Безликите

11. Рийт

Скълдъгъри и Валкирия пътуваха в тишина. Постепенно улиците станаха по-мръсни, сградите — по-малки. Дъждът скриваше зад сива пелена наченките на цветове в пейзажа. Поредният завой ги изведе в голям, овехтял жилищен квартал. Колата привличаше погледите на малкото местни по улиците.

Къщата, пред която спряха, имаше вид на изоставена. Стените бяха скрити от не особено добри рисунки с графити. Скълдъгъри уви шала около челюстта си и свали периферията на шапката си надолу. Слязоха и прекосиха прага.

Уличните светлини мъжделееха през изпоцапаните прозорци. Къщата бе изтърбушена. Тук-таме се виждаха останките от тапет. Дъските на пода бяха набъбнали от влага. Валкирия пусна Скълдъгъри пред себе си и влезе в хола. Тук нямаше графити, сякаш смелчаците, които бяха изрисували стените отвън, не бяха влизали никога в къщата.

Момичето се обърна да излезе, но на прага я чакаше силует. Валкирия се вгледа в него. Той не мърдаше. Стаята още повече се смрачи, като че мъжът носеше още един нюанс на черното със себе си.

— Аз съм със Скълдъгъри Плезънт — рече тя, но не получи отговор. Валкирия направи стъпка напред, за да покаже на непознатия, че иска да излезе, а и за да го огледа по-добре. Имаше тъмна коса, но очите му бяха толкова светли, че почти блещукаха. Носеше черен костюм с фина кройка, която обаче Валкирия не можеше да оцени на тази светлина. Държеше тънко бастунче.

— Ти си Соломон Рийт? — попита Валкирия, отказвайки да бъде сплашена от мълчанието му.

— Аз съм — рече той и наклони леко глава в поздрав. — Знам те. Ти помогна в победата срещу Нефариан Серпин и барон Венгос. Ти спря Гротескния. Такъв талант. Такива възможности. Повредил ли те е вече?

— Моля?

— Поврежда всеки, с когото се срещне. Забелязала ли си? Колко много се променяш само като стоиш в компанията му?

— Не съм сигурна, че разбирам.

— Ще разбереш.

Той пристъпи в стаята и сенките се раздвижиха около него. Валкирия знаеше много малко за Некромантите, но по нейни спомени те предпочитаха да съхраняват силата си в предмети или оръжия. Лорд Вайл имаше броня. Ако се съдеше по движението на сенките, Рийт изглежда имаше бастунчето си.

— Съществуването на тази къща е било незабележително — каза той. — Построили са я хора, други хора са живели в нея. Ядели са, спели са. Остарели са. Някакъв възрастен мъж е починал спокойно в съня си тук, преди около десет години. Много, много обикновена къща. Допреди две години. Всъщност може да помниш от новините. Четирима убити — трима от тях — застреляни; един — намушкан. Двама са умрели тук, в тази стая. Третият — в кухнята. Четвъртият — в антрето, на ръка разстояние от входната врата.

Валкирия го гледаше в блещукащите очи, докато той описваше случката.

— Кой ги е убил? — Момичето с мъка владееше гласа си.

Той се изсмя.

— А, мислиш, че всеки момент ще обявя как аз съм го сторил? Не, боя се. Почти съм сигурен, че полицията го е хванала и затворила, който и да е бил. Но насилствената смърт остава задълго там, където се е случила. — Той затвори очи и бавно вдиша. — Убийството се отпечатва на стените. Можеш да го вкусиш, ако опиташ. Да го попиеш с устни и език.

Валкирия се отдръпна от него, а в ума й се въртяха образи на цялата тази ужасна мрачна енергия, която се кълбеше около него. Знаеше, че не бива да е изненадана. Некромантията бе магия на смъртта и сенките — разбираемо, практикуващите я ги привличаха места, вонящи на смърт.

Рийт като че ли си спомни, че има събеседник, и отвори очи.

— Прощавай. Може би трябваше да избера по-цивилизовано място за първата ни среща.

— Не се коси — чу се иззад него гласът на Скълдъгъри, който се присъедини към тях. — Валкирия ми е партньор. Отнасяй се с нея като с мен.

— Жалко — отвърна Рийт. — Тъкмо взе да ми допада.

— Какво искаш, Соломон? Нямаме време за губене.

