Аутсайдерът

10

През седмицата, трябва да призная, с Руб подкарахме старите номера. Пак. Не издържахме.

Обирите бяха аут.

„Един юмрук“ — също.

Та с какво друго, по дяволите, да се захванем?

Решението, до което стигнах, беше да ритаме в задния двор сокър, или футбол, или както предпочитате да го наричате.

Трябваше с нещо да започнем.

И ритахме.

Честна дума.

Може и да съм питал Руб дали иска да пробваме в това, защото още страшно се кахъреше заради претърпения провал с пътния знак. Да постигнеш успех и после да намериш начин пак да се провалиш, си беше деморализиращо отвсякъде. Мъката на Руб бе непоносима. Всеки следобед той сядаше и търкаше обраслата си с четина челюст със злокобна, меланхолична ръка. Косата му беше мръсна както винаги, разпиляна по ушите, а вратът — обрасъл.

— Хайде, стига — опитах се аз да го разприказвам.

— Ъ-ъ.

Често се случваше така. Аз, нали съм по-малкият брат, вечно ми се искаше Руб да се включи в нещо — дали ще е игра на монополи, или на топка в задния двор. А пък Руб, нали беше по-големият брат, той колеше, той бесеше. Щом на него не му се правеше нещо, то не го правехме. Може би затова все бях толкова навит да участвам в обирджийските му мисии — просто защото той наистина искаше да дойда и аз. Да привлечем Стив към някакво начинание, се бяхме отказали още преди години.

— Хайде де — упорствах аз. — Напомпал съм топката и вратите са готови. Ела да видиш. Нарисувани са с тебешир на оградата, и от двете страни.

— Еднакво големи ли са?

— Два метра широки и почти един и половина високи.

— Добре, добре.

Той погледна нагоре и се поусмихна, за първи път от дни насам.

— Ще ритаме ли? — попитах пак с прекалено буйно въодушевление.

— Добре.

После излязохме навън и беше възхитително.

Просто възхитително!

Руб падна на цимента и стана. Два пъти. Скъса се да ме ругае, когато вкарах гол и почна да става сериозно. Неконтролиран удар към вратата — и топката изхвърча над оградата, притаихме дъх и после въздъхнахме с облекчение, когато тя уцели ръба и се върна. Дори се усмихнахме един на друг.

Беше великолепно главно защото на Руб му бяха потънали гемиите и изживяваше собствената си криза на самоличността, а пък аз бях в типичната си агония заради цялата история с Ребека Конлън. Това тук беше много по-добро. Да, беше, защото най-неочаквано отново бяхме подкарали онова, дето го можехме най-добре — да се премятаме и да се подмятаме един друг из задния двор, да се цапаме, да се потим здравата и да нямаме спиране, а по възможност и да вбесяваме съседите. Ех, колко по-добре беше! Това беше едно навременно завръщане към доброто старо време.

Топката тупна по оградата и разлая съседското куче, а тамошните папагали направо превъртяха. Аз отнесох удар по пищялите, а Руб пак се просна на цимента и си ожули ръката, върху която се приземи. През цялото това време съседското куче не спря да лае, а папагалите бяха изпаднали в някакво безумие. Точно като едно време, както можеше да се очаква, Руб победи със 7 на 6. Обаче на мен ми беше все едно, защото най-накрая и двамата се смеехме и не го вземахме чак толкова насериозно.

Но на прага на задния вход ни посрещна нещо съвсем различно.

Беше Сара, сама.

Първи я забеляза Руб. Перна леко с опакото на дланта си по ръката и ми я посочи с глава.

Погледнах.

И почти шепнешком възкликнах:

— О, не!

Тогава Сара вдигна очи, защото сигурно ме беше чула — кълна се, изглеждаше много зле. Седеше там цялата изпомачкана, с колене, щръкнали чак до раменете, и скръстени ръце, които държеше вдигнати нагоре, сякаш за да попречи на въздуха в тялото й да излезе. Вадички от сълзи прорязваха лицето й.

Неловко.

Точно неловко ни стана, когато отидохме при сестра си и застанахме от двете й страни, гледахме я, обзети от различни чувства и без да знаем какво да правим.

Най-сетне аз седнах до нея, но представа си нямах какво да кажа.

И най-накрая Сара наруши мълчанието. Съседското куче се беше укротило, а кварталът като че се беше стъписал от събитието, случващо се в задния ни двор. Сякаш го предусещаше. Предусещаше разиграването на някаква трагедия и изпадане в безпомощност, и да си кажа право, всичко това ме учуди. Толкова бях свикнал нещата просто да се случват, без да ги забелязвам и без да ме засягат.

Сара проговори:

— Хванал се е с друга!

— Брус? — попитах и Руб ме изгледа със смаяна физиономия.

— Не — озъби се той. — Кралят на Швеция! Кой друг, по дяволите?

— Добре де, добре!

