Аутсайдерът

7

Същата седмица в четвъртък Руб успя да ме навие да предприемем ново похождение — далече от обичайните ни бандитски експедиции.

Пътни знаци.

Това беше новият план.

Все още беше следобед, когато това му хрумна и той ми каза кой знак искал да задигне.

— „Пресичане на път с предимство“ — съобщи той. — Надолу по „Маршъл Стрийт“. — Ухили се. — Измъкваме се, да речем към единайсет, с един от татковите гаечни ключове — оня, дето може да се наглася, като търкаляш онова отгоре…

— Френския ли?

— Да, точно той… Нахлузваме си качулките, слизаме дотам небрежно като Марк Уо4, докато се подготвя за удар, аз се качвам на раменете ти и сваляме знака.

— За какво ни е?

— Как така „за какво ни е“?

— Какъв смисъл има?

— Смисъл ли? — Той изпадна в… как беше думата? В изстъпление. Във фрустрация. — Не се нуждаем от смисъл, синко. Ние сме пубери, ние сме гадняри, нямаме си мацки, сополиви сме, гърлата ни болят адски, имаме струпеи и страдаме от акне, нямаме си мацки — това казах ли го вече? — парите не ни стигат, почти всеки път на вечеря ядем гъби за гарнитура към месото и ги давим в доматен сос, та да не им усещаме вкуса. Колко още причини ти трябват? — Брат ми отметна глава на леглото и заби отчаян поглед в тавана. — Мили боже, не искаме много! И ти го знаеш!

Значи, бе решено.

Следващата мисия.

Кълна се, оная вечер бяхме същински диваци, точно каквито Руб ни описа в своя словесен изблик. Отначало се потресох, че той ни познава така добре. Също като мен. Само дето той се гордееше с това.

Може би не знаехме кои сме, но знаехме какви сме и затова на Руб разни вандалски постъпки като кражбата на пътни знаци му изглеждаха съвсем логични. Несъмнено не му допадаше да си мисли, че накрая можем да се озовем в полицейска килия.

Разбира се, бяхме наясно, че няма как да успеем.

Проблемът беше само в това, че успяхме.

Измъкнахме се от вкъщи през задния вход към дванайсет без петнайсет, нахлупили качулките си ниско над лицата, и краката ни понесоха напред. Вървяхме спокойно и дори бабаитски надолу по нашата улица с ръце в джобовете и усещане за величие, натъпкано в чорапите. Парата от носовете и устите ни дращеше въздуха, раздирайки го, ние се промъквахме през него и аз се чувствах като оня тип, Юлий Цезар, тръгнал да завладява поредната империя — а ние само щяхме да свием един въшлив сивкаво-розов триъгълник, който би трябвало да бъде червено-бял.

Пресичане на път с предимство.

— Ще им отнемем предимството — изхили се Руб, щом пристигнахме при знака. Покатери се на раменете ми, подхлъзна се и пак се покатери.

— Така — заговори той отново, след като успя да запази равновесие. — Гаечен ключ.

— Ъ?

— Гаечен ключ бе, идиот! — От студа шепотът му беше станал дрезгав и излизаше като гъст дим.

— А, да, да, забравих.

Подадох му гаечния или френския ключ — както щете му викайте — и брат ми се зае да отвинти знака „пресичане на път с предимство“ на кръстовището на улиците „Маршал“ и „Карлайл“.

— Леле, как е заяло това нещо! — изтъкна Руб. — Болтът е толкова ръждясал, че всякакви гадости полепват по гайката. Гледай само да не ме изтървеш!

— Почвам да се уморявам — споменах.

— Прескочи го! Прага на болката! Прага на болката, синко. Всички величия са прескачали прага на болката.

— Какви величия? Великите крадци на пътни знаци?

— Не! — отсече той. — Атлетите бе, тъпанар.

А после дойде триумфът.

— Готово — обяви Руб. — Взех го. — Той скочи от раменете ми със знака в ръце точно когато в един от порутените апартаменти на ъгъла светна.

Една жена излезе на балкона си и възкликна:

— Абе, няма ли да пораснете най-после!

— Давай! — Руб ме дръпна за пуловера. — Хайде, хайде, хайде!

Хукнахме със смях, а Руб беше вдигнал знака над главата си и ликуваше: „Иха-а-а!“

Дори докато се промъквахме вкъщи, адреналинът все още се затаяваше в кръвта ми и след това изведнъж експлодираше. Щом се върнахме в стаята си, той бавно се уталожи. Тъй като угасихме лампата почти веднага, Руб набута знака под леглото си и подметна на майтап:

— Само да си изпял за това на мама или на татко, ще пробвам да ти набутам тоя знак в гърлото!

