Безмълвният свидетел

Десета глава Посещение при мис Пибоди

— Наистина ли бяха необходими тези лъжи, Поаро? — попитах аз, след като се отдалечихме.

Поаро повдигна рамене.

— Ако изобщо човек се кани да лъже, а между другото, забелязал съм, че вашата природа съвсем не е склонна към лъжите, но що се отнася до мен, те съвсем не ме притесняват…

— Забелязал съм — вметнах аз.

— … и, както споменах, ако човек се кани да лъже, то лъжата трябва да бъде артистична, романтична и убедителна.

— Смятате ли, че лъжата ви беше убедителна? Мислите ли, че доктор Доналдсън ви повярва?

— Този млад човек е скептичен по природа — призна замислено Поаро.

— На мен ми се стори, че определено ни подозира.

— Не разбирам защо. Всеки ден едни малоумници пишат за живота на други малоумници. Така или иначе вече го направихме.

— За първи път чувам да наричате себе си малоумник — ухилих се аз.

— Мисля, че мога да изиграя някоя роля не по-зле от всеки друг — отвърна хладно Поаро. — Съжалявам, че не оценихте моята малка лъжа, но лично аз си я харесах.

— Сега какво ще правим? — промених темата аз.

— Качваме се в колата и отиваме на посещение в Мортън Манър.

Мортън Манър се оказа солидна, грозна викторианска къща. Грохнал иконом ни прие с известно подозрение и ни попита дали „имаме уговорена среща“.

— Моля, предайте на мис Пибоди, че идваме от името на доктор Грейнджър.

След като почакахме няколко минути, вратата се отвори и в стаята влезе пълна, ниска жена. Рядката й бяла коса бе грижливо разделена на път. Носеше черна кадифена рокля, протрита на доста места. На врата си имаше красив перлен гердан и голяма камея.

Присви късогледите си очи, за да ни разгледа, и тръгна към нас. Първите й думи ни изненадаха.

— Продавате ли нещо?

— Нищо, госпожо — отвърна Поаро.

— Наистина ли?

— Разбира се.

— Не предлагате прахосмукачки?

— Не.

— Нито чорапи?

— Не.

— Нито килими?

— Не.

— Е, добре — заяви мис Пибоди и се настани на един стол. — Мисля, че вече всичко е наред. Седнете.

Ние послушно седнахме.

— Простете за въпросите ми — продължи тя с лека нотка на извинение. — Трябва да внимавам. Нямате представа колко много хора идват. А от слугите няма полза. Те не успяват да се справят. Но не мога да ги виня. Подходящи дрехи, подходящи обноски, подходящи имена. Как да ги разпознае човек? Командир Риджуей, мистър Скот Еджъртън, капитан Д’Арси Фицхърбърт. Някои от тях изглеждат много добре. Но преди да се усетите, ви натикват под носа машинка за сметана.

— Уверявам ви, мадам — започна сериозно Поаро, — че ние не се занимаваме с нищо такова.

— Надявам се.

Поаро се впусна отново в измислиците си. Мис Пибоди го изслуша, без да го прекъсва, но няколко пъти в очите й проблесна пламъче. Накрая каза:

— Значи ще пишете книга, а?

— Да.

— На английски?

— Разбира се, че на английски.

— Но вие сте чужденец, нали? Хайде, хайде, чужденец сте, нали?

— Да, абсолютно вярно.

— Предполагам, че вие сте неговият секретар — тя премести погледа си към мен.

— Ъъъ… да — отвърнах колебливо аз.

— Можете ли да пишете на правилен английски?

— Надявам се.

— Хъм… Къде сте учили?

— В Итън.

— В такъв случай не можете.

Бях принуден да оставя без отговор обвинението срещу един стар и уважаван образователен център, защото мис Пибоди отново се обърна към Поаро.

— Каните се да пишете за живота на генерал Аръндел, а?

