стана?

— На петнайсет.

— Ами… — Той се замисли усилено. Спря и тегли чертата: — Не. — Тръсна глава. — Не, не! — Обаче несъмнено не му беше все тая. Твърде много колебание имаше в него. Продължи да си блъска главата. — На петнайсет бездруго си вече много стар за тая работа.

Много стар!

Казвам ви, хич не беше гот да се чувстваш като ненужно, безполезно вестникарче.

— Моля ти се! — разлигавих се аз. Направо да повърнеш. И всичкото това заради едно смотано разнасяне на вестници, докато други пичове на моите години трупаха пачки в „Макдоналдс“ и в скапаното „Кентъки Фрайд Чикън“! Позор! — Айде бе, Макс! — Хрумна ми нещо. — Ако не ме вземеш пак на работа, ще се домъкна тука облечен така, както съм в момента (бях облечен с размъкнато долнище на анцуг, охлузени обувки и мръсно старо шушляково яке) и ще докарам и брат ми с приятелите му, и ще обърнем това място на библиотека! Няма да правим никакви бели, обещавам. Просто ще се мотаем тука. Тоя-оня от тях може и да покрадне нещо, но се съмнявам. Най-много един-двама…

Макс се приближи до мен.

— Ти да не ме заплашваш бе, боклук малък?

— Да, господине — усмихнах се аз. Мислех, че всичко си върви екстра.

Бърках.

Бърках, защото бившият ми шеф Макс ме сграбчи за яката и ме изхвърли от павилиона.

— И да не си се върнал тука повече! — нареди той.

Изправих се.

Тръснах глава.

За собствено удовлетворение.

Боклук. Боклук!

Вярно си беше.

Бойкият ми план да се върна на работа се беше провалил позорно. Гърлото ми пулсираше учестено и ми се струваше, че дълбоко вътре в него усещам вкуса на снощната кръв.

— Ей, боклук! — казах на себе си. Огледах се във витрината на съседната пекарна и си представих как съм се изтупал в чисто нов светлосин костюм с черна вратовръзка, с черни обувки и хубава прическа. В действителност обаче бях облечен като селяндур, а косата ми стърчеше по-гадно от всякога. Огледах се в тая витрина, без да забелязвам всички хора около мен, втренчих се в отражението си и пуснах онази усмивка. Нали я знаете усмивката, която те сразява и ти казва колко си жалък? Точно така се усмихвах.

— М-да — рекох си. — М-да.

Прегледах местния вестник — наложи се да пратя Руб до павилиона да ми го купи — за друга обява за работа, обаче нямаше нищо. Голяма мизерия. Работа. Хора. Цени. Никой не се беше разтърсил за някой нов или за нещо ново. Стигна се дотам, че се навих да извърша немислимото — да попитам баща си дали мога да поработя с него в събота.

— За нищо на света! — заяви той, когато му го предложих. — Аз съм водопроводчик, а не цирков клоун или пазач в зоопарка! — Вечеряше. Вдигна ножа си. — Виж сега, ако бях…

— Стига бе, татко, мога да ти помагам!

Мама се намеси:

— Хайде де, Клиф, дай шанс на момчето!

Той въздъхна, направо изстена.

И взе решение:

— Добре! — въпреки че размаха вилица под носа ми. — Но при първата издънка, първата тарикатска забележка, първата проява на глупост си аут!

— Добре.

Усмихнах се.

Усмихнах се на мама, но тя вечеряше.

Усмихнах се на мама, на Руб, на Сара и дори на Стив, но всички те вечеряха, защото с въпроса беше приключено и всичко това никак не ги вълнуваше. Вълнуваше само мен.

Дори и в събота на работата баща ми като че не беше много въодушевен от присъствието ми там. Първото, което ме накара, беше да бръкна в тоалетната на някаква баба и да измъкна оттам онова, дето я е задръстило. Да си призная, едва не повърнах в тоалетната чиния още там, на място.

— Их, по дяволите! — изръмжах под носа си, а баща ми само се усмихна.

— Добре дошъл в реалността, момчето ми — рече той и това му беше последната усмивка, която ми отправи чак до края на деня. През останалото време ме юркаше да върша всички тъпанарски задачи като да свалям тръби от покрива на пикапа, да копая канал, да спирам и да пускам водата и да събирам и почиствам инструментите му. Когато денят приключи, ми връчи двайсетачка и даже ми благодари.

— Благодаря ти за помощта, момче — каза.

Бях шокиран.

И щастлив.

— Макар да си малко туткав — посече ме той веднага след това. — И не забравяй да се изкъпеш, като се приберем…

Обядвахме шантаво, защото бяхме седнали върху две кофи в пикапа и той ме накара да чета вестника. Извади отвътре притурката за уикенда и ми подхвърли останалото.

— Чети! — нареди ми той.

— Защо?

— Защото на нищо не можеш да се научиш, ако не проявиш търпение да четеш. Телевизията ти го отнема. Тя ти открадва разума.

Няма нужда да обяснявам, че си забих носа в тоя вестник и го изчетох. Като нищо можеше да си загубя работата, защото не чета вестника, както ми беше казано.

Най-важното беше, че този ден оцелях и записах на името си още двайсет долара.

— Следващата събота? — попитах татко, когато се прибрахме.

Той кимна.

