Аутсайдерът

8

Когато на другата сутрин отидох у семейство Конлън с татко, сърцето ми, вярно, тупкаше толкова силно — или „здраво“, както написах първоначално, — че чак ме болеше. То изпомпваше в гърлото ми нещо, което ме караше да отделям слюнка и въпроси.

Какво да кажа?

Как да се държа, като я видя?

Любезно?

Спокойно?

Безразлично?

Стеснително и деликатно — което никога не ми беше вършило работа в миналото?

Нямах представа.

По пътя нататък в микробуса ми се струваше, че ще се задавя или ще се задуша — толкова силно чувство беше породило в мен това момиче. Колкото повече се приближавахме до дома й, толкова повече чувството се разрастваше. Стигна се чак дотам, че се надявах следващият светофар да ни хване на червено, та да имам повече време да обмисля нещата. Странно, имах цяла седмица да се подготвя, а сега съботата си дойде и аз бях в небрано лозе. Може би мисленето ми беше дошло в повече. Може би не трябваше да губя толкова време в тревоги за Сара, Брус и Стив, и задигане и връщане на пътни знаци. Може би тогава моята си игра нямаше да пострада. Може би тогава щях да се оправя.

Само…

… ако бях…

Полза никаква.

Всичко беше загубено.

„Като пристигнем там — помислих си, — най-добре направо да си навра главата в канавката и да си изкопая дупка.“ Момичетата не си падаха по такива като мен. Та кое уважаващо себе си момиче би могло дори да ме понася? Вечно чорлава коса. Мърляви ръце и крака. Крива усмивка. Нервна тромава походка. Не, всичкото това определено не ставаше. За нищо.

„Признай си! — хоках се аз вътрешно. — Та ти дори не заслужаваш момиче!“ Прав си бях. Не заслужавах — проявявах открити признаци на съмнителен — в най-добрия случай — морал. Лесно се подвеждах по брат ми. Извършвах жалки, дребнави постъпки и ги вършех само заради едната бясна гордост, толкова нелепа, че бе трудна за проумяване. Като човек аз представлявах една пълна, задъхана, отчаяна бъркотия, стремяща се към нещо, което да ме вкара в релси…

И тогава изведнъж…

В един миг ми мина през ума колко странно е това, че никога не съм се молил за себе си. Неспасяем ли бях? Толкова долен ли бях, че да не заслужавам и една молитва? Навярно. Може би.

И все пак, успях да убедя Руб да върне знака — разсъждавах аз. — Значи може би в края на краищата не съм чак толкова гаден. Това звучеше по-добре — малка положителна мисъл, докато пикапът на татко боботеше по пътя към моята гибел.

Когато спряхме пред къщата, дори започнах да вярвам по малко, че може и да не съм грозният извратен дегенерат, какъвто по моя преценка бях. Започнах да си казвам, че може и да съм си съвсем нормален. Спомних си какво си мислех онзи ден в зъболекарския кабинет — че всички млади момчета са си бая противни, същински скотове. Може би предизвикателството беше някак си да се издигнеш над това. Може би точно това търсех аз при Ребека Конлън. Само един шанс да докажа, че мога да бъда мил и порядъчен, а не само една похотлива гадина.

Исках само да имам шанса да се държа с нея както подобава и си знаех, че няма да го проваля.

Невъзможно!

Не бих си го позволил!

— Няма да се проваля! — прошепнах си, щом слязох от микробуса. Вдъхнах дълбоко, сякаш ми предстоеше най-важното нещо в живота. И после осъзнах — та това беше най-важното нещо в живота ми.

— Вземи това — рече татко и ми подаде лопатата, и аз цяла сутрин блъсках здравата и чаках Ребека Конлън да се появи. После от разговора между татко и майка й разбрах, че я няма. Била преспала у приятелка.

— Идеално! — възкликнах аз в зейналата пропаст между езика и гърлото ми.

А знаете ли кое беше най-гадното?

Ако очаквах Ребека Конлън да идва да работи у нас, аз несъмнено щях да се постарая да бъда там, за да я видя. Щях да съм там! Ако знаех, че тя ще идва, щях да се прикова за пода два дни по-рано, само и само да съм сигурен, че няма да я изпусна.

— Щях! — съгласих се аз със себе си, без да спирам да се трудя.

Работих до вцепенение. Ужасно беше. Дори и татко ме попита дали съм добре. Казах му „да“, но и двамата знаехме, че съм нещастен.

Когато приключихме за деня, а момичето все още го нямаше, татко ми даде десет долара отгоре. Подаде ми ги и каза:

— Днес се справи добре, момче.

После се поотдалечи, спря, обърна се и се поправи:

— Камерън, исках да кажа.

— Благодаря — отвърнах и въпреки че се постарах да се усмихна искрено на баща си, усмивката ми излезе нещастна.

— Щях да се държа добре с нея — казах аз на града през прозореца у дома, но нямаше смисъл. Градът не го беше грижа, а в съседната стая Сара и Брус се караха.

Руб влезе и се пльосна по очи на леглото си. Скри глава под възглавницата и каза:

— Май повече ми харесваха, когато само се натискаха.

— Да, и на мен.

И аз се пльоснах на леглото си, само че реших да се обърна по гръб и да си закрия очите с ръце. Натиснах с палци и пред погледа ми в мрака изплуваха шарки.

— Какво има за вечеря? — попитах Руб, вече изпаднал в ужас от отговора.

— Наденици, струва ми се, и остатъци от гъби.

— Ах, прекрасно! — обърнах се настрана, гърчейки се от болка. — Просто прекрасно!

Тогава Руб махна възглавницата от главата си и заяви печално:

— И доматеният сос свърши.

— Още по-прекрасно.

Замълчах, но продължих да ридая вътрешно. После това ми омръзна и си помислих: „Спокойно, Камерън. На всяко куче му идва денят, в който ще му провърви.“

Само че нямаше да е днешният ден.

(Гъбите ги изядохме, между другото. Погледнахме ги, после вдигнахме очи. И пак ги сведохме. Отврат! Нямаше смисъл да се дърпаме. Изядохме ги, защото ние си бяхме ние и в крайна сметка изяждахме всичко. Както си е било винаги. Неизменно омитахме всичко. Дори и да си бяхме избълвали вечерята и на следващата вечер да ни я бяха сервирали пак, с Руб сигурно щяхме и това да излапаме.)

Голяма навалица се е насъбрала да гледа бой — тя крещи, реве и вие, докато се сипят удари и юмруци оформят наново лицата. Огромно гъмжило от хора, към осем реда, и затова много трудно си пробивам път през него.

Коленича.

Пълзя.

Търся дупки и после се промъквам през тях и най-накрая достигам целта си. Излизам пред тълпата, оформила голям плътен кръг.

— Давай! — крясва типът до мен. — Удряй здраво!

Аз обаче все още оглеждам навалицата. Не гледам боя. Още не.

Сред гъмжилото има всякакви хора. Хилави. Дебели. Черни. Бели. Жълти. Всички те гледат и крещят към центъра на ринга.

Човекът до мен постоянно ми реве в ухото и крясъците му се забиват през черепа в мозъка ми като свредел. Гласът му ме блъска чак в белите дробове — толкова силно вика. Нищо не го спира, дори и онези отзад, които го обстрелват с думи, за да млъкне. Ама без полза.

Опитвам се сам да го възпра, като го питам нещо, подвиквайки тълпата:

— За кого го правиш?

Той спира да вдига шум незабавно.

Втренчва се.

В боя. После и в мен.

Минават още няколко секунди и казва:

— Аз залагам на аутсайдера… Длъжен съм. — Сетне се позасмива съчувствено. — Длъжен съм да заложа на аутсайдера.

Точно тогава поглеждам за първи път към боя.

— Ей…

Тук има нещо странно.

— Ей — питам пак типа, защото сред грамадния, шумен и трептящ кръг стои само един боец. Момче. Той раздава крошета като бесен, шава насам-натам, блокира удари и замахва с ръце срещу нищото. — Ей, как така се бие само сам човек? — Питам пак оня до мен.

Този път той не ме и поглежда, не. Не откъсва очи от момчето в кръга, което се бие така самоотвержено, че никой не може да отлепи очи от него.

Онзи проговаря.

И ми дава отговор:

— Той се бие със света.

И сега гледам как аутсайдерът в средата на кръга продължава да се бие, става, пада и пак изправя бедра, вдига се на крака и продължава да се бие. Не спира да се бие, колкото и тежко да се блъска в земята. Става. Някакви хора викат за него. Други се смеят и му се подиграват.

В мен избликва чувство.

Гледам.

Очите ми се подуват и парят.

— Той може ли да победи?

Задавам въпроса и сега вече и аз не мога да отлепя очи от момчето в кръга.