— Да. Струва ми се, че сте го познавали.

— Да, познавах Джон Аръндел. Той пиеше — тя замълча за момент, после продължи замислено. — Индийските бунтове, а? Струва ми се, че усилията ви са напразни, но то си е ваша работа.

— Знаете ли, мадам, тези неща от време на време идват на мода. А в момента е дошъл ред на Индия.

— Така си е. Всичко се връща. Погледнете ръкавите.

Ние запазихме почтително мълчание.

— Тези тесни ръкави, бухнали в раменете, винаги са били грозни — отбеляза тя. — Но с буфан изглеждах много добре — тя погледна Поаро с блеснали очи. — А сега, какво искате да научите?

Поаро разпери ръце.

— Всичко! Фамилната история. Клюките. Домашният живот.

— Не мога да ви кажа нищо за Индия — отвърна мис Пибоди. — Истината е, че не го слушах. Тези старци са много отегчителни. А и анекдотите им са такива. Беше много глупав човек, но смея да твърдя, че бе добър генерал. Чувала съм, че в армията с интелигентност далеч не се стига. Бъди галантен с жената на полковника, отнасяй се с уважение към по-висшите офицери и ще преуспееш. Баща ми казваше така.

Поаро изслуша с подобаващо уважение разсъжденията й, помълча малко, после попита:

— Вие сте познавали добре семейство Аръндел, нали?

— Знаех ги всичките. Матилда бе най-голямата. Пъпчиво момиче. Преподаваше в неделното училище. Падаше си по едно от кюретата. След нея беше Емили. Имаше хубава стойка на коня. Тя бе единственият човек, който можеше да се справи с баща им, когато той се напиеше. От къщата им се изнасяха купища бутилки. Заравяха ги нощем. После, нека си помисля, кой следваше? Арабела или Томас? Струва ми се, че беше Томас. Винаги ми е било жал за Томас. Един брат и четири сестри. Това прави мъжа да изглежда глупак. А и той беше малко като баба. Никой не допускаше, че някога ще се ожени. Всички бяха изненадани, когато се случи.

Тя се изкиска. Волен, звучен викториански кикот.

Явно мис Пибоди се забавляваше. Като че ли забрави за присъствието ни. Бе потънала далеч назад в миналото.

— Арабела бе следващата. Обикновено момиче. Имаше лице като кифла. Все пак се омъжи, въпреки че бе най-грозната в семейството. За един професор в Кеймбридж. Доста по-стар от нея. Трябва да е бил около шейсетте. Чете тук няколко лекции. Мисля, че бяха за чудесата на съвременната химия. Посетих ги. Спомням си, че мънкаше. Имаше брада. Не можах да чуя много от това, което казваше. Арабела седеше зад мен и задаваше въпроси. Тя също не беше в първа младост. Май че наближаваше четиридесетте. Е, сега и двамата са мъртви. Но имаха щастлив брак. Говори се, че да си вземеш грозна жена си има своите предимства — научаваш най-лошото веднага, а и едва ли ще кръшка. После бе Агнес. Най-малката и най-хубавата. Струваше ни се, че се държи прекалено свободно. Странно, човек би помислил, че ако някоя от тях се омъжи, то непременно ще е Агнес. Умря малко след края на войната.

— Казахте, че сватбата на мистър Томас е била доста изненадваща.

Мис Пибоди отново се подсмихна.

— Изненадваща? Така си беше. Стана страхотен скандал. Никога не можехме да си представим, че той, толкова кротък, свенлив и плах мъж, отдаден на сестрите си, ще го направи. — Тя замълча за миг, после продължи: — Спомняте ли си за един случай, който се превърна в голяма сензация в края на деветдесетте? Мисис Варли? Предполагаше се, че е отровила мъжа си с арсен. Красива жена. Вдигна се много шум. Оправдаха я. Томас Аръндел съвсем си загуби ума по нея. Събираше всички статии от вестниците и си изрязваше снимките й. Едва ли ще повярвате, но когато процесът приключи, той отиде в Лондон и й предложи да се оженят. Томас! Тихичкият домошар Томас. Човек никога не знае как ще постъпят мъжете, нали? Винаги са склонни към безразсъдства.