Посмях се малко и не след дълго заспах, а в ушите ми продължаваха да звучат нежните възклицания на жените към среднощните натрапници. Преди да дойде сънят, се замислих и за Ребека Конлън и си припомних онези мигове, когато слизахме надолу по улицата и после отмъкнахме знака, в които си въобразявах, че тя ме гледа. Не бях сигурен дали ще й хареса какво правя, или ще реши, че съм пълен идиот. Това за пълния идиот беше по-вероятно.

— Е, добре — прошепнах на себе си под одеялото. — Е, добре… — И започнах да се моля за нея и за всички останали, за които се молех напоследък. Нощем, скоро след като сънят ме обори, дойде и съновидението — беше лошо. Кошмар. Истински.

И без това скоро ще го видите…

На следващата сутрин Руб извади знака, за да му се порадва отново на спокойствие в стаята. Аз тъкмо излизах от душа.

— Не е ли прекрасен? — попита ме той.

— Да… — Но като че гласът ми не прозвуча много въодушевено.

— Какво ти става?

— Нищо… — Заради кошмара беше.

— Добре. — Той прибра знака и надзърна в коридора. — А-а… — После ме погледна. — Пак си оставил отворена вратата на банята. Това нарочно ли го правиш, та да изстине, преди да съм влязъл да се къпя?

— Забравих.

— Вземи се стегни.

Той излезе, но аз го последвах с мократа си и стърчаща на всички страни коса.

— Къде, по дяволите, тръгна така?

— Трябва да ти кажа нещо.

— Добре — каза и затръшна вратата пред мен. Чух как душът потече, вратата се отключи, завесата се дръпна и после се разнесе вик:

— Влизай!

Влязох и приседнах на затворения капак на тоалетната чиния.

— Е? — подвикна ми той. — Какво има?

Започнах да му разказвам за кошмара, който ми се присъни, и в горещата баня като че от мен се излъчваше още по-силна топлина. Описвах му подробно съня си минута-две.

И когато приключих, Руб рече само:

— Е, и какво?

Банята беше потънала в пара.

— Та, какво да правим?

Душът спря.

Руб си показа главата иззад завесата.

— Я ми подай оная хавлия.

Подадох му я.

Той се избърса и изплува от парата с думите:

— Тоя сън, дето ми го разказваш, си е за притеснение, синко.

Нямаше представа за какво притеснение ставаше въпрос. Нали аз го бях сънувал. Нали аз бях повярвал, че е истина, докато се случваше в мен. Аз бях тоя, дето…

Престани!

Край!

Не…

Бях се събудил в мрака след нашия триумф, плувнал в пот, разяждаща очите ми, а на устните ми беше залепнал безмълвен вик.

Сега, в банята, му предложих:

— Трябва да върнем знака на мястото му.

Руб отначало имаше по-други идеи.

Той дойде при мен и рече:

— Можем да се обадим на пътната полиция и да им кажем, че знакът трябва да се подмени.

— Тия докато се размърдат… Ще го подменят чак след седмици.

Руб се позамисли и рече:

— Да, прав си. — В гласа му прозвуча тъга. — Състоянието на нашите пътища е позор за нацията.

— Какво да правим тогава? — попитах отново. Сега вече искрено се притеснявах за обществената безопасност по принцип, а освен това си спомних и за репортаж, който бях гледал по новините някъде преди година и там на едни пичове от Америка им лепнаха към двайсет години за кражба на знак „стоп“, защото тя причинила смъртоносна катастрофа. Проверете го, ако не ми вярвате, действителен случай е.

— Какво да правим? — попитах пак.

Отговорът на Руб се състоеше в това да отложи отговора.

Той излезе от банята, облече се, а после седна на леглото ми и обхвана главата си с ръце.

— Какво друго ни остава? — попита той почти умолително. — Май трябва да го върнем.

— Сериозно?

Диваци, наистина.

Уплашени диваци.

— Да. — Беше нещастен. — Да, ще го върнем. — Като че ли на самия Руб му бяха свили нещо? Откъде идваше тая нужда да краде разни неща? Нима беше само за да пробва какво е да престъпваш правилата и да ти е гот, че си бил лош? А може и да беше заради това, че Руб се смяташе за издънка и си го доказваше сам с тия свои напъни да краде. Може би искаше да е като героите от американските филми, дето ги гледаме по телевизията. Честно казано, представа си нямах какво става в главата му, и това си беше.

Преди да тръгнем за училище, той извади знака и му отправи последен поглед, изпълнен с обожание.

Същата вечер — беше петък — към единайсет го върнахме обратно и никой не ни спипа, слава богу. Щеше да бъде голяма ирония да ни сбарат, че крадем знак, докато всъщност го връщаме.

— Ето на — рече той, като се прибрахме. — Ето ни пак тук, с празни ръце. Както обикновено.

— Мм. — Точно в този момент не можех да изрека и дума.

Едно нещо винаги ще помня от тази нощ — когато се прибрахме, Стив седеше отпред на верандата, на студа. Патериците му все така бяха подпрени до него, защото глезенът му си беше все така изкълчен. Седеше там на стария ни диван с керамична чаша, кацнала на парапета.

