Безликите

1. Местопрестъплението

Мъртвецът лежеше по лице в дневната, до масичката за кафе. Когато още сърцето му биеше и дробовете му поемаха дъх, той се бе казвал Камерън Лайт. Голямо засъхнало петно кръв се разстилаше от трупа му по килима. Бе намушкан веднъж в основата на гръбнака. Бе напълно облечен, ръцете му — празни, всичко в стаята стоеше непокътнато.

Валкирия я изследваше метър по метър, както я бяха учили. Наблюдаваше отблизо пода и другите повърхности, без обаче да гледа към тялото. Не изпитваше нужда да гледа жертвата, освен ако не бе абсолютно наложително. Тъмните й очи се преместиха към прозореца. Паркът от другата страна на улицата бе празен, пързалките лъщяха от дъжда, а люлките скърцаха, подръпвани от студения ранноутринен бриз.

Зад нея прозвучаха стъпки. Скълдъгъри тъкмо вадеше от джоба си пакетче прах. Носеше раиран костюм, който успешно скриваше скелетната му форма, и бе свалил ръба на шапката си ниско над празните си очни кухини. Той бръкна с облечен в ръкавица пръст и заразбърква сместа.

— Идеи? — попита той.

— Изненадали са го. Липсват следи от самозащита, значи не е имал време да се съпротивлява. Точно като другите.

— Добре. Значи убиецът е бил напълно безшумен…

— Или жертвите са му имали доверие. — Нещо странно имаше в тази стая, нещо не се връзваше с всичко останало. Валкирия продължи да оглежда. — Сигурен ли си, че е живял тук? Няма книги за магията, талисмани, магически защити — нищо.

Скълдъгъри сви рамене.

— Някои магове обичат да живеят и от двете страни. Общността ни е потайна, но има изключения — някои работят и общуват с така наречения „смъртен“ свят. Г-н Лайт явно е имал приятели, които не са знаели, че е магьосник.

На един рафт стояха снимки в рамки — Лайт и други хора. Приятели. Любими хора. От снимките личеше, че е живял пълноценен живот, богат на дружби. Сега този живот бе приключил, разбира се. Нямаше го вече Камерън Лайт, само труп на килима.

Сцените на престъпления, помисли си Валкирия, са депресиращи места.

Скълдъгъри пръсна праха във въздуха. Наричаше се „седемцветен прах“, заради начина, по който искреше в различни цветове, ако срещнеше остатъчна магия. Този път обаче прахът си остана мътно кафеникав през целия път от пръстите на детектива до пода.

— Ни една следа — промърмори той.

Макар кушетката да стоеше между нея и тялото, Валкирия още виждаше един крак. Камерън Лайт носеше черни обувки и сиви чорапи с износен ластик. Глезенът му бе много бял. Валкирия се премести, така че да не вижда и крака.

Плешив широкоплещест мъж с пронизващи сини очи се присъедини към тях.

— Детектив Крукс е наблизо. Ако ви забележат тук… — Не довърши. Нямаше нужда.

— Тръгваме си — рече Скълдъгъри. Наметна палтото си и уви шала около долната част на черепа си. — Мерси, че ни предупреди.

— Детектив Крукс не е способен да извършва разследвания от подобно естество — отвърна Блис. — Затова Убежището има нужда от теб и г-ца Каин.

— Мисля, че Турид Гилд би имал леки несъгласия с теб по този въпрос — отвърна детективът с весела нотка.

— И така да е, поисках от Върховния маг да се срещне с вас този следобед и той се съгласи.

Валкирия повдигна вежда. Блис бе един от най-могъщите хора в света, както и един от най-страшните. Още я побиваха тръпки от него.

— Гилд е казал, че ще говори с нас? — попита Скълдъгъри. — Нетипично за него, да си промени решението по подобен въпрос.

— Отчаяни времена — каза само Блис.

Скълдъгъри кимна и Валкирия го последва навън. Въпреки сивеещите небеса, той нахлузи чифт огромни слънчеви очила, за да скрие очните си кухини от минувачите. Ако имаше такива. Времето като че ли държеше повечето разумни люде под ключ.

— Четири жертви — отбеляза Скълдъгъри. — Всичките — Телепортатори. Защо?