— И какво стана?

— О, тя се омъжи за него.

— Сигурно е било голям шок за сестрите му?

— Така си беше! Не искаха да я приемат. Не зная дали мога да ги упреквам, като се имат предвид обстоятелствата. Томас им бе смъртно обиден. Отиде да живее в Чанъл Айландс и повече не се чу нищо за него. Не зная дали жена му е отровила първия си съпруг, но не отрови Томас. Той я надживя с три години. Имаха две деца — момче и момиче. Хубави деца, приличат на майка си.

— Предполагам, че често са посещавали леля си?

— Чак след смъртта на родителите си. Бяха пораснали и ходеха на училище. Идваха през ваканциите. По онова време Емили беше останала сама на света, а те и Бела Бигс бяха единствените й живи роднини.

— Бигс?

— Дъщерята на Арабела. Скучно момиче, с няколко години по-голяма от Тереза. Но стана за смях. Омъжи се за чужденец, който учеше в университета. Гръцки лекар. Изглежда ужасно, въпреки че, трябва да призная, има очарователни обноски. Е, не мисля, че бедната Бела имаше по-добри възможности. Прекарваше времето си, като помагаше на баща си или държеше преждата на майка си. А този господин беше екзотичен. Привлече я.

— Бракът им щастлив ли е?

— Не бих могла да го твърдя със сигурност за който и да било брак! Изглеждат щастливи. Имат две деца с доста жълтеникава кожа. Семейството живее в Смирна.

— Но сега са в Англия, нали?

— Да, пристигнаха през март. Предполагам, че скоро ще се върнат обратно в Смирна.

— Мис Емили Аръндел беше ли привързана към племенницата си?

— Привързана към Бела? О, да, доста. Тя е скучна жена. Изцяло е отдадена на децата си и на нещата около тях.

— Мис Аръндел одобряваше ли съпруга й?

— Не го одобряваше — засмя се мис Пибоди, — но мисля, че харесваше този вагабонтин. Знаете ли, той е умен. Ако питате мен, много добре я забавляваше. Този човек има нюх към парите.

Поаро се изкашля.

— Разбрах, че мис Аръндел е била богата — подхвърли той.

Мис Пибоди се настани по-удобно на стола си и продължи:

— Да, заради това бе цялата суматоха! Никой не предполагаше, че е толкова богата. Ето как стана. Старият генерал Аръндел остави приличен доход, който раздели поравно между сина и дъщерите си. Част от него бе инвестиран отново и, струва ми се, доста удачно. Имаха значително дялово участие в Мортолд. Разбира се, Томас и Арабела изтеглиха дяловете си, когато се ожениха. Другите три сестри останаха да живеят тук и не харчеха и една десета част от дохода си, така че парите им бяха отново инвестирани. Когато Матилда почина, парите й бяха разделени между Емили и Агнес. А когато Агнес почина, остави всичко на Емили. Тя продължи да харчи съвсем малко и беше станала много богата жена преди смъртта си. А сега тази Лосън получава всичко.

Мис Пибоди изрече последните думи някак триумфално.

— Вие изненадахте ли се, мис Пибоди?

— Да си призная, да! Емили винаги открито е казвала, че след смъртта й парите ще бъдат разделени между племенниците й. Всъщност в първоначалното й завещание беше така. Имаше предвидени малки суми за прислугата и разни други неща, но основната част бе разделена между Тереза, Чарлз и Бела. Боже мой, каква суматоха настъпи след смъртта й, когато се оказа, че е направила ново завещание, според което всичко остава на бедната мис Лосън!

— Точно преди смъртта си ли е направила второто завещание?