После Сара се извърна и рече:

— Мисля, че ще е най-добре засега да ме оставите сама.

— Окей.

Щом станах и тръгнах с Руб, градът около нас отново ми се стори по-студен от всякога и разбрах, че макар той действително да бе предусетил, че нещо се случва, със сигурност не го беше грижа. Отново бе продължил напред, усещах го. Струваше ми се, че го чувам как се смее и предъвква случилото се. Наблюдава. Внимателно. И се подиграва. И беше студен, така студен, докато гледаше как кръвта на сестра ми изтича зад нашата къща.

Вътре Руб се ядоса.

— Виждаш ли сега? — каза той. — Това разваля нещата.

— Нямаше как да не стане. — И щом го казах, забелязах вън на предната веранда фигурата на Стив. Беше ни обърнал гръб.

— Да, но защо днес?

— Защо не?

От дивана погледнах една стара снимка със Стив, Сара, Руб и мен като съвсем малки, застанали в разкривен строй пред обектива на някакъв фотограф. Стив се усмихваше, Сара също. Всички се усмихвахме. Странно ми беше да я гледам тази снимка, защото тя постоянно си стоеше там, а аз чак сега я забелязвах. Усмивката на Стив. Тя беше топла — за нас. Усмивката на Сара — тя бе прекрасна. Двамата с Руб изглеждахме чисти. И четиримата бяхме млади и безстрашни и усмивките ни така грееха, че дори и там, на дивана, се усмихнах с усещането за някаква загуба.

„Къде ли отиде това?“ — запитах се наум. Дори не си спомнях, че са ни правили такава снимка. Истинска ли беше?

В този момент Сара седеше на прага на задния вход и плачеше, а ние с Руб се бяхме проснали на дивана, безсилни да й помогнем. Стив като че не го беше грижа за никого от нас.

„Къде е отишло онова?“ — помислих си пак. Как онази картина е могла да се превърне в тази?

Дали годините ни бяха победили?

Дали ни бяха похабили?

Дали не бяха отминали като големи бели облаци, разпръснали се толкова бавно, че да не сме го забелязали.

Вечерта стана още по-тежко — когато Сара излезе и не се прибра с часове.

На излизане каза: „Отивам да се поразходя“, и после мина много време, а нея я нямаше и нямаше. Отначало ние, останалите, не се вълнувахме, но като мина единайсет, всички се разтревожихме. Дори Стив изглеждаше засегнат.

— Хайде — подкани ни баща ни. — Излизаме да я търсим.

Никой не възрази.

С Руб се качихме заедно с татко в пикапа, а мама и Стив останаха у дома — ако Сара се прибере, докато нас ни няма. Проверихме по кръчмите и по къщите на всичките й приятели. Дори и у Брус. Нямаше я там. Нямаше я никъде.

В полунощ, когато се прибрахме, още я нямаше и на нас ни оставаше само да седим и да чакаме.

Всеки от нас чакаше различно.

Мама седеше мълчалива и не поглеждаше никого.

Татко вареше кафе след кафе и го изливаше в гърлото си, все едно светът щеше утре да се свърши.

Стив ту слагаше, ту махаше загряващата превръзка от глезена си и упорито го държеше вдигнат нависоко.

Руб си мънкаше едва доловимо нещо и го повтори поне петстотин пъти: „Ще го убия това копеле. Ще го убия това копеле. Ще го убия тоя Брус Патерсън. Ще го убия тоя… Ще го, ще го…“

Колкото до мен, аз поскърцвах със зъби, наведен напред, забил брадичка в масата.

Само Руб си легна.

Останалите будувахме.

— Никакъв знак? — попита мама, когато се събуди в един.

— Никакъв — поклати глава татко и доста скоро всичките заспахме под светлината на ослепително белия кухненски глобус.

По-късно засънувах сън.

И той бе прекъснат.

— Кам?

— Кам?

Някой ме разтърсваше.

Подскочих.

— Сара?

— Не, аз съм.

Беше Руб.

— А, ти ли си, да му се не види!

— Да — ухили се той. — Още ли я няма?

— Няма я. Освен да е влязла, да ни е подминала и да си е легнала.

— Не, няма я вътре.

И точно тогава забелязахме още нещо — сега и Стив го нямаше.

Проверих в мазето.

— Тц — погледнах Руб и този път излязохме само двамата на верандата и после на улицата. Къде, по дяволите, се беше дянал той?

— Чакай. — Руб се обърна и се загледа надолу по улицата. — Ето го.

Видяхме брат ни да седи облегнат на един телеграфен стълб и изтичахме при него. Спряхме се.

— Какво става? — попита Руб.

Стив вдигна очи — никога не го бях виждал толкова уплашен, нито пък толкова изнервен. Изглеждаше един такъв върлинест, но при все това — истински мъж. Винаги бе изглеждал като мъж. Винаги… но не и такъв. Уязвим.