Валкирия закопча палтото си с усилие. Черните й дрехи и бяха спасили живота повече пъти, отколкото можеше да преброи, но всяко движение й напомняше колко бе пораснала, откакто Гастли Биспоук й ги бе ушил. Вече не бе на дванайсет. Бе й се наложило да изхвърли отеснелите й ботуши и да си купи обикновени. Имаше нужда Гастли да се превърне от статуя обратно в човек и да й ушие нов костюм. Момичето си позволи за миг да се почувства виновна за егоистичните си мисли и след това се върна към задачата.

— Може би Камерън Лайт и другите Телепортатори са направили нещо на убиеца и той — или тя — си отмъщава.

— Това е първата теория. Друго?

— Може убиецът да е искал нещо от тях.

— Какво например?

— Не знам. Телепортаторски неща.

— И защо да ги убива?

— Може да е някакъв предмет, чийто собственик трябва да убиеш, за да можеш да използваш. Като Скиптъра на Древните.

— Втора теория.

— Или убиецът е искал нещо, което един от тях е притежавал, и ги е убивал един по един, търсейки го.

— И това е вариант, ще го наречем Теория номер две, вариация Б.

— Радвам се, че не правиш всичко твърде заплетено или нещо такова — измърмори язвително Валкирия.

Пред тях спря черен микробус. Шофьорът слезе, огледа се, за да се увери, че никой не гледа, и отвори страничната врата. Излязоха двама Секачи и застанаха неподвижни, целите в сиво, с лица, скрити зад визьорите на шлемовете си. Всеки държеше огромна коса. След тях се измъкна и последният пътник. Облечен в панталони и жакет в същия цвят, с високо чело и козя брадичка, отчаяно опитваща се да създаде илюзията за брадичка, Рем Крукс огледа с пренебрежение Скълдъгъри и Валкирия.

— О, — накрая рече той, — това сте вие.

Имаше странен глас, като разглезен котарак, който мяука за вечерята си.

Скълдъгъри кимна към Секачите.

— Виждам, че си решил да си потаен днес.

Крукс веднага се наежи.

— Аз съм главният детектив на Убежището, г-н Плезънт. Имам врагове и затова имам телохранители.

— Наистина ли ти трябват насред улицата? — попита Валкирия. — Малко се набиват на очи…

— Брех, важно мнение като за тринайсетгодишно — подхилна се Крукс.

Валкирия устоя на порива да го халоса.

— Всъщност е доста обикновено мнение. И съм на четиринайсет. И брадата ти е кретенска.

— Не е ли забавно? — намеси се Скълдъгъри. — Тримата се разбираме толкова добре.

Крукс хвърли изпепеляващ поглед на Валкирия и се обърна към Скълдъгъри.

— Какво правите тук?

— Ами, минавахме наблизо и чухме, че има още едно убийство, та решихме да видим можем ли да хвърлим едно око на местопрестъплението? Тъкмо пристигнахме, всъщност. Има ли възможност да…?

— Съжалявам, г-н Плезънт — важно рече Крукс. — Поради международното естество на тези престъпления и вниманието, което получават, Върховния маг очаква от мен пълен професионализъм и ми е дал ясни указания, що се отнася до вас с г-ца Каин. Той не иска да се доближавате до делата на Убежището.

— Но това не са дела на Убежището — отбеляза Валкирия. — Просто убийство. Камерън Лайт дори не е работел за Убежището.

— Това е официално разследване на Убежището, което го прави официално дело на Убежището.

— И как върви? — попита приятелски Скълдъгъри. — Сигурно си под напрежение? Очакват бързо резултати?

— Всичко е под контрол.

— О, сигурен съм. И съм сигурен, че международната магическа общност предлага помощ и събира средства — проблемът не е само ирландски все пак. Но, ако ти е нужна каквато и да е неофициална помощ, ще се радваме да…

— Вие може и да нарушавате правилата — прекъсна го Крукс, — но аз — не. Нямате думата тук. Загубихте я, когато обвинихте Върховния маг в предателство, или сте забравили?

— Повече или по-малко…

— Искаш ли съвета ми, Плезънт?

— По-скоро не.

— Намери си удобна дупка в земята и легни там. Свършен си като детектив. Свършен си.

С нещо, което вероятно мислеше за победоносна усмивка, Крукс влезе в сградата след двамата Секачи.

— Не го харесвам — реши Валкирия.