Безликите

9. Врагът

Танит не си падаше много по охраняването. Често беше скучно, понякога до смърт, а да си в същото тясно помещение с човека, когото трябва да пазиш, значеше много взаимно раздразнение. Просто не ставаше за бодигард.

Но Скълдъгъри й се бе обадил, бе й казал, че услугата й му е важна и тя се бе съгласила да пази Емет Перегрин. Той бе свестен, а и се нуждаеше просто от някого, който да му пази гърба, докато поспи. Изглеждаше като човек с отчаяна нужда от сън.

Танит не бе съгласна с избора му на скривалище. Намираха се в негов лондонски апартамент, за който той настояваше, че никой не знае. Тя се опита да го разубеди, но той демонстрираше типичната за Телепортаторите арогантност, с която Танит се бе сблъсквала и преди. Той бе живял стотици години практически неуязвим и арогантността му личеше, дори сега.

Заедно начертаха достатъчно защитни символи, за да събудят цялата сграда, ако някой влезе. Не можеха да рискуват, особено срещу хора като Били Рей Сангуайн.

Танит прекара първите няколко часа на стол в преддверието на апартамента, втренчена във вратата. Отиде до тоалетната, а след това до кухнята, за да вземе нещо за ядене. Тъкмо се опитваше да разбере как работи микровълновата, когато някой позвъни на телефона й.

Тя вдигна и от другата страна мъж с дълбок глас и силен африкански акцент каза:

— Приятно ми става да те чуя.

— Здрасти, Фрайтнинг4 — усмихна се тя.

Фрайтнинг Джоунс бе стар приятел. За кратко бяха гаджета през 70-те, преди той да заработи за английското Убежище. Естественото й недоверие към властта прекрати връзката им, но си оставаха близки. Научеше ли нещо за нея, той й се обаждаше веднага.

— Какво съм объркала този път? — попита тя.

От другата стая се чуваше телевизора на Перегрин.

— Не си нарушавала закони напоследък — отвърна Фрайтнинг. — Или ако си, си била много тиха. Просто получих рутинен доклад с името ти на него. Един от агентите ми те е видял с Емет Перегрин.

Усмивката на Танит изчезна.

— Какво?

— В апартамента му сте, нали?

— Фрайтнинг, кой друг знае за това?

— Агентът, който ви е видял, и старейшина Стром, пред когото се отчитам. Има ли нещо? Можеш да вярваш на агента ми, а старейшината е добър човек. Това няма да стигне до неподходящи уши. Старейшина Стром е уведомил ирландското Убежище.

Танит извади меча си.

— Защо?

— Ирландците оглавяват разследването за Телепортаторите. Проява на уважение е да… Танит, какво има?

— В ирландското Убежище има шпионин — прошепна тя. — Ако те знаят, Диаблерията също знае.

Тя затвори. Звукът не идваше от телевизор. Перегрин разговаряше с някого. Не в стаята. Пред вратата.

Танит изскочи от кухнята, навреме, за да види сянката на убиеца в коридора отвън. Перегрин вече бе мъртъв. Кръвта му попиваше в ризата.

Танит излезе и зърна фигурата на убиеца, който изкачваше стълбите. Тръгна след него, опасявайки се, че е закъсняла. Когато стигна до стълбището, скочи на стената и се затича. Някъде горе се тръшна врата.

Танит стисна перилата и прелетя над последните няколко стълби. Заби ботуш във вратата и тя се откачи. Танит продължи, докато се озова на покрива. В нея се заби юмрук, тежък като таран. Тя падна и се претърколи, смътно осъзна, че вече не държеше меча си. Изправи се и се опита да преодолее замайването, докато отстъпваше от огромния мъж със сребриста коса, вързана на опашка.

Той отново замахна, но Танит приклекна и на свой ред го удари в ребрата. Все едно удряше стена. Танит отново отстъпи. Не той бе убил Перегрин. Твърде едър беше. Значи на покрива имаше още някого.

Опита се да се обърне, но бе късно. Уцели я ритник изотзад и тя се завъртя безпомощно. Падна на едно коляно, а една тъмнокоса жена я сграбчи и я дръпна назад. Танит видя красиво лице, изкривено от жестокост, и рубиненочервени устни, извити в подигравателна усмивка. Танит заби лакът в жената и тя изстена, но когато опита да продължи атаката, жената я преметна през тялото си.

И новият й съперник не бе убиецът. Танит изруга. Разсейваха я, докато целта й се измъкне. Направи задно салто и се приземи на крака. Едрият носеше панталони със старомодна кройка и бе запретнал ръкави над мускулестите си предмишници. Костюмът на жената бе направен от най-различни по дебелина и размери черни ивици, в които бяха прикрепени ножове с всякакви размери и форми.

Танит ги изчака да кажат нещо, да започнат да я дразнят, да я заплашват или да й кажат как ще превземат света, но те не продумаха.

Стояха между нея и меча й. Не й се нравеше идеята да ги нападне невъоръжена, но и нямаше как иначе да стигне до оръжието си. Движеха се със самоувереност, която я притесняваше дълбоко.

Тя заотстъпва до ръба на сградата, а те я следваха. До вратата, откъдето бе излязла, стоеше мъж. Сигурно е бил там през цялото време. Слаб, тъмнокос, той я гледаше с безразличие.

Танит осъзна нещо, което не й хареса. Тези бяха по-добри от нея. Тя нямаше шанс срещу тях.

— Това не е краят — рече им тя и им прати въздушна целувка.

Движението на жената бе по-бързо, отколкото Танит можеше да си представи. Блесна стомана и през ръката, с която Танит бе духнала целувката, сега стърчеше острие. Тя изрева от болка, направи крачка назад в нищото и се изтърколи от покрива.

Тя сляпо протегна длан и я опря в стената. Съпротивлението обели кожата от пръстите й. Здравата й ръка се закачи за перваз и тялото й се блъсна в тухлите. Отново запада. Опита се да опре крака в повърхността на сградата, да намести центъра на тежестта си, но инерцията й правеше нещата твърде трудни и тя не можеше да спре падането си.

Когато премина покрай следващия перваз, го сграбчи и с двете си ръце. Коленете й грубо се удариха в стената, а ножът се размести в ранената й ръка. Тя изкрещя, но не се пусна.

С последни усилия Танит успя да се прехвърли през прозореца, в празния апартамент от другата страна. Провалила се бе в задачата си, мечът й го нямаше, а ръката й обилно кървеше. Но нямаше време да се самосъжалява. Щяха да я погнат.

Пламнала от гняв, Танит започна да бяга.