Безликите

5. Проследяване на телепортатора

Бентлито паркира пред блока с библиотеката на Чайна Сороуз. По настояване на Скълдъгъри, Валкирия трябваше да се изсуши сама и макар да се бе постарала максимално, части от дрехите й още бяха мокри, а косата й смърдеше.

— На нищо не приличам — недоволстваше тя, докато се измъкваше от колата. — Мразя да се срещам с Чайна, когато не приличам на нищо. Винаги е толкова безупречна. Как изглежда косата ми?

Скълдъгъри включи алармата на колата.

— Имаш съчка в нея.

Валкирия измъкна парчето дърво и изсумтя, когато се оскуба.

— Къде ще погребеш тялото?

— Знам едно място.

— Знаеш едно място? Много тела ли си погребал там?

— Няколко.

— Това е малко зловещо. А какво знаеш за убиеца му? Онзи Бату?

— Нищичко.

— Може би тези убийства нямат нищо общо с това на Кесел.

— Ами фактът, че са убити по еднакъв начин?

— Може да е съвпадение.

— Значи не се тревожиш? Не те притеснява възможността Безликите да се върнат?

Тя сви устни.

— Валкирия?

— Ще ми се да не беше прав постоянно — въздъхна тя.

— Това ми тежи, така е. Въпросът е обаче, защо петдесетте години пауза? Какво е вършил през това време нашият г-н Бату?

— Може да е бил в затвора.

— С всеки изминал ден мислиш все повече като детектив, знаеш ли? Някои хора ми дължат услуги. Ще мога да се сдобия със списък на наскоро пуснатите от затвора.

— Щеше да е много по-лесно, ако още бяхме в Убежището.

По пътя към блока пресякоха пътя на Савиан Ек, магьосник, когото Валкирия бе срещала само два пъти преди. Носеше голяма книга под мишница, подвързана с кожа и наглед много стара. Той им кимна разсеяно.

— Добър ден, Скълдъгъри. Валкирия.

Тримата изкачиха стълбите.

— Какво си имаш там? — попита детективът.

— Книга. За, за Чайна. Тя я иска. Каза, че ще ми я купи.

— Скъпа ли е?

Смехът на Ек бе колкото внезапен, толкова и отчаян.

— О, да. О… О, да. Доста е рядка тази книжка. Безценна, бих казал.

— И каква е цената на една безценна книга тия дни?

— Голяма — решително рече Ек. — Няма да отстъпя лесно. Гледаш разни други хора, които забравят и пари, и всякаква идея за честна сделка, веднага щом я погледнат, и искат само да я ощастливят. Не и аз. Аз съм бизнесмен, Скълдъгъри. Това е бизнес.

Докато стигнат третия етаж, зъбите на Ек тракаха. Скълдъгъри почука на вратата с надпис „Библиотека“, познатият слабоват мъж я отвори и ги покани вътре. Краката на Ек се подгънаха леко, но успя да остане прав. Те го последваха през лабиринта от рафтове и стигнаха до главното бюро.

Чайна Сороуз, с коса черна като гарваново крило и небесносини очи, ги видя, стана от стола си и се усмихна — най-красивата жена в света.

Савиан Ек падна на колене, вдигна книгата пред себе си и изхленчи:

— Обожавам Ви.

Скълдъгъри поклати глава и ги остави, за да позяпа рафтовете с книги.

— Савиан — рече Чайна, — толкова си мил.

Слабият мъж взе книгата от треперещите му ръце и я постави на бюрото.

— Сега, заплащането…

— Заплащането, да, заплащането — енергично закима Ек.

— Как си, между другото? Изглеждаш добре. Да не тренираш?

Той успя да се полуусмихне.

— Ами, такова, тичам малко.

— О, личи си. — Чайна му хвърли одобряващ ценителски поглед.

Ек отново изхленчи.

— Съжалявам — изсмя се ефирно Чайна и се престори на смутена. — Има нещо у теб, което ме разсейва. Да се върнем към работата. Дано да не се разсея отново. Говорехме за заплащането.

— Подарявам ти я — пресекливо рече Ек.

— Моля?

Ек се изправи.

— Подарявам ти я, Чайна. Няма нужда от заплащане.

— Савиан, не бих могла…

— Моля те, Чайна. Приеми я. Приеми я като знак за моята, моята…

Валкирия се впечатли от това колко надежда и влажност Чайна можеше да предизвика в погледа си.

— Да, Савиан?

— … моята любов, Чайна.

Чайна допря фин пръст до устните си, като че й бе трудно да удържа вълнението си.

— Благодаря ти, Савиан.

Ек се поклони, олюля се леко и се обърна. Ако се съдеше по усмивката му, бе неземно, лудо удовлетворен и щастлив. Той забърза по пътя, по който бе пристигнал. Слабият мъж го последва, за да не му позволи да се блъсне в нещо и да го повреди.

— Ей това — каза Валкирия, — беше жалко представление.

Чайна сви рамене, седна и отвори книгата.