— Няма такова нещо като време за губене, но така или иначе ще ме изслушате. Или да потърся съдействието на Рем Крукс? Чувам, че щъка из града и се мъчи да открие нещо, с което да впечатли Върховния маг. — Рийт поклати глава. — Действията му са достойни за съжаление. Казвам ти, като един детектив на друг; Крукс цени добрия отчет на свършената работа повече от вършенето на добра работа.

— Ако мислиш, че неприязънта ни към нещастника ще ни сближи, бъркаш.

— Не само това ни свързва. Имаме общ враг.

— Тъй ли било?

— Разследването ти на скорошните убийства, колкото и да е неофициално, съвпада с мое разследване от последните няколко години. Става дума за Диаблерията.

Скълдъгъри не продума известно време, после се обърна към Валкирия.

— Диаблерията беше група от най-откачените откачалки, с които Меволент разполагаше. Чайна я беше основала, тя беше първият й водач.

— Чайна?!

— Да, направи доста грешки като млада — намеси се усмивка Рийт.

Скълдъгъри не му обърна внимание.

— Когато Чайна ги напусна и стана, както тя се изразява, неутрална, я наследи барон Венгос. Никой обаче не ги счита за заплаха вече сто и двайсет години. От поне осемдесет дори не сме чували за тях.

— Всичко това ще се промени — каза Рийт. — Джарън Галоу, Мърдър Роуз и Грюсъм Крав се събраха отново преди две години. Открих доказателства, че са наели Били Рей Сангуайн. Диаблерията отново е тук, детективе, и избива Телепортатори.

— А Бату? Какво знаеш за него?

— Подозирам, че дори не съществува. Името е само за отвличане на вниманието. Истинският предводител е Джарън Галоу. Просто се преструва, че отговаря пред някакъв мистериозен господар. От години го прави — така заблуждава всички.

— Все още не виждам смисъла — замисли се Валкирия. — Бату, или който там, е убил Троуп Кесел след като е научил как да върне Безликите. Но след като им трябва Телепортатор, за да отворят портала, защо да избиват всичките?

— Нужни са им Телепортатори? Колко?

— Само един.

— Колко са останали?

— Двама — каза Скълдъгъри. — Емет Перегрин и още един. Няма да научиш нито името му, нито къде се намира, така че не питай.

Рийт се намръщи.

— Явно не сте чули. Перегрин е мъртъв. От около час.

Устата на Валкирия пресъхна.

— А Танит?

— Кой?

— Момичето с него — поясни Скълдъгъри.

— А, англичанката. Не знам всички подробности, но доколкото знам, е била нападната от Крав и Мърдър Роуз. Успяла е да избяга жива, което само по себе си е достойно за възхищение.

Валкирия затвори очи. Слава Богу.

— Сега — продължи Некромантът, — ако е останал само още един Телепортатор, а всички, за които знам, са мъртви, този трябва да е нов. В което има смисъл.

— Как така? — попита Валкирия.

— Никой от опитните Телепортатори не би си сътрудничил с Диаблерията — досети се Скълдъгъри. — Твърде са добри. Биха могли лесно да избягат.

— Но защо ще ги убиват?

— Защото, ако порталът се отвори, те ще могат да го затворят. Диаблерията се е отървала от най-сериозната пречка към успеха си още преди да осъзнаем какво става.

— В Некромантските храмове всички са се заклели да не се месят в тривиалните ви дела — каза Рийт. — Но извън тях има такива, които като мен споделят убеждението, че плановете на Диаблерията засягат всички ни. Имате помощта ми, ако ви потрябва. Моята и на още трима.

— Не ти вярвам, Рийт.

— Разбира се, но както казах, имаме общ враг. Мисля да оставим различията си настрани, какво ще кажеш? Заради едно време, ако не друго?

Скълдъгъри го удари толкова бързо и силно, но Валкирия дори не направи връзка между удара и тялото на Рийт, което се тресна в стената.

Той избърса кръв от устата си.

— Удряш както винаги, дума да няма.

Когато Скълдъгъри проговори, гласът му звучеше безизразно, безчувствено.

— Соломон, толкова се радвам, че си с нас. Добре дошъл в отбора.

— С огромно удоволствие, сър, както винаги.

Скълдъгъри само му кимна и излезе обратно на дъжда. Навън Валкирия посмя да попита:

— Това пък какво беше?!

— Минало — отвърна той.

— Не си ми казвал, че имате с минало с Некромантите.

— На повече от четиристотин години съм. Много неща не съм ти казвал.