Безликите

2. Убиец на свобода

Бентлито паркира откъм задната стена на затворения Музей на восъчните фигури и Валкирия последва Скълдъгъри вътре. Дебел слой прах покриваше няколкото останали в мрака фигури. Скълдъгъри затърси бутона за скритата врата, а Валкирия лениво заоглежда подобието на Фил Линот, вокалистът на Тин Лизи. Той стоеше на няколко метра от нея, хванал китара — доста добро копие. Бе чувала, че баща й е бил голям фен на групата през 70-те, и дори сега, когато по радиото пуснеха „Уиски в буркана“.2

— Бутонът го няма — обяви накрая Скълдъгъри. — Още като сме си тръгнали, са сменили ключалките. Не знам дали да съм поласкан или обиден.

— Имам чувството, че ще решиш първото.

— Ами, по-хубавото от двете чувства е — сви рамене детективът.

— И как ще влезем?

Някой потупа Валкирия по рамото, тя изписка и отскочи встрани.

— Извинявам се — рече восъчната фигура на Фил Линот. — Не исках да ви стресна.

Тя се опули насреща му.

— Аз съм ключалката — продължи той. — Отварям вратата от тази страна на стената. Имате ли уговорка?

— Тук сме да се срещнем с Върховния Маг — каза Скълдъгъри. — Аз съм Скълдъгъри Плезънт, а това е партньорът ми, Валкирия Каин.

Восъчната глава на Фил Линот кимна.

— Очакват ви, но трябва да изчакате представител на Убежището да ви вземе и да ви придружи. Изпратих сигнал на Администратора. Тя ще е тук скоро.

— Благодаря.

— Няма защо.

Валкирия позяпа Линот още няколко секунди.

— Можеш ли да пееш? — попита го накрая.

— Отварям вратата — отвърна той. — Това е целта ми.

— Ама можеш ли да пееш?

Фигурата обмисли въпроса.

— Не знам. Не съм опитвал.

Стената зад тях се размести с боботене и от скритата врата се подаде жена с консервативна пола и бяла блуза. Усмихна им се учтиво.

— Г-н Плезънт — рече Администратора, — г-це Каин. Добре дошли. Върховния маг ви очаква. Моля, последвайте ме.

Те поеха след нея, а пътя им осветяваха факли, закрепени в скоби. Фил Линот отново се смълча. Стигнаха до долу и преминаха във фоайето. Странно бе усещането да се намираш на място, което някога Валкирия бе усещала така познато, а сега — така чуждо. Ирационалната част от съзнанието й бе убедена, че зад шлемовете си Секачите ги гледаха свъсено, макар момичето да знаеше, че те са твърде дисциплинирани, за да се поддадат на подобни дребнави пориви.

Едва наскоро й бе хрумнало, че Убежището всъщност представлява огромен триъгълник, легнал в основите на музея. Фоайето отбелязваше точния център на основата на този триъгълник. От нея наляво и надясно се простираха два коридора, а право напред продължаваше трети, който спираше на върха на триъгълника. Първите два коридора се пречупваха под 45-градусов ъгъл и също продължаваха до върха. По-малки коридори пресичаха основните три в случайна последователност.

Стаите, разположени по тези коридори, се използваха най-вече за ежедневните дела на Убежището и Съвета на Старейшините. Но по малките коридори имаше далеч по-интересни помещения — Затвор, килиите за временни арести, Хранилището, Оръжейната и още десетки, които Валкирия никога не бе виждала.

Администратора си говореше дружелюбно със Скълдъгъри по пътя. Бе симпатична дама, заместник на предишния Администратор, загинал в клането по време на атаката на Нефариан Серпин преди две години. Валкирия възпря спомените. Веднъж й бе достатъчно.

Жената ги въведе в голяма необзаведена стая.

— Върховния маг ще дойде след малко.

— Благодаря — учтиво кимна Скълдъгъри и Администратора ги остави.

— Как мислиш, дълго ли ще чакаме? — попита тихо Валкирия.

— Последният път, когато бяхме тук, обвинихме Върховния маг, че е предател. Да, мисля, че доста ще почакаме.

След почти два часа вратите се отвориха и през тях влезе сивокос мъж с набраздено от бръчки мрачно лице и неприветлив поглед. Той спря, когато зърна Валкирия, която седеше на пода.

— Ще стоиш изправена пред мен. — Той едва сдържаше ръмженето в гласа си.

Валкирия всъщност тъкмо се изправяше, но си задържа езика зад зъбите. Срещата бе твърде важна, за да бъде провалена от някаква глупост.

— Благодарим, че се съгласихте да ни видите — започна Скълдъгъри. — Вероятно сте много зает.

— Ако зависеше от мен, не бих ви позволил да ми губите и секунда от времето. Но г-н Блис все още се застъпва за вас. От уважение към своя състарейшина ви позволих да дойдете.

— И като сме почнали е позитивното… — започна Скълдъгъри, но Гилд поклати глава.