Работата е там, че представа си нямах как тия работни съботи ще ме отведат в нозете на едно момиче, още по-хубаво и от стоматологичната сестра. От това събитие ме деляха още няколко седмици, ала когато се случи, усетих как нещо вътре в мен потрепна.

Тази първа съботна вечер обаче влязох през входната ни врата доста горд от себе си. Слязох в мазето, защото там е стаята на Стив, а в събота вечер Стив винаги излиза, надух старата му уредба и се поразкърших на музиката. Припявах си, както правят всички загубеняци, когато са самички, и танцувах като дърво. Като няма кой да те гледа, ти е все тая.

После, без да го усетя, влезе Руб.

И ме видя.

— Жалка картинка! — изкоментира той и ме стресна.

Замръзнах на място.

— Жалка картинка! — повтори той, затръшна вратата и се заизкачва по старото изхабено стълбище с преднамерено бавни крачки.

В това време влезе и татко, който заяви:

— Момчета, имам да ви казвам четири неща. Първо, вечерята е готова. Второ, изкъпете се. Трето — и тук той погледна право към Руб — ти се избръсни! — Метнах едно око на Руб и забелязах, че по лицето му тук-там расте брада, която тъкмо беше започнала да става гъста и равномерна. — И четвърто, тая вечер ще гледаме „Добрият, лошият и злият“ и ако някой от вас иска да гледа нещо друго, не му е проработил късметът — телевизорът е зает.

— Не ни пука — увери го Руб.

— После да нема оплаквания.

— После да няма оплаквания — поправих го аз. Голяма грешка.

— Ти нещо отваряш ли ми се? — тръгна към мен, като ме сочеше с пръст.

— В никакъв случай.

Той отстъпи назад.

— Добре тогава. Значи, идвайте да вечеряме. — И когато тръгнахме към него, додаде: — Не забравяйте, че вашият старец все още може хубаво да ви срита по гащите, ако много му се отваряте. — Обаче се смееше. Което ме радваше.

На вратата казах:

— Може да спестя и да си купя уредба като тая на Стив. А може и по-хубава.

Татко кимна.

— Идеята хич не е лоша. — Колкото и суров да беше понякога, като че ли му допадаше това дето никога нищо не исках от него. Виждаше, че всичко искам да си заработя сам.

И аз си го заработвах.

Нищо не исках безплатно.

У нас и без това нищо не даваха безплатно.

Руб се обади:

— На тебе защо ти е уредба бе, хлапе. За да се кълчиш нескопосно из стаята ни ли?

Татко само се спря, огледа се назад към него и го перна по ухото.

— Момчето поне иска да се труди, а за тебе такова нещо не мога да кажа! — заяви той, обърна се и додаде: — Елате сега да вечеряте.

Качихме се горе с баща ми и трябваше да изкарам Сара от стаята й за вечеря. Тя беше вътре с гаджето си и се натискаха, подпрени на гардероба.

Това е сцена от филм, в който са ми метнали примка на шията и чакам да ме обесят. Яхнал съм кон. Въжето е вързано на дебел клон. Баща ми, също възседнал кон в далечината, чака с пушка.

Знам, че от доста време са обявили награда за главата ми и двамата с баща ми сме съставили план, според който той ме предава и взема парите, а после прострелва въжето, докато ме бесят. Аз някак си ще се измъкна и сетне ще продължим с тоя номер в градове из цялата провинция.

Седя си там с това въже на шията, изтупан като първия каубой. Шерифът или съдията, или който там се пада, ми чете смъртната присъда, а всичките селяци, дето дъвчат тютюн, подвикват одобрително, защото знаят, че ще умра.

— Имаш ли последни думи? — питат, но отначало само се разсмивам.

А после казвам през смях:

— Желая ви късмет! — и после додавам ехидно: — Бог да ви поживи!

Изстрелът трябва да гръмне всеки момент.

Не гръмва.

Нервирам се.

Разтрепервам се.

Оглеждам се и го виждам.

Шляпват коня да препусне и аз, хоп, увисвам и се задушавам до смърт.

Ръцете ми са вързани отпред и посягам с тях да махна въжето от врата си. Не става. Задъхвам се ужасно и повтарям:

— Айде де! Айде де!

Най-сетне.

Изстрелът гръмва.

Нищо!

— Още се задушавам! — изсъсквам, но баща ми вече препуска към тълпата. Стреля пак, този път въжето се къса и аз падам.

Падам на земята.

Всмуквам.

Въздух.

Прелест!

Навсякъде край мен хвърчат куршуми.

Посягам да хвана баща ми за ръката и той ме вдига на коня си в движение.

Панорамен кадър.

Нова сцена.

Всичко сега е спокойно, татко държи към десетина стотарки в ръка и ми подава едната.

— Една!

— Точно така!

— Знаеш ли — разсъждавам, — убеден съм, че заслужавам повече. В края на краищата на примката увисва моят врат!

Татко се усмихва и захвърля пурата, която дъвче.

Казва:

— Да, ама аз съм тоя, дето стреля, че да паднеш.

Сред ширналата се край мен пустиня усещам колко много ме боли гърбът от всичките тези падания.

Татко си е отишъл и аз, останал самичък, целувам банкнотата и казвам:

— Проклет да си, приятелю!

Тръгвам нанякъде в очакване на следващия път и се надявам да доживея дотогава.