— Правя каквото мога, за да получа нещата, които искам. — Взе лупа и се взря в страниците през нея. — Изглежда сякаш си поплувала, Валкирия. И какво се е случило с ръцете ти? Всички тези драскотини изглеждат възпалени.

— Ами, ъ, ударих дърво.

— Е, сигурно си го е заслужило.

Отчаяна да отклони разговора от външния си вид, Валкирия попита:

— Каква е тази книга?

— Книга със заклинания, писана от Лудия магьосник преди над хиляда години.

— Защо се е нарекъл Лудия магьосник?

— Защото е бил луд.

— А.

Чайна поизправи гръб и сви устни.

— Тази книга е фалшификат. Поне на петстотин години е, но е фалшификат.

— Добре, че не плати за нея тогава, иначе трябваше да си искаш парите обратно — сви рамене Валкирия.

Чайна затвори книгата и разгледа корицата.

— Не съм сигурна, че бих искала. Освен че е бил луд, Лудия магьосник е бил доста некадърен. Повечето заклинания в книгата му са били напълно безполезни. Но този фалшификатор, който и да е бил, е поправил всяка грешка. Това тук е най-важното академично откритие на последните петнадесет години.

— Еха.

— И е мое — каза Чайна с доволна усмивка.

Скълдъгъри се върна, внимателно разгръщайки страниците на книга, която бе виждала по-добри времена.

— Нужна ни е помощта ти — каза той.

— Учтивостите вече приключиха, тъй ли? — направи физиономия Чайна. — Е, така не е забавно. Даже не разменихме остроумни обиди. Как ми липсват старите времена. На теб не ти ли липсват, Валкирия?

— Имаше добри моменти.

— Нали, нали? Все „дела на Убежището“ и „спасяване на света“. А сега? Сега сте външни хора, които се мъчат да разрешат няколко мизерни убийственца. Достоен ли е такъв случай за великолепния Скълдъгъри Плезънт?

— Убийството си е убийство — отвърна детективът, без да вдига поглед от книгата.

— Е, вероятно си прав. Кажи ми сега как се справя човекът на Гилд с разследването?

— Искаш да кажеш, че не знаеш? — обърка се Валкирия. Досега бе разбрала, че всеки добър детектив ползва информатори, а Чайна бе най-добрата в това.

Магьосницата се усмихна.

— Наистина ли мислиш, че Рем Крукс би се свързал с мен, човек с толкова тъмно минало? Помниш, скъпа Валкирия, че някога работех с врага. Някога бях врагът. Крукс е ограничен човек с ограничено въображение. Има си заповедите от Гилд и ги следва до запетаята. Спазващите правилата не идват при мен. Което обяснява защо се срещам с вас двамата толкова редовно.

— Мошениците трябва да не се делим — измърмори разсеяно Скълдъгъри, още вперил поглед в книгата.

— Това малко прецаква идеята на мошеничеството, не мислиш ли?

— Котва-провлак — зачете на глас Скълдъгъри. — Предмет, принадлежащ на една реалност, но съществуващ в друга. Може да е одушевен или не. Магически или не. Излъчва струя, която свързва реалностите чрез портали между измеренията.

Той затвори книгата и наклони умислено глава.

— Е? — попита Валкирия.

— Трябва да разберем каква форма е приела Котвата, да я намерим преди врага. Нека помисля малко. Чайна, трябва да открием един човек. Английско момче — Флетчър Рен.

— Не съм го чувала. Маг ли е?

— Роден Телепортатор.

Тя вдигна вежда.

— Разбирам. В този случай може и да съм чувала. Трима различни души са видели „момче призрак“ в три различни нощни клубове в графство Ми. Персоналът или му забранявал да влезе, или отказвал да го обслужи, при което момчето ставало агресивно, накрая си тръгвало като изчезвало в нищото. Понеже изчезванията били наблюдавани само от пияни хора, властите не обръщат сериозно внимание на случая.

— Къде в Ми по-точно? — попита Скълдъгъри.

Чайна посочи слабия, който бе застанал толкова неподвижно, че Валкирия го бе забравила. Той се скри от поглед за малко и се върна с карта, която разстла на бюрото.

— Тук, тук и тук. — Чайна почука леко с маникюра си по три точки по картата.

Скълдъгъри взе молив от бюрото и ги огради.

— Ако Перегрин казва истината, г-н Рен може да се телепортира не повече от няколко мили наведнъж. Това значи, че ще е някъде тук.

— Доста сгради за претърсване — отбеляза Чайна.

Скълдъгъри почука черепа си с молива. Той издаде приятен кух звук.

— Седемнадесетгодишно момче със силата да се появява, където си поиска. Ако му трябват пари — в сейфа на някоя банка, ако му трябват дрехи — в магазин за дрехи, храна — в супермаркет. Няма да е където и да е. Започва да си мисли, че има превъзходство над всички останали. Ще е в най-добрите места, най-класните хотели.

Скълдъгъри нарисува кръст на картата.

— Хотел „Грандьор“ — каза Чайна. — Навярно единственият хотел в областта с аркадни игри във всяка стая.

— Там е. — Детективът уви шала около челюстта си. — Там ще го намерим.