Безликите

15. Влизане с взлом

Стигнаха с бърз ход до восъчната фигура на Фил Линот, която стискаше китарата си с вкочанена полуусмивка.

— Тук сме, за да видим г-н Блис — каза Скълдъгъри.

След миг Линот обърна глава към тях.

— Имате ли уговорка?

— Не, но трябва да го видим. Спешно е.

— Боя се, че са ми дадени изрични заповеди относно вас двамата. Не бива да влизате в Убежището без…

— Повикай Администратора — прекъсна го детективът. — Нека да говоря с човек.

— Както желаете. — Минаха няколко секунди. — Администратора бе уведомен за присъствието ви. Моля, изчакайте.

Зачакаха, вперили погледи в стената.

Скълдъгъри набра някакъв номер, постоя в очакване и затвори. Набута телефона обратно джоба си. Вече двайсет минути се мъчеше да се свърже с Блис — безуспешно.

Стената се размърда с грохот и Администратора излезе. Тя се усмихна любезно:

— Боя се, че Върховния маг е твърде зает за разговори с когото и да било, но ако ми кажете по каква работа…

— Не сме тук за Гилд — отвърна Скълдъгъри. — Идваме, за да се видим с Блис.

— Съжалявам, г-н Плезънт, г-н Блис не е тук.

— Къде е?

— Страхувам се, че не мога да споделя тази информация.

— Нямаме време за това. Останките на Гротескния трябва да бъдат преместени незабавно.

За пръв път, откак Валкирия познаваше Администратора, жената се намръщи.

— Откъде знаете за това? Преместването на Гротескния е засекретена операция, г-н Плезънт. Само двама души в Убежището знаят за нея.

— Тези двама души сте вие и Върховния маг, нали? Защо му е да мести тялото?

— Местим предмети през цялото време, за по-добро съхранение, за освобождаване на място или за други подобни цели. Нищо необичайно не е.

— Кога ще стане преместването?

— Не мога…

— Къде ще го местите?

Администратора се понаежи.

— Не знам. Върховния маг ще инструктира ескорта лично.

— Колко ще е голям ескортът?

— Нямам намерение да…

— Нека позная. Гилд не иска да привлича внимание, затова ще е малък. Двама-трима Секачи, нали? В брониран микробус?

— Върховния маг ме увери, че ще са напълно достатъчни.

— Микробусът ще бъде атакуван.

— И защо бихте го направили? — присви очи жената.

— Ние няма да го атакуваме — каза й Скълдъгъри. — Но ще се наложи да откраднем Гротескния.

Последва кратка пауза и Администратора се обърна да избяга. Скълдъгъри вдигна ръка. Валкирия почувства слабите въздушни вълни, които се насочиха към Администратора и заключиха главата й в мехур от вакуум. Тя се опита да диша и се запрепъва напосоки. Скълдъгъри я подхвана преди да падне.

— Много съжалявам — промълви той.

Валкирия щракна с пръсти и вдигна под носа на Фил Линот огненото кълбо в ръката си.

— Ако пуснеш алармата, ще те разтопя.

— Няма нужда — отвърна восъчната фигура. — Комуникационната ми връзка е само с Администратора. Все обещават да я разширят към всички други в Убежището, но все не го правят. Стига да се справям с отварянето и затварянето на вратата, явно не им трябва да знаят за мен.

Скълдъгъри внимателно остави на земята несвестния Администратор.

— Ще се събуди след няколко минути — каза той. — Моля, извини й се от мое име.

Стената зад тях започна да се затваря, но те се шмугнаха, преди да останат отвън.

— Добър опит — подвикна Валкирия.

Фигурата на Линот сви рамене. Точно преди каменната плоча да се затвори, Валкирия го чу как запява „Killer on the Loose“. Любима песен на баща й.

Скълдъгъри слизаше пред нея по стълбището.

— Как ще излезем обратно? — попита тя. — И така ще сме достатъчно подозрителни, а какво остава с Гротескния на гръб?

— Няма да се върнем по същия път.

— Но това е единственият вход.

— Но не е единственият изход.

Позабавиха ход на последните няколко стъпала и пристъпиха във фоайето. Скълдъгъри закрачи спокойно. Валкирия го следваше с подкосени крака. Секачите ги следваха с погледи, но не помръднаха.

Валкирия и Скълдъгъри минаха през вратите в другия край на помещението и тръгнаха по коридора все едно си бяха у дома. Привличаха вниманието на изненадани магьосници, но никой не ги спря. Напуснаха главния коридор и завиха по малките, като вече бързаха.