— Намеквате за чуждо въздействие — мис Пибоди му хвърли остър поглед. — Не, боя се, че не сте прав. Не мисля, че бедната Лосън е толкова умна или смела, за да се опита да направи подобно нещо. В интерес на истината тя изглеждаше точно толкова изненадана, колкото и всички останали, или поне така твърдеше.

Поаро се усмихна на последните й думи.

— Завещанието бе направено десет дни преди смъртта й — продължи мис Пибоди. — Адвокатът заяви, че всичко е било наред. Е, вероятно е така.

— Искате да кажете… — наклони се напред Поаро.

— Измама, ето какво е според мен. Има нещо съмнително.

— Вие как мислите, че е станало?

— Нямам никаква представа! Откъде да зная как се правят тези неща? Не съм адвокат. Но има нещо странно, запомнете ми думите.

— Повдигал ли се е въпрос за оспорване на завещанието? — бавно попита Поаро.

— Мисля, че Тереза се консултира с адвокат. Ама каква полза! От десет души девет биха казали „Недейте!“ Веднъж петима адвокати ме посъветваха да не правя нещо, което бях решила. А как постъпих аз? Не им обърнах внимание и спечелих делото. Застанах на свидетелското място и едно младо лондонско нищожество се опита да ме обърка. Но не успя. „Вие едва ли бихте могли да разпознаете със сигурност тези кожи, мис Пибоди — заяви ми той. — На тях няма марка на производителя.“ А аз му отвърнах: — „Може и да е така, но на хастара има кръпка и ако в днешно време някой е в състояние да направи подобна кръпка, аз ще си изям чадъра.“ Съсипах го напълно! — и мис Пибоди се разсмя от сърце.

— Предполагам — започна внимателно Поаро, — че… ъъъ… отношенията между мис Лосън и членовете на семейството на мис Аръндел са доста обтегнати.

— А вие какво очаквате? Знаете каква е човешката природа. Така или иначе, след всяка смърт има неприятности. Мъртвецът още не е изстинал, а роднините вече ще си издерат очите!

— Съвсем вярно — въздъхва Поаро.

— Такава е човешката природа — отбеляза примирено мис Пибоди.

Поаро смени темата.

— Вярно ли е, че мис Аръндел се е увличала от спиритизма?

— Ако мислите — прониза го с поглед мис Пибоди, — че духът на Джон Аръндел е дошъл и е заповядал на Емили да остави парите си на Мини Лосън и че тя го е послушала, ще ви кажа, че много грешите. Емили не е толкова глупава. Ако питате мен, тя смяташе, че спиритизмът просто е малко по-забавен от реденето на пасианси или играта на карти. Виждали ли сте сестрите Трип?

— Не.

— Ако ги бяхте видели, щяхте да разберете колко е глупаво всичко. Неприятни жени. Винаги ви предават разни съобщения от този или онзи ваш роднина, и то обикновено от най-неподходящия. Но те вярват. И Мини Лосън също. Е, предполагам, че тези занимания са просто начин за прекарване на вечерите, който не е по-лош от всички останали.

Поаро отново смени темата.

— Сигурно познавате младия Чарлз Аръндел? Какъв човек е той?

— Не го бива за нищо. Но е чаровен младеж. Постоянно без пукната пара, постоянно с дългове, обикаля по света, но винаги се връща. Черен гологан се не губи! Знае обаче как да се държи с жените — подсмихна се тя. — Виждала съм ги много като него! Струва ми се странно, че е син на Томас. Той бе порядъчен и консервативен. Образец на нравственост. Е, младежът може би е наследил от другаде някои лоши неща. Но имайте предвид, че нехранимайкото ми харесва, макар и да е от тези, които с радост биха убили баба си за един-два шилинга. Липсва му морал. Странно е как някои хора се раждат без него.

— А сестра му?