Патериците му бяха две изсъхнали дървени ръце и лежаха до него.

Бавно и разнежено брат ни промълви:

— Сигурно… — Той замълча и после пак заговори: — … само съм искал да я намеря.

Не казахме нищо, но мисля, че докато помагахме на Стив да се изправи и да се прибере вкъщи, той сигурно бе прозрял какъв живот водим ние — Руб, Сара и аз. Беше прозрял какво е да паднеш и да не знаеш дали ще можеш да се изправиш, и това го беше уплашило. Уплашило го беше, защото ние се изправяхме. Неизменно. Винаги.

Отведохме го у дома.

Ние…

Оттам насетне всички отново зачакахме в кухнята, но само двамата с Руб бяхме будни. По някое време той ми прошепна нещо. Същото както преди:

— Ей, Кам, ще го пипнем ние тоя тип Патерсън! — Заяви го съвсем уверено. — Ще ни падне в ръцете.

Бях твърде скапан от умора, че да кажа нещо друго, освен:

— Ще го пипнем.

Доста скоро Руб заспа също като мама, татко и Стив. Не след дълго и моите клепачи натежаха като цимент и аз също заспах.

Всички ние спяхме в кухнята.

Аз сънувах.

Сънят идва.

Не е лош.

Когато пак се събудих, вече имаше и още един човек, заспал редом с останалите от нас на многолюдната кухненска маса.

Стоя пред празна футболна врата. Стадионът е препълнен. Може би 120 000 души са заковали погледи в мен.

Те скандират:

— Улф-мен! Улф-мен!6

Оглеждам целия стадион, всички тези хора, които ме насърчават — и аз ги обичам, въпреки че са ми напълно непознати. Мисля, че са южноамериканци или нещо такова. Бразилци примерно. Може би аржентинци.

— Няма да ви разочаровам! — прошепвам аз, но зная, че те не могат да ме чуят, дори да им изкрещя.

Те са хората от моя разказ:

Татко, Руб, мама, Стив, Сара, Брус, безликото ново гадже на Брус, Грег, стоматологичната сестра, зъболекарят, директорът Денисън, жената от социалния кабинет, приятелите на Руб и Ребека Конлън.

Облечен съм с всичко необходимо за вратар: обувки, опънати нагоре чорапи, зелена фланелка с изрисуван отпред диамант и ръкавици. Нощ е и грамадни лампи, възправени като стражеви кули над всички нас, разпръскват черния въздух.

Готов съм.

Плясвам с ръце и приклякам, готов да се хвърля във всяка посока, за да хвана топката. Вратата зад мен сякаш е с километрична ширина и километрична дълбочина. Мрежата е хлабава клетка, която се люлее и шепти на вятъра.

Татко излиза напред, наглася топката и се провиква, че това била финалната дузпа за купата и всичко зависело от мен. Връща се, заема позиция, затичва се и забива топката вдясно от мен. Мятам се, но топката хвърчи далеч извън обсега ми. Когато тя влетява в ъгъла на мрежата, той ме поглежда и се усмихва, сякаш за да каже: „Извинявай, момче. Нямаше как.“

На терена излиза мама, после Руб. И двамата бележат, Руб — с коравосърдечна усмивка.

— Безнадежден си, слънчице! — казва той.

Тълпата през цялото време вдига шум и бръмчи в ушите ми като електромагнитно смущение. Когато ме побеждават и топката бележи гол, те изревават, а аз въздъхвам, защото са на моя страна. Искат да спася един гол, защото знаят как упорито се боря. Виждат малките ми ръце и волевата извивка на устните ми и не чуват, но чувстват ударите на дланите ми, докато се подготвям за всяка дузпа. Не спират да скандират.

Моето име.

Моето име.

Ала колкото и да се старая, не успявам да спася и един гол.

Дори и нещастната Сара ми прострелва вратата. Преди да шутира, тя казва:

— Не се мъчи да ми помагаш. Няма смисъл. Всичко е извън твой контрол.

Минава редът на Стив, после и на Брус. На всички.

После на позиция излиза Ребека Конлън.

Тя върви към мен.

Бавно.

И се усмихва.

— Ако го спасиш, ще те обикна — казва тя.

Кимвам тържествено. Готов съм.

Тя отстъпва назад, втурва се, рита топката.

Тя излита високо нагоре и я изгубвам от поглед в сиянието на лампите. Забелязвам я и се хвърлям високо вдясно, и кой знае как, се удря в кръста ми, отскача и ме цапардосва здраво по лицето.

Падам надолу заедно с топката.

Когато се приземявам, тя изскача, претъркулва се адски бавно през линията и се сгушва в дъното на мрежата.

О, аз се мятам да я хвана, но полза никаква. Не ми достигат силите — а и бързо оставам сам, не на стадиона, а в нашия облян от слънце заден двор и седя, подпрян на оградата, с разкървавен нос.