Безмълвният свидетел

Двайсет и четвърта глава Тереза отрича

Когато пристигнахме в дома й, Тереза Аръндел се готвеше да излиза.

Изглеждаше изключително привлекателна. Една малка шапчица, по последна мода, беше килната закачливо на една страна. Стана ми забавно при мисълта, че вчера Бела Таниