Аутсайдерът

9

В неделя Руб пак го попиляха на футболния терен. Отборът на Стив без него падна и аз се помотах по улиците. Този ден не ми се прибираше. Понякога просто не ти се прибира, нали разбирате. Време беше за равносметка.

Отначало позволих на печалните събития от предния ден да хвърлят сянка върху пътя ми. Минах зад „Лумсдън Овал“ и навлязох навътре в града, но улиците така гъмжат от смахнати, че като си стигнах вкъщи, направо се зарадвах, че съм успял да се прибера.

Бях обут с джинси и кларкове, сутринта се бях изкъпал и даже си бях измил косата! Докато вървях, още я усещах как стърчи неконтролируемо, сякаш напира да ме изложи. При все това ми беше приятно, че съм чист.

„Може би дъртият е прав — казах си. — За всичките му натяквания, че сме мръсни и не сме за пред хората… Като че е приятно да си чист.“

Обичайните заведения се отдръпваха от мен, когато минавах покрай тях. Млечни барове. Закусвални за риба и чипс. Подминах и една бръснарница, където един плешивец подрязваше къдрите на някакъв тип с такава ярост, че чак ме стресна. Все такива неща виждам — някакъв тормоз над човешко същество, който като нищо ще ме накара да се спъна или да се спра от мрачна изненада. Или няма да ме свърта от неудобство. През този ден си спомням, че видяното ме подтикна да се помъча да си обуздая косата, обаче тя веднага щръкна пак.

В края на краищата денят и разходката изобщо не ми дадоха победата и обновлението, които търсех.

Продължих да вървя.

Правили ли сте го това?

Само си вървиш.

Само си вървиш и нямаш представа накъде отиваш?

Усещането не беше приятно, но и неприятно не беше. Чувствах се едновременно затворен в клетка и свободен, сякаш единствено от мен зависеше да се почувствам страхотно или да се вкисна. Както обикновено колите профучаваха около мен и засилваха чувството, че с нищо не съм свързан. Нищо не беше неподвижно. Всичко беше в движение, превръщаше се в нещо. Точно като мен.

Откога таях в себе си чувства към момиче?

Откога ме беше грижа за сестра ми и какво се случва в живота й?

Откога въобще се интересувах какво се върти из главата на Руб?

Откога слушах Стив Преуспелия и не ми беше все едно дали ме гледа отвисоко, или не?

Откога се шляех насам-натам безцелно? Бродех, едва ли не дебнех из улиците?

И тогава ми просветна.

Бях сам.

Бях сам.

Нямаше как да го отрека.

Сигурен бях.

Вижте, никога не съм бил от ония, дето имат маса приятели и са свързани с тях. Освен Грег Фиени никога не съм имал приятели — стоях си самичък. Мразех го, но и се гордеех с това. На Камерън Улф не му трябваше никой. Той нямаше нужда да е сред глутница. Не всички бродим в глутница. Не, той имаше нужда единствено от инстинктите си. Имаше нужда само от себе си и можеше да оцелее в боксови мачове в задния двор, в обирджийски мисии и всякакви други бъдещи излагации. Тогава защо ли се чувствах толкова странно сега?

Да бъдем честни.

Трябваше да е заради момичето.

Трябваше.

Не.

Заради всичко беше.

Такъв беше животът ми.

Усложняваше се.

Животът ми… Докато вървях по забързаната улица, виждах небе над мен. Виждах сгради и калпави апартаменти, мръсно магазинче за пури, още една бръснарница, електрически жици, боклук в канавките. Един клошар ми поиска пари, но нямах у себе си. Градът ме заобикаляше отвсякъде, вдишваше и издишваше като дробовете на пушач.

Щом усетих, че всички приятни чувства в мен са се изпарили, почти мигом спрях. Може би бяха изтекли от мен и са били дадени на клошаря. Може би са се разтворили някъде в корема ми, без изобщо да забележа. Сега ми беше останало само това необяснимо безпокойство. Каква гледка. Какво чувство. Беше ужасно — някакво хърбаво хлапе стои само. Така си беше в крайна сметка. Сам — и не се чувствах подготвен да се справя с това. Съвсем внезапно. Да, съвсем внезапно почувствах, че няма да се справя със своята самота.

Така ли щеше да е винаги?

Винаги ли щях да живея с тези съмнения в себе си и в цивилизацията около мен? Винаги ли щях да се чувствам безпомощен до болка и дори и най-мощният вик, изтръгнал се от гърлото ми, в действителност щеше да е най-обикновен хленч? Стъпките ми винаги ли щяха да секват така внезапно и да затъват в тротоара?

Винаги ли щеше да е така с мен?

Винаги ли?

Винаги?

Това беше ужасно, но аз си изтръгнах краката от тротоара и продължих да вървя.

„Недей да мислиш — казах си. — Нека в мислите ти няма нищо.“ Ала дори и нищото беше нещо. То беше мисъл. Беше мисъл, а разхлабените задръстени черва на града все така препълваха канавките.

Струваше ми се, че не съм способен да го превъзмогна, но въпреки това продължавах да вървя и да се мъча да изровя нова идея, която отново да оправи нещата.

„Не бива да се тормозиш така“ — посъветвах се сам малко по-късно, когато стигнах до Централна гара. Помотах се малко около павилиона за вестници, попрелиствах „Ролинг стоун“ и разни други списания. Губех си времето, разбира се, но въпреки това не престанах. Ако имах у себе си пари, щях да хвана влак до кея, колкото да зърна моста, водата и лодките там. Там можеше да се навърта и някой мим или някой друг клетник, на когото да не мога да дам пари, защото нямам у себе си. Но пък ако имах за влака, може би щяха да ми се намерят и за някой скромен уличен артист. Може би щях дори да се кача на ферибота за пристанището. Може би. Може би…

Думата „може би“ започваше да ме дразни, защото единственото стабилно нещо беше, че това „може би“ щях вечно да го влача със себе си.

Може би момичето таеше в душата си някакво чувство към мен.

Може би Сара и Брус щяха да се сдобрят.

Може би Стив щеше да се върне бързо на работа и на терена, както искаше. Може би един ден нямаше да ме гледа отвисоко.

Може би моят старец щеше един ден да се гордее с мен — може би, когато приключим с поръчката на семейство Конлън.

Може би на майка ми нямаше да й се налага да се върти вечер около печката и да готви гъби и наденици, след като цял ден се е бъхтила.

Може би аз бих могъл да сготвя.

Може би Руб някоя нощ щеше да ми довери какво става в главата му. Или пък може би щеше да си пусне брада до петите и да стане нещо като мъдрец.

Може би по някое време щях да си намеря двама-трима добри приятели.

Може би всичко това утре нямаше да го има.

А може би не.

„Може би трябва просто да се поразходя надолу до Кръглия кей“ — помислих си, но после се отказах, защото измежду всичките тия „може би“ едно нещо беше сигурно и то беше, че ако закъснея, мама и татко щяха да ме накажат.

След като петдесетина пъти чух онзи тип да повтаря по високоговорителя „Влакът на седемнайсети коловоз заминава за Макартър“ или закъдето там заминаваше, се прибрах у дома и огледах всичките си съмнения наопаки. Виждали ли сте го това? Като например, заминавате на почивка и на връщане всичко е същото, обаче изглежда малко по-различно, отколкото на отиване. Защото го виждате отзад напред.

Така го усещах и когато пристигнах вкъщи, затворих нашата потрошена и провиснала входна врата, влязох и се настаних на дивана. До оная смрадливата възглавница. Срещу Стив.

След половин час, по време на който извъртяха повторение на „Поумней“ и започнаха новините, в стаята влезе Руб. Седна, погледна си часовника и възкликна:

— Дяволите да го вземат, мама здравата се тутка с тая вечеря.

Погледнах го.

Може би го познавах.

А може би не.

Стив го познавах, защото той не беше чак толкова сложен. Победителите винаги са такива: Знаят точно какво искат и как да го постигнат.

— Дано само не е обичайното — подметнах на Руб.

— Кое?

— Обичайната вечеря.

— А, да. — Той се поумълча. — Обаче тя друго не готви, нали?

Веднага трябва да призная, че сега много ме е срам от всичкото това мрънкане заради вечерята, особено след като толкова хора по градските улици просят храна. Но факт е, че мрънкане имаше.

При все това направо подскочих до небето, като разбрах, че тази неделя няма да вечеряме гъби.

Може би пък най-сетне нещата бяха тръгнали на оправяне.

Но пък може и да не бяха.

Тичам.

Гоня нещо, което като че не съществува, и отново и отново си повтарям, че преследвам нищото. Заповядвам си да спра, обаче така и не спирам.

Градът си тъне в познатия хаос посред бял ден, но по улиците няма никой. И в сградите, и в апартаментите, и в къщите няма никой. Никъде няма жива душа. Влаковете и автобусите пътуват сами. Знаят какво да правят. Издишват, но като че ли никога не вдишват. Сипе се неспирен порой от не-чувства, а аз съм сам.

По пътното платно се разлива кока-кола и изтича в канализацията като кръв.

Свирят клаксони.

Спирачки сумтят, а после колите продължават.

Вървя пеша.

Хора няма.

Хора няма.

Колко е смахнато, мисля си, че всичко може просто да си върви без всички хора. А може би хората са там, а аз просто не ги виждам. Животът им ги е изтрил от моето полезрение. Може би празните им души са ги погълнали.

Гласове.

Гласове ли чувам?

На едно кръстовище спира кола и усещам, че някой ме гледа — ала онова, което се е втренчило в мен, е празнотата. Когато колата потегля, чувам глас, но той заглъхва.

Побягвам.

Гоня колата, без да обръщам внимание на ярките пронизителни сигнали „не преминавай“, които просветват с червени крака срещу мен и ме удрят в ушите, ако случайно съм сляп.

Сляп ли съм?

Не, виждам.

Не спирам да тичам и целият град профучава край мен, все едно ме тласка някаква човешко-извънземна сила. Блъскам се в невидими хора и не спирам да тичам. Виждам… коли, път, стълб, автобус, бяла линия, жълта линия, пресечка, глъч, смог, канавка, графити, млечен бар, оръжеен магазин, евтини ножове, реге, диско, пийпшоу, билборд на Калвин Клайн с мъж и жена по бельо — огромни. Жици, монорелс, зелен светофар, жълт, червен — и трите, премини, спри, тичай, тичай, пресечи. Не чакай зелено при ляв завой, Хауърд Шоуърс5, канализация, „Спасете Източен Тимор“, стена, прозорец, дух, обедна почивка, връщам се след пет минути.

Няма време.

Тичам и накрая панталоните ми се съдират, а обувките ми са просто подметките на стъпалата ми и някакъв плат, омотан около глезените. Пръстите ми са разкървавени. Шляпам в кока-кола и бира. Те се плискат в краката ми и се стичат надолу.

Няма никой.

Къде са всички?

Къде?

Няма лица, само движение.

Падам. Пропадам. Разбита глава върху шахтата. Пробуждане.

По-късно.

Нещата са се променили и сега хора пъплят навсякъде. Навсякъде, където им е мястото — в автобусите, във влаковете, по улиците.

— Ей — казвам на мъжа с костюм, който чака светофарът да светне зелено. Той реагира, все едно може и да ме е чул, но щом светва нужната светлина, тръгва.

Хора идват право към мен и, кълна се, опитват се да ме стъпчат.

И тогава разбирам.

Те идват право към мен, защото не ме виждат.

Сега невидимият съм аз.