— Без шегички, г-н Плезънт. Кажете, каквото имате и си оставете саркастичните подмятания настрани.

Скълдъгъри наклони леко глава.

— Добре. Преди шест месеца, докато се готвехме да надвием барон Венгос, ни уволнихте поради неразбирателство. По-късно същият ден победихме и Венгос, и Гротескния, а заплахата им бе предотвратена. А участието ни в тази битка бе пропуснато.

— Награда ли си просиш? Честно казано, щях да съм разочарован, ако мнението ми за теб вече не бе толкова ниско. Не вярвах, че някой като теб се интересува от пари. Или пък искаш медал?

— Не става въпрос за наградата.

— А за какво?

— Четирима Телепортатори бяха убити през последния месец и още си нямате представа кой би могъл да го е сторил. Знаеш, че ние трябва да разследваме този случай.

— Боя се, че не мога да обсъждам текущо разследване с цивилни. Уверявам ви, че детектив Крукс напредва успешно.

— Рем Крукс е второразреден детектив.

— Напротив, и не се съмнявам, че Крукс е най-подходящият човек за работата. Познавам го и му вярвам.

— И колко хора трябва да умрат, преди да осъзнаеш грешката си?

Гилд присви очи.

— Не можеш да се сдържиш, а? Идваш тук да молиш за старата си работа и пак не сдържаш наглостта си. Изглежда от последния път си научил единствено как да накараш това момиче да мълчи.

— Глей си работата. — Каза Валкирия.

— А, и в това си се провалил. — Въздъхна Върховния маг.

Гневът на Валкирия заблъска в главата й и тя почервеня. Гилд се подхилна самодоволно, когато я видя.

— Това е загуба на време — заключи Скълдъгъри. — Никога не си възнамерявал дори да обмислиш възможността да ни върнеш.

— Разбира се, че не. Казваш, че сте били уволнени заради „неразбирателство“. Колко простичко звучи. Колко невинно. Колко безвредно. Тъй куртоазен начин да кажеш, че ме обвинихте в предателство.

— Венгос имаше шпионин в Убежището, Турид, и знаем, че си бил ти.

— Така ли си прекарваш дните на пенсионер? Фантазираш си, за да запълваш празнините в това, което наричаш живот? Кажи ми, Скълдъгъри, открил ли си смисъла на съществуването си? Вече уби човека, който уби семейството ти и теб, така че едва ли е отмъщение. Какво тогава? Изкупление за всичките ти ужасни дела? Може би си тук да изцелиш раните, които си нанесъл, да върнеш всички, които си убил? Какъв е смисълът ти, Скълдъгъри?

Преди детективът да успее да отговори, Върховния маг посочи Валкирия.

— Или пък да учиш това момиче? Да я направиш като себе си? Затова ли се будиш сутрин? Но може би не си се запитал: искаш ли я като себе си? Да живее като теб — без топлина, другарство, любов? Ако ме мислиш за предател, значи съм чудовище, нали? А имам съпруга, която обожавам, и деца, за които да мисля, и отговорност, която тежи на раменете ми всеки ден. И ако едно чудовище има всичко това, а ти — не, какъв си ти тогава?

Напуснаха Убежището, безмълвни подминаха статуята на Фил Линот, и се върнаха при колата. На Валкирия не й харесваха мълчанията на Скълдъгъри. Обикновено вещаеха нещо лошо.

Някой стоеше до колата. Мъж с къса кафява коса и неколкодневна брада. Валкирия се помъчи да си спомни дали го бе видяла преди секунда.

— Скълдъгъри — каза мъжът. — Реших, че ще те открия тук.

Скълдъгъри му кимна.

— Емет Перегрин, отдавна не сме се виждали. Позволи ми да ти представя Валкирия Каин. Валкирия, Перегрин е Телепортатор.

Перегрин явно бе и човек, който не губеше време с празни приказки.

— Кой стои зад това? Кой ни избива?

— Не знаем.

— Е, защо не знаеш? — тросна му се Перегрин. — Нали си големият детектив? Нали това казват всички?

— Не работя за Убежището — отвърна Скълдъгъри. — Нямам официално позволение.

— А кой има? Отсега ти казвам, няма да ходя при оня идиот Крукс. Не си залагам живота в неговите ръце. Виж, може да не се харесваме и знам, че никога не сме общували особено сърдечно, но ми трябва помощта ти или ще съм следващият.

Скълдъгъри направи жест да се скрият до стената. Оттам можеха да говорят необезпокоявани.

— Имаш ли представа кой би могъл да е зад тези убийства?

Перегрин направи очевиден опит да се успокои.

— Никаква. Опитах се да се сетя за някого, който би спечелил от това, и не стигнах до никъде. Нямам дори произволни конспиративни теории по въпроса.

— Забелязал ли си да те следят, да те наблюдават…?

— Не, а съм внимавал. Скълдъгъри, изтощен съм. Телепортирам се на всеки няколко часа. Не съм спал от дни.