Наближава Затвора на Убежището, където бяха някои от най-извратените престъпници в света. Скълдъгъри понякога разказваше за тях. Серийни убийци, масови убийци, социопати и психопати от всякаква порода висяха в омагьосаните клетки. Валкирия си въобрази, че злото се просмуква през вратата на Затвора, и потръпна.

Очакваше ги Хранилището, огромната стая, където Убежището пазеше мистични и вълшебни предмети, както и останките на Гротескния. Но днес, за разлика от всеки друг път, двама Секачи пазеха входа. Скълдъгъри и Валкирия се скриха в един от съседните коридори.

— Добре — каза той, — това е добре.

— Добре? Кое? Какво му е добрето?

— Щом Секачите пазят стаята, значи Гротескния е още тук. Имаме малко време. Сега ни трябва нещо за отклоняване на вниманието.

— Може да освободим някой от престъпниците и да ги оставим да го гонят.

— Сериозно ли искаш да пуснеш на свобода сериен убиец-магьосник?

— Правех си майтап… — опита да се защити момичето.

— … Всъщност, това не е лоша идея. Но не ни трябва човек от Затвора. Твърде са опасни. Някой в предварителния арест обаче ще свърши работа.

Валкирия се ухили.

— Видя ли? Даже майтапите ми са гениални.

Скълдъгъри бързо се насочи към ареста.

— Няма ли и него да го охраняват? — поинтересува се Валкирия.

— След случките от последните две години — атаката на Серпин и битката с Гротескния — останаха твърде малко Секачи. В днешно време отношението към тях е като към безценна принадлежност, каквато и са. Съмнявам се, да се натъкнем дори на един, ако отидем в ареста с най-ниска степен на сигурност. Може да срещнем някой служител на Убежището и ако нещата се подредят както трябва, агентът ще ни познава и дори ще ни позволи да си изберем затворник.

— И кога нещата са се подреждали както трябва?

— Мисли позитивно!

Стигнаха до ареста, без да срещнат никого, който да реши, че не им е там мястото. Коридорът се стесни, от двете му страни се заредиха стоманени врати. Длъгнест младеж с яркочервена коса стоеше зад бюро и ги гледаше изпитателно.

— Ти си Скълдъгъри Плезънт.

— Да. А това е партньорът ми Валкирия Каин. А ти си?

— Казвам се Стейвън Уийпър. Не трябва да сте тук.

Скълдъгъри махна лековато с ръка.

— Няма проблем, оказано ни е пълно съдействие.

— Върховния маг ни предупреди за теб.

— Сигурен ли си, че ви е предупредил за мен? Не за другиго?

— Забранен ви е достъпът без придружител. — Уийпър се опита да вложи малко авторитетност в тона си. — Кой ви пусна?

— Вратата беше отворена.

— Обаждам се на шефа си.

Уийпър посегна към бутона на бюрото, но Скълдъгъри сграбчи китката му и стисна. Младежът изкрещя от болка. Скълдъгъри се прехвърли от другата страна и го халоса в стената.

— Белезници — каза той. Валкирия отвори едно от чекмеджетата. Вътре бяха около половин дузина найлонови пликове, които съдържаха принадлежностите на затворниците. В чекмеджето до него тя намери два чифта лъскави белезници и ги подхвърли към Скълдъгъри. Той закопча ръцете на Уийпър зад гърба му.

Младежът му се отдръпна с препъващи се стъпки и невярващ поглед.

— Ти ме нападна!

— Искаме само да заемем един от затворниците — опита се да го успокои Валкирия.

— Не… не можете! — изръмжа Уийпър, зае бойна стойка, която момичето не бе виждало досега.

Тя се зачуди кое бойно изкуство би могло да компенсира липсата на ръце. Очакваше подскоци, може би салта и определено доста ритници. Това, което последва, повече се доближаваше до опит за удар с глава със засилка. Вместо това обаче Скълдъгъри се отдръпна от пътя на налитащия Уийпър и той тресна коляното си в бюрото и падна.

— Оглеждай се — каза Скълдъгъри и вдигна Уийпър, след което го повлече към килиите. Оставиха го свит до стената и Скълдъгъри отвори първата метална врата. Затвори я и продължи към следващата.

Валкирия застана на ъгъла. Докато се оглеждаше, хвърли едно око зад гърба си, където Скълдъгъри водеше Уийпър към една от килиите и викаше с жест затворника вътре. Тя върна вниманието си към коридора. Един магьосник мина наблизо, но не я забеляза. Тя изчака със затаен дъх, но той не се появи отново.

