Безликите

20. Фермата Аранмор

Скълдъгъри караше микробуса на Гастли, до него се возеше Валкирия. Гастли, Танит и Флетчър бяха в каросерията. Независимо колко рязко свиваха и в колко дълбоки дупки попадаха, Танит и Гастли оставаха напълно неподвижни. Флетчър, на свой ред, се мяташе насам-натам като стар чепик в пералня, и никак не се забавляваше. Стигнаха до Аранмор и спряха пред къщата. Изглежда дъждът не бе стигнал дотук. И по-добре, на Валкирия й бе писнало от дъжд.

Скълдъгъри провери маскировката. Дръпна шапката си надолу и излезе. Валкирия го последва. Пади вървеше към тях с лопата в ръка, зачервен от усилие.

— Извиках ви, защото казах, че ще го сторя, ако видя нещо подозрително. — Звучеше раздразнен. — Не защото ви искам обратно тук.

— Разбираме — каза Скълдъгъри, — но нямаме голям избор.

— Не разбирам. Няма да ви продам земята, нито на вас, нито на никого другиго.

— Няма да купуваме дома ви.

— Добре, защото няма да ви го дам.

Валкирия не се месеше. По пътя насам бяха обсъдили как да се справят със стареца. Трябваше да го разкарат, преди да започнат да се случват лоши неща, но пък той не бе от типа хора, които можеш лесно да сплашиш. Затова решиха да му кажат истината.

— Вярвате ли в някоя религия? — започна Скълдъгъри.

Пади повдигна вежди.

— Няма да ми продавате Библия, нали?

— Не.

— Искате да ме покръстите или нещо такова, нали? Поласкан съм, но все пак, вижте ме. Струвам ли си времето ви?

— Няма да ви покръстваме. — В гласа на Скълдъгъри се прокрадна леко веселие.

— Нарочно ли ме обърквате?

— Никак. Получава се някак от само себе си.

— Да, вярващ съм — въздъхна Пади. — Не много, но…

— Значи приемате възможността да съществуват аспекти от този живот, които не могат да бъдат разгадани в момента?

— Колкото повече старееш, толкова повече разбираш, че нищо не знаеш. Така че, да.

— А магията?

— В смисъл, зайци и цилиндри?

— Не.

— Истинска магия? Дали вярвам, че истинската магия съществува?

— Да.

Пади се поколеба.

— Странен въпрос. Баща ми вярваше в тия неща. Или поне мисля, че вярваше. Току казваше нещо в този смисъл. Защо?

Скълдъгъри даде знак на Валкирия, тя щракна с пръсти и призова пламък.

Лицето на Пади се раздвижи и Валкирия осъзна, че той се усмихва.

— Еха, впечатляващо. Как става?

— С магия. — Валкирия дръпна ръкава си нагоре, за да покаже, че няма скрити номера.

Усмивката на Пади се поизпари.

— Аз… не знам дали разбирам правилно…

— Баща ти е бил прав — каза Скълдъгъри. — Истинската магия съществува. Истинските магьосници — също. Пади, лоши хора се опитват да променят света и им е нужна твоята земя, за да го сторят.

Пади заклати глава немощно.

— Не знам какво искате…

— Имотът ви е важен. — Валкирия угаси пламъка. — Тук ще се случи.

— Какво ще се случи?

— Ще се отвори портал — каза му Скълдъгъри. — Между този свят и друг, и Безликите ще преминат през него.

— Безкакви?

— Лошите. Ние сме добрите.

— Не се обиждайте, но мисля, че и двамата сте малко чалнати.

Скълдъгъри свали очилата, шала и шапката си и Пади млъкна.

— Не — рече накрая. — Мисля, че аз съм чалнатият.

Валкирия го наблюдаваше внимателно. Пребледнял и с окръглени очи, той изглеждаше сякаш има нужда от помощ, за да стои прав. Вместо обаче да припадне, Пади сви устни.

— Добре. Добре. Окей. Ти си скелет.

— Скелет съм.

— Тъй. Просто проверявам дали съм разбрал. И ти си вълшебна, нали така?

— Вълшебна съм — отвърна Валкирия.

— Добре. Трябва да поседна.

— Преди това искам да представя няколко приятели — каза Скълдъгъри.

Вратите на микробуса се отвориха и другите излязоха.

Пади обърна изумен поглед към Гастли.

— Какво ти се е случило?

— Прокълнаха ме в утробата.