— Можем да те защитим.

В смеха на Перегрин имаше нотка на истерия.

— Не се засягай, но не можете. Ако можете да ме пазите, то и убиецът може да се добере до мен. По-добре съм си сам, но не мога да бягам вечно. — Поколеба се. — Чух за Камерън.

— Да.

— Добър човек беше. Най-добрият от нас.

— Има начин да примамим убиеца.

— Чакай да позная — ще съм стръвта? Ще си седя и ще чакам да ме връхлети, а после вие ще връхлетите него и ще спасите положението? Съжалявам, нямам навика да желая смъртта си.

— Най-добрата ни възможност е.

— Няма да стане.

— Тогава трябва да ни помогнеш. Камерън Лайт и другите са знаели, че животите им са в опасност, но пак са свалили гарда. Познавали са убиеца, Емет, а вероятно и ти.

— Какво ми казваш? Че не мога да вярвам на приятелите си?

— Казвам, че не можеш да вярваш никому, с изключение на мен и Валкирия.

— И защо да ти вярвам?

Скълдъгъри въздъхна.

— Защото буквално нямаш друг избор.

— Има ли някого, когото всички Телепортатори биха познавали? — попита Валкирия. — Някого, с когото се чувствате в безопасност?

Перегрин се позамисли.

— Официални лица от Убежището. Една шепа магьосници вероятно, но никой не ми се струва важен. Телепортаторите не са особено популярни, може би си чувала. Социалните ни кръгове не са много широки.

— Сприятелявали ли сте се с някого напоследък? — попита Скълдъгъри. — Нови познати?

— Не. Е, освен хлапето.

— Хлапето?

— Другият Телепортатор.

— Мислех, че си последният.

— Не, има едно седемнайсетгодишно хлапе от Англия, появи се преди известно време. Рен се казва. Флечър Рен. Няма обучение, няма дисциплина — истински трън отзад. Чакай, дали той не е убиецът?

— Не знам — промълви Скълдъгъри. — Или е убиецът, или е следващата жертва. Къде е?

— Би могъл да е навсякъде. Камерън и аз опитахме да поговорим с него преди няколко месеца, предложихме да го обучим. Наглото лекенце ни се изсмя в лицата. Един от тези редки магьосници е, роден талант. Има силата, но не и обучението, както казах. Съмнявам се да е способен на телепортации от по няколко мили.

— Не звучи като убиец. Но това значи, че е сам някъде там и си няма представа какво се случва.

— Мисля, че още е в Ирландия — каза Перегрин. — Нещо се сопна, че ще поостанел и да сме го оставели на мира. Никой не му трябвал. Типичен пубер. Не се обиждай — добави към Валкирия.

— Валкирия не е типично нищо — отвърна Скълдъгъри, преди тя да успее да отвърне. — Ще го проследим, но ако го видиш пръв, прати го при нас.

— Едва ли ще ме слуша, но добре.

— Как да се свържем с теб при нужда?

— Няма как, но ще докладвам на всеки няколко дни. Всичко ще приключи много по-бързо, ако поемете разследването. Не вярвам на Крукс и не вярвам на Турид Гилд. Вие сте гъсти с Блис, нали? Предай му съобщение. Много от нас биха го подкрепили като нов Върховен маг, ако има интерес. Трябва само да каже.

— Не говориш за преврат, нали?

— Ако е нужна революция, за да станат нещата постарому, това ще сторим.

— Малко прекалено, като че ли. Но ще предам съобщението.

— Благодаря.

— Нещо друго? Нещо, което се сещаш, което да може да ни помогне? Без значение колко малко или незначително?

— Нищо, Скълдъгъри. Не знам защо другите Телепортатори са били убити, не знам как. Изключително е трудно да ни убие човек. В мига, когато решим, че нещо не е наред, ни няма. До преди месец, единственият случай на убит Телепортатор, за който знам, бе преди петдесет години.

— М? — Интересът на Скълдъгъри се поразпали. — Кой?

— Троуп Кесел. Едва го познавах.

— Кой го е убил? — попита Валкирия.

— Никой не знае. Казал на колега, че ще ходи в Глендалох3 и никой никога не го видял повече. Намерили кръвта му на брега на Горното езеро, но не и него.

— Възможно ли е убийството на Кесел да има нещо общо със случващото се?

— Не виждам защо — посмръщи вежди Перегрин. — Ако някой иска Телепортаторите мъртви, защо да чака петдесет години между първото убийство и следващите?

— И все пак — намеси се Скълдъгъри, — може да е добро място за начало.

— Вие сте детективите — сви рамене Перегрин.

— Познаваш Танит, нали?

— Танит Лоу? Да, защо?

— Ако си в Лондон и някой трябва да ти пази гърба, можеш да й вярваш. Може да е единственият ти шанс да поспиш.

— Ще си помисля. Други съвети?

— Оживей — каза Скълдъгъри и Перегрин изчезна.