— Тереза? — Мис Пибоди поклати глава и бавно каза: — Не зная. Тя е екзотично създание. Необичайно. Сгодена е за този наш превзет лекар. Вероятно сте го видели.

— Доктор Доналдсън.

— Да. Казват, че бил способен. Но е голям сухар във всичко останало. Не е от онзи тип младежи, на които бих обърнала внимание, ако бях момиче. Е, Тереза си знае работата най-добре. Обзалагам се, че има опит.

— Доктор Доналдсън не се ли е грижил за мис Аръндел?

— Да, когато доктор Грейнджър беше в отпуск.

— Но не и по време на последното й боледуване?

— Мисля, че не.

— Струва ми се, мис Пибоди — усмихна се Поаро, — че вие не го цените много като лекар?

— Не съм казала такова нещо. Всъщност, грешите. Той е умен и проницателен, но аз не приемам методите му. Ето ви един пример. Навремето, когато някое дете преядеше със зелени ябълки и получеше жлъчна криза, лекарят го преглеждаше вкъщи, предписваше му хапчета, които му се изпращаха от здравната служба. А сега ви обясняват, че детето страда от силна ацидоза и трябва да пази диета. После получавате същото лекарство, само че под формата на красиви малки хапчета, приготвени във фармацевтичен завод, които струват три пъти повече! Доналдсън принадлежи към тази школа и, да ви кажа право, някои майки го предпочитат. Звучи им по така! Никой не си прави илюзии, че този млад човек ще бъде тук дълго и ще лекува шарка или жлъчни кризи. Погледът му е насочен към Лондон. Амбициозен е. Иска да специализира.

— В коя област?

— Май че серумна терапия. Мисля, че правилно го казах. Идеята е да ви бодат със спринцовки под кожата, независимо дали се чувствате добре или не, за да не пипнете някоя болест. Не одобрявам тези отвратителни инжекции.

— Доктор Доналдсън изследва ли някое конкретно заболяване?

— Не питайте мен. Всичко, което зная, е, че не се задоволява да бъде само обикновен провинциален лекар. Иска да се установи в Лондон. Но за да го направи, има нужда от пари, а е беден като църковна мишка.

— Колко жалко, че истински способните често страдат от липса на пари. А ето че има хора, които не харчат дори и една четвърт от дохода си.

— Емили Аръндел не го харчеше — повтори мис Пибоди. — Много хора се изненадаха, когато прочетоха завещанието. От сумата, искам да кажа, а не от човека, на когото я остави.

— Мислите, че роднините й са били изненадани?

— Това се казва въпрос! — мис Пибоди присви от удоволствие очи. — Не бих отговорила нито да, нито не. Един от тях имаше доста странна реакция.

— Кой?

— Господарят Чарлз. Беше си правил други сметки. Не е глупак, този Чарлз.

— Но май без кръчмаря, а?

— Във всеки случай обаче той не е превзет сухар — енергично отбеляза мис Пибоди. Замълча за малко, после попита: — Ще се свържете ли с него?

— Имам такова намерение — отвърна важно Поаро. — Струва ми се, че е възможно той да е запазил някои семейни документи, отнасящи се до дядо му.

— По-вероятно е да си е запалил огън с тях. Този младеж не уважава възрастните.

— Човек трябва да опита всички възможности — отбеляза поучително Поаро.

— Несъмнено — съгласи се сухо мис Пибоди.

За миг в сините й очи проблеснаха пламъчета, които сякаш подействаха неприятно на Поаро и той стана.

— Не бива повече да ви губя времето, госпожо. Много съм ви благодарен за всичко, което сторихте за мен.

— Направих каквото можах. Май доста се отклонихме от индийските бунтове, нали? — Ръкува се и с двама ни я на тръгване заяви: — Съобщете ми, когато излезе книгата ви. Ще я прочета с интерес.

Последното нещо, което чухме, докато напускахме стаята, беше гърленият й смях.