Аутсайдерът

12

Ако се питате дали някога пипнахме оня тип Брус Патерсън, да знаете, че не сме. Планирахме подробно всичко, обаче просто така и не го осъществихме. Вкъщи възникнаха важни проблеми като леденото отношение, с което мама и татко ни удостояваха нас с Руб. Очевидно те не одобряваха особено живота, който водехме, и как му бяхме хванали цаката да ги излагаме. Може да си помислите, че това ледено отношение ни е попарило ентусиазма да си го върнем на Брус за Сара, но не беше така. Нямаше такова нещо. Стив също ни каза да я зарежем тая работа. Пак се беше върнал към старото си поведение в стил „Аз съм по-горе от вас, момчета“ и ни осведоми, че сме идиоти. Всичко това мен ме поуплаши мъничко, но не и Руб. Той беше все така нахъсан и искрено убеден, че не сме виновни за инфаркта на съседското куче. Обясни ми, че като тъпият пес е толкова слаботелесен, нямало е как да избегнем това.

— По дяволите, не е незаконно да играеш футбол в собствения си заден двор, нали така? — попита ме той.

— Предполагам, че не е.

— Знаеш, че не е.

— Сигурно.

Руб предъвква тая тема още няколко дни, а най-накрая влезе в стаята ни и ми съобщи какъв е планът и какво значи всичко това. Каза:

— Кам, това ще е последният ми удар. — Ще речеш, че брат ми е същински Ал Капоне! — Виж, след това последно начинание ще се оттегля от обирите, кражбите и вандалските игри.

— Как ще се оттеглиш, като още не си изградил кариера?

— Уф, айде млъкни! Признавам, имах своите възходи и падения, но с всичко това — дотук! Не мога да повярвам, че го казвам, но трябва да порасна.

Замислих се — не беше за вярване! А после попитах:

— Та какво ще правим?

— Елементарно е — беше отговорът. — Яйца.

— Стига, бе! — Извърнах се. — Можем да се захванем с нещо много по-добро от някакви си въшливи яйца!

— Не, не можем. — За първи път чувах Руб да говори по този въпрос и в тона му да присъства реализъм! — Истината, приятел, е, че сме безнадежден случай.

Тук можех само да кимна. После казах „Добре“ и се реши, че ще идем до къщата на Брус Патерсън в петък вечер и ще обстреляме с яйца неговата хубава червена кола. А може би и входната му врата и прозорците. Много се радвах, че ще ни е за последен път, защото вече ми се драйфаше от всичко това.

Друг неизбежен факт също затрудни неимоверно много цялата акция — това, че все още не можех да си избия от главата Ребека Конлън. Просто не можех, колкото и упорито да се стараех. Мислех си за нея и все се питах дали ще е у тях тази седмица, или пак ще е излязла и ще си живее живота без мен. Понякога страдах, а друг път се навивах, че всичко това е твърде, твърде рисковано. „Виж само Брус и Сара — казвах си. — На бас, че оня е бил също толкова луднал по Сара, колкото аз по това момиче, и на бас, че си е обещал никога да не й причинява болка, точно като мен. И виж как постъпи с нея! Заряза я и сега тя е пълна развалина, само лежи на леглото си и не ще да стане.“

Когато стана петък вечер, мисля, че с Руб бяхме твърде уморени да се занимаваме с това. Гадеше ни се от нас самите и в стаята ни имаше две кори яйца, но решихме да не ходим.

— Е, добре, значи това е краят. — Това Руб го каза! — Щом трябва толкова да му мислиш, значи не си струва.

— А какво ще ги правим всичките тия яйца? — попитах.

— Ще ги изядем, какво.

— Какво? По дванайсет на човек?

— Май да.

Засега оставихме яйцата под леглото на Руб, но аз все пак се замъкнах сам до къщата на Брус.

Отидох там след вечеря, минах покрай колата му и си представих как я замервам с яйца. Идеята беше смехотворна, меко казано.

Досмеша ме, като почуках на вратата, въпреки че когато отвори едно момиче — заместничката на Сара, предполагам — усмивката ми се изтри. Тя отвори и се втренчи в мен през мрежата против комари.

— Брус тука ли е? — попитах аз.

Тя кимна.

— Ще влезеш ли?

— Не, тука ще изчакам. — И зачаках на верандата.