Вратата на килията се затвори и Валкирия се обърна да види кого е избрал Скълдъгъри. Затворникът, с ръце, закопчани зад гърба, я гледаше предизвикателно и гневно. Тя го позна. Той се имаше за Убиец на убийците, човекът, който щеше да превърне смъртта в изкуство, макар така и да не бе успял да убие никого в кратката си кариера на престъпник. При първия им сблъсък бе опитал да хвърли Валкирия от един покрив. Той определено не бе много умен.

— И пак се срещаме — изсумтя Вориен Скейпгрейс.

Валкирия се засмя.

Свирепата му гримаса изчезна и раменете му се отпуснаха.

— Ще ми се поне веднъж да ме гледат, без да се смеят.

— Тихо сега — побутна го Скълдъгъри. Валкирия се постара да скрие репешката си усмивка, докато вървяха към Хранилището.

— Натопиха ме — запротестира Скейпгрейс, докато вървеше метър-два пред тях. — Обвинен съм в престъпление, което дори не съм извършил. Не трябва да съм тук.

— Точно така — съгласи се Скълдъгъри. — Трябва да си в истински затвор за опит за убийство.

— Избягах — сви рамене Скейпгрейс.

— И това не е точно така обаче, нали? Бягството предполага дързост, динамика. Теб са те местили в друг затвор и просто са те забравили на една от спирките.

— Избягах.

— Забравили са те.

— Бях свободен човек. И после ме обвиниха в нещо, което не съм извършил, и ме арестуваха пак. Не трябва да съм тук! И на това му викаш правосъдие?

— Викам му забавно — промърмори Валкирия.

Скейпгрейс достойно я игнорира.

— Къде ме водите? Стаите за разпит не са насам. Защо съм ви?

— Защото си страхотна компания.

Скейпгрейс почти се препъна, пребледня като овесена каша.

— Ще ме екзекутирате, нали?

— Няма да те екзекутираме — отвърна Скълдъгъри.

— Затова е цялата тая потайност. О, Боже, ще ме екзекутирате.

— Няма, обещавам.

— Но защо? Защо мен ще ме убивате? Страхувате се от мен, нали?

— Не точно.

Краката на Скейпгрейс омекнаха и се наложи Скълдъгъри да го подхване под мишница.

— Страхувате се от гнева ми — слабо промълви Убиецът на убийците.

Скълдъгъри го спря, разкопча белезниците и го сръчка с пръст.

— Бягай сега.

Скейпгрейс се извъртя към него възмутен.

— И защо!? За да можете да се позабавлявате? Това е жестоко!

— Няма да те екзекутираме — настоя Валкирия.

Скейпгрейс падна на колене.

— Моля ви, не ме убивайте.

— Трябваше друг да избера — поклати Скълдъгъри глава отчаяно.

— Просто искаме да разсеем някои хора — каза му Валкирия. — Трябва да им отвлечеш вниманието.

— Не искам да умра! — ридаеше Скейпгрейс.

— Вориен, сериозно, изправи се. Няма да те нараним.

— Само да обърна гръб и…

— Нищо няма да правим. Трябва да отвлечеш вниманието на няколко човека, не само заради нас. Това е и твоят шанс, да избягаш. Виж се. Нямаш белезници. Невредим си. Какво те спира просто да избягаш?

— Окей. — Скейпгрейс се изправи. — Значи просто тичам?

— Точно така.

— Ами ако…

Скейпгрейс стартира насред въпроса с надеждата да ги свари неподготвени.

— Не натам — каза Валкирия.

Скейпгрейс рязко спря и се обърна.

— Натам е пътят към ареста.

Скейпгрейс се ориентира, кимна и се върна.

— Само, защото ви помагам, не значи, че сме съюзници.

— Знаем — каза Скълдъгъри.

— Следващият път ще се опитам да ви убия.

— И това знаем.

— Как да се махна оттук?

— Право напред и после наляво. След това следвай носа си.

Скейпгрейс се обърна драматично и изръмжа:

— До нови срещи.

Той изтича до разклонението, погледна надясно, изпищя и се втурна наляво.

— Може би трябваше да му кажем, че ще го гонят Секачи — каза Скълдъгъри, докато наблюдаваха двамата пазачи, които изсвистяха след нещастния престъпник.

Точно преди да се вмъкнат в Хранилището, Валкирия видя как Секачите се мятат върху квичащия Скейпгрейс.