— Ясно, ясно. И всички сте вълшебни? Даже хлапакът с абсурдната коса?

— Аз съм Флетчър Рен — намръщи се той. — И сега съм най-важният човек в света.

Пади прехвърли погледа си от Флетчър към Скълдъгъри и накрая попита Валкирия:

— Магията прави ли те автоматично страшно досаден, или просто са ми се паднали двама такива?

— Просто късмет — усмихна се момичето.

— Баща ми щеше толкова да ви се зарадва. Имотът ми, казвате, е важен, тъй ли?

— Много — отговори Скълдъгъри и даде указания на Флетчър. Момчето направи скептична физиономия, но накрая се подчини. Вдигна ръце и закрачи бавно със затворени очи. Скълдъгъри тръгна по петите му.

Танит и Гастли останаха пред къщата, а малко зад Скълдъгъри и Флетчър вървяха Валкирия и Пади.

— Още ли трябва да поседнете?

— Мисля, че съм добре, благодаря.

Тя обърна внимание на лопатата.

— Тежка работа?

— Копая — кимна той. — Имате ли заклинание за копане?

— Ъм, не доколкото знам…

— Щеше добре да ми дойде. Толкова време съм пропилял в копаене на дупки. И по други начини съм си пропилял живота, предполагам. Щеше да ми е много по-лесно е магия. Как е?

Валкирия се замисли дали да не изкара нещата по-обикновени, отколкото бяха, но погледна в очите на стареца и се предаде.

— Невероятно е — призна тя.

— Как знаеш дали въобще мога да го направя? — чу се отпред въпросът на Флетчър.

— Можеш, защото е нещо, което маг като теб умее — отвърна Скълдъгъри. — Ще започнеш да усещаш леко щипене, когато стигнеш мястото.

— Щипене?

— Или гъдел. Или парене.

— Парене?

— Или пък може да те заболи зъб, или да ти прокърви носът, или да получиш инсулт — трудно е да се прецени предварително.

— Може да получа инсулт?

— Не се тревожи, ще те пазя да не си глътнеш езика.

Флетчър се намръщи.

— Може ли да те питам нещо? — попита Пади. — Когато срещаш хората, които си познавала отпреди, например деца на твоята възраст, как се чувстваш? Презираш ли ги?

— Защо да ги презирам?

— Ако бягаш бързо, се отнасяш с презрение към по-бавните. Ами ако можеш да бягаш много бързо? Тогава по-бавните хора се превръщат в дребни дразнители. Превъзходството поражда презрение.

— Хич не съм съгласна. Мога някои неща, които други не могат, но те пък могат неща, които аз не мога. Нещата се балансират.

Пади се усмихна.

— Да, но тези други хора може да са по-добри от теб в училище, или на тенис, или да поправят по-добре велосипеди… а ти имаш магия. Не бих нарекъл това баланс.

— Е, добре, с това ще се съглася. Но и това не значи, че смъртните трябва да бъдат презирани.

— Смъртни? Така ли ни наричате?

Валкирия се изчерви.

— Не е някакво официално название. Точно е, защото сте смъртни, но и ние сме, така че всъщност…

— Мисля, че доказах тезата си.

— Какво? Не, не си.

— Как се наричат вълшебните хора? Вълшебници?

— Магьосници или магове.

— Значи вълшебните хора се наричат магове, а всички други са смъртни. И това не ти звучи като група хора, опитващи се да се издигнат в божества?

— Магьосниците не вярват, че са божества.

— И защо не? Имат властта, нали? Имат магия на върховете на пръстите си. Делата им влияят на целия свят. Ако се провалите в мисията си, какво ще се случи?

— Ами… светът ще свърши.

Пади се разсмя.

— Аха! Прекрасно! Не виждаш ли? Колко е важно това, което правите! Някой смъртен не се справя с работата си и какво става? Взимат му коледната премия. Понижават го. Уволняват го. Но ако един маг се провали, ако ти и приятелите ти се провалят, всички умират. Защо да не се мислите за богове? Държите съдбата на света в ръцете си. Ако това не е богоподобие, не знам какво е.

— Може ли да сменим темата?

— С коя?

— Нещо, което не ме кара да изглеждам ненормална.

Двамата млъкнаха и се приближиха до Скълдъгъри, а Флетчър обяви, че усеща нещо. Бяха прекосили двора и стояха сред високите треви. Флетчър отвори очи и сякаш опипваше въздуха. Стъпките му се скъсяваха, колкото повече доближаваше целта.

— Жужене е. Усещам го в пръстите си, както когато се телепортирам. Добре, сега го усещам навсякъде. Там е. Знам го. Точно там.

Погледът му изглежда бе насочен към нещо, което само той виждаше, но той звучеше уверен.

— Какво му е специалното на това място? — попита Пади. — Вижда ми се същото като останалите.

— Не го виждаш — присмя се Флетчър, — но аз го усещам. Невероятно е. Мога да го отворя още сега.

— Не, не можеш — каза Скълдъгъри. — Но добра работа все пак.

— Не, мога повече — настоя Флетчър. — Мога да премина.

— Не можеш и не бих те съветвал да опитваш.

Скълдъгъри едва бе казал последната дума, когато Флетчър изчезна.

Пади подскочи.

— Боже милостиви!

— Дали го е направил? — обърна се Валкирия към Скълдъгъри. — Дали е преминал?

— Не знам…

Валкирия покри уста с ръка.

— Ако е преминал, значи сега е при Безликите. Ще го разкъсат.

Детективът се съмняваше.

— Нямаше Котвата. Без нея не може да отвори портала, камо ли да мине през него. Невъзможно е.

— И къде е? — намеси се Пади.

Телефонът на Валкирия иззвъня.

— Хей, Вал — чу се гласът на Танит. — Случайно да сте загубили нещо? Едно тъпо нещо с празна физиономия и глупава прическа?

Валкирия въздъхна облекчено.

— Скълдъгъри, обратно в микробуса е.

— Отивам — рече детективът и я подмина, — да го убия.

Върнаха се в Дъблин, а през целия обратен път Флетчър не продума. Скълдъгъри почти пет минути му чете свирепо конско и накрая дори косата на момчето се бе събрала на обезсърчена купчина. Валкирия не помнеше скоро да се е забавлявала толкова.

Гастли трябваше да се върне при Кенспекъл за преглед и Танит се съгласи да го придружи. С тях двамата в играта, Скълдъгъри вече не се тревожеше толкова да остави Флетчър обратно в лабораторията. Когато каза това, момчето отвори уста за пръв път от половин час.

— Все едно всички сте ми бавачки.

— Защото е така — усмихна се Валкирия.

Оставиха ги, тъкмо докато Флетчър питаше Танит дали ще го завие преди лягане.

— Сега накъде? — попита Валкирия, докато с партньора й вървяха към Лилавата напаст.

— Готвим се за най-лошото. Ако въпреки всичко отворят портала и Безликите се върнат, ще ни е нужно единственото оръжие, достатъчно могъщо, за да ги убие.

— Кое е то?

— Скиптърът на Древните.

Валкирия обмисляше какво не е наред с тези думи, докато се наместваха в колата. Накрая се сети:

— Скълдъгъри, ти счупи Скиптъра.

— Не, счупих кристала, който го захранваше. На теория ни трябва само още един такъв кристал и имаме оръжие, което убива богове.

— А знаеш ли откъде да вземем втори черен кристал?

— Мм, не съвсем.

— А знаеш ли дали такива съществуват?

— Почти със сигурност.

— И как ще ги търсим?

— С проучване, скъпа ми Валкирия.

Тя се отпусна обезверена.

— Мразя проучването. Почти толкова неприятно, колкото домашните.

— А кога за последно си писала домашни?

— Винаги си ги пиша.

— Отражението ти ги пише.

— Но все пак трябва да търпя спомените. Все едно е същото.

— Милиони ученици по света ти симпатизират, сигурен съм.

— О, я да млъкваш.

— Но не се тревожи, проучването ще е забавно.

— Как ще подходиш?

— Чичо ти планираше книга за Скиптъра преди да умре. Познавайки Гордън, предполагам, че е нахвърлял доста бележки.

Валкирия се оживи.

— Значи трябва да прочета записките му?

— Да, направи го, а аз ще поровя в библиотеката и ще видим кой ще намери отговора пръв. Става ли?

Валкирия почти успя да скрие самодоволната си усмивка.

— Уф, добре. — Опита се да звучи раздразнена. Чичо й, мъртъв от две години, пазеше десетки тайни в скрита съкровищница зад една стена в кабинета си. Валкирия обичаше да ходи там и с удоволствие се възползваше от всяка възможност да го прави.

А и не бе разговаряла с чичо си от седмици.