Щом ме видя, Брус се сконфузи. Не че с него сме били първи приятели, нямаше такова нещо. Не е като да имахме басейн и той да ме е подхвърлял из него или пък да сме ритали футбол заедно. Не, та ние почти не разговаряхме и си личеше, че го е страх да не съм дошъл да му връча призовка. Не беше така.

Само го изчаках да излезе от къщата, за да поговорим. Само един въпрос. Само един въпрос имах, когато се облегнахме на парапета пред входа му, загледани в улицата.

И го зададох.

— Когато срещна сестра ми за първи път… обеща ли си никога да не й причиняваш болка?

Последва мълчание, но най-сетне той отговори:

— Да — каза, и след още няколко мига аз си тръгнах.

— Ей, Камерън! — подвикна ми той.

Обърнах се.

— Тя как е?

Усмихнах се и вдигнах решително глава.

— Добре е. Нищо й няма.

Той кимна и аз се сбогувах:

— Доскоро.

— Доскоро, мой човек.

У дома вечерта още не беше приключила. Там предстоеше не вандалска, а символична постъпка.

Към осем и половина Руб влезе в стаята ни и нещо се беше променило. Какво?

Брадата му бе изчезнала.

Когато той представи човешкото си лице на останалите от семейството, се разнесоха ръкопляскания и облекчени въздишки. Край с анималистичното му излъчване. Край с анималистичното поведение.

А на мен все ми се счуваше как Брус Патерсън ми казва, че си е обещал никога да не причинява болка на сестра ми. Думите му ме преследваха дори и докато гледах един крайно изпълнен с насилие филм по телевизията. Постоянно чувах гласа му и се запитах дали някога бих причинил болка на Ребека Конлън, ако тя изобщо ме допусне до себе си. Гласът му ме преследва цяла нощ.

Сред джунглата съм и съм с нея. Не виждам лицето й, но знам, че съм с Ребека Конлън. Водя я за ръка и вървим много бързо, привеждаме се покрай разкривени дървета, чиито клони приличат на пръсти, разперени като пукнатини по тавана под сивото небе.

— Побързай — подканям я.

— Защо? — пита ме тя.

— Защото той идва.

— Кой идва?

Не й отговарям, защото не знам. Единственото, в което съм напълно сигурен, е, че чувам стъпки зад нас из джунглата. Чувам как нещо се привежда напред, някой ни преследва.

— Хайде! — подканям я пак.

Стигаме до една река и скачаме в нея, газим припряно през леденостудената вода.

От другата страна виждам нещо нагоре срещу течението на реката и я въвеждам вътре. Това е пещера, сгушила се сред няколко масивни дървета над водата.

Влизаме. Без думи.

Тя се усмихва облекчено.

Не виждам това.

Знам го.

Сядаме в най-задния ъгъл на пещерата и чуваме съзерцателния ромон на речната вода навън, която се спуска все по-надолу и по-надолу. Бавна. Истинска. Знаеща.

Тя се унася.

Заспива.

— Всичко е наред — казвам й и я усещам в прегръдките си. И моите очи се мъчат да заспят, но не могат. Остават широко отворени, докато времето ръмжи и напредва и тишината пада като отмерена мисъл. Даже и реката не чувам вече.

Когато…

Онази фигура влиза в пещерата.

Той пристъпва и се спира.

Той вижда.

Нас.

Има оръжие.

Гледа.

Усмихва се.

Макар и да не виждам лицето му, знам, че се усмихва.

— Какво искаш? — питам уплашено, но тихо, за да не събудя момичето в прегръдките си.

Фигурата не казва нищо. Продължава да пристъпва напред. Бавно. Завърта се. Не!

Разнася се звук като от разцепване и над оръжието в ръката на фигурата се извива дим. Димът се издига към лицето му и се кълби около него. Димът ми подсказва, че се е случило нещо ужасно, и Ребека Конлън се размърдва леко в скута ми.

Запалена клечка кибрит.

Светлина.

Гледам я.

Знам!

Това.

Тя несъмнено е ранена, защото виждам как от сърцето й капе кръв. Бавно. Истинска.

Вдигам очи. Силуетът държи запалената клечка и аз виждам лицето му. Очите му, устните му, изражението му са моите.

— Но ти обеща! — казвам му и изпищявам, мъча се да се събудя. Трябва да се събудя и да знам, че никога, никога няма да й причиня болка.