Когато се вмъкнахме вкъщи, правейки се, че не го виждаме, чух гласа му.

Върнах се.

И го попитах:

— Ти какво каза току-що? — попитах съвсем нормално, сякаш действително се интересувах какво е казал.

Той повтори.

Беше следното:

— Не мога да повярвам, че сме братя!

И поклати глава.

И додаде:

— Вие сте пълни смотаняци!

Право да си кажа, онова, заради което ме заръфа отвътре, беше равнодушието, с което го изрече. Каза го, все едно бяхме толкова по-долу от него, че хич не го беше грижа. А после, имайки предвид какво бяхме сторили току-що, почти разбрах гледната му точка. Как можеше Стивън Улф да е от една кръв с Руб и мен, пък и със Сара, ако ставаше на въпрос?

Все пак се поспрях за миг, преди да продължа и чух как пронизителен звук разцепва главата ми отвътре. Пищеше като ранена.

В стаята ни попитах Руб къде на стената смяташе да окачи знака. Може би зададох въпроса, за да забравя какво ми каза Стив.

— Тука?

— Не…

— Тука?

— Не.

— Тука?

Дълго време не получих отговор и тази нощ оставихме лампата да свети, докато в главата на Руб се въртяха разни мисли за разни неща, дето никога нямаше да ги узная. Той само лежеше на леглото и потъркваше брадата си, сякаш едничка тя му беше останала.

След като се наместих в собственото си легло, аз се замислих напрегнато за следващия ден, когато щяхме да работим у семейство Конлън. Ребека Конлън. Струваше ми се, че този ден няма да дойде никога — но утре отново отивах там. След като веднъж вече бях забравил за Руб и Стив, почувствах, че е прекрасно да си жив, да си с чиста съвест и да чакаш едно момиче, което заслужава да се молиш за него.

След много време Руб се обади:

— Камерън, оня знак аз изобщо не бих го закачил на стената.

Обърнах се и го изгледах.

— Защо не?

— Знаеш защо. — Той продължаваше да зяпа тавана, само устните му помръдваха. — Защото още щом го зърнеше, мама щеше да ме убие.

Една кола кръстосва из града. Тя е голяма и оранжева и издава тежките унили звуци, които издават подобни коли. Реве по улиците, въпреки че винаги спира на червено, на знак „стоп“ и разни такива.

Преминавам на друго място…

Ние с Руб излизаме от вкъщи, уж за да гледаме как Стив играе футбол, макар да е към два часът през нощта. Студено е. Нали се сещате — онзи, болнавия студ. Студ, който някак си диша. Той се врязва в устите ни, безцеремонно и болезнено.

Въпрос.

Руб:

— Някога да ти е хрумвало да пребиеш дъртия?

— Нашия старец ли?

— Много ясно.

— Защо?

— Не знам… Няма ли да ни е кеф, как мислиш?

— Не, няма.

След тези думи отново изпадаме в мълчание и все така вървим. Краката ни се тътрят по тротоара, а няколко заблудени коли се изнизват по улицата. Таксита ни подминават и правят завой през целия път, един боклукчийски камион се провира покрай нас, претоварен. Оранжевата кола ни подминава с ръмжене.

— Чекиджии! — казвам на Руб.

— Със сигурност!

И щом го произнася, колата дава газ и я чуваме как се отдалечава, а после се връща обратно по една странична уличка и излиза зад гърба ни.

Намираме се на друго място…

Ние с Руб стоим на ъгъла на кръстовището на „Маршал“ и „Карлайл“. Руб се привежда, когато чува заглъхващото ръмжене на кола. Привежда се, стиснал между краката си откраднатия знак „пресичане на път с предимство“. Поглеждам пръта — той си стърчи там гол. Просто гол прът, забит в цимента.

Пристигаме.

Оранжевата кола се задава по „Маршал Стрийт“ и набира скорост, гълтайки я лакомо.

Щом стига до нас, тя изхвърча.

Знак няма.

Знак няма.

Тя ни подминава стремглаво и щом очите ми се захлопват с трясък, прокънтяват всемогъщото дрънчене на метал, оплитащ се в метал, писък и закъснял порой от счупени стъкла.

Руб се привежда.

Аз стоя прав, все така със затворени очи.

Шумоляща тишина.

Тя е навсякъде.

Очите ми се отварят.

Руб пуска знака, изправя се и ние тръгваме, обзети от панически тръпки, към колите долу, които изглеждат така, сякаш са се гризали една друга.

Вътре хората са като погълнати.

Мъртви са и кървят, обезобразени.

Мъртви са.

— Мъртви са! — провиквам се към Руб, но от устата ми не излиза нищо. Нито звук, нито глас.

А после един труп оживява.

Очите му се опулват насреща ми и когато човекът надава вик, звукът отеква непоносимо в ушите ми, блъсва ме на земята, притиска ръцете в слепоочията ми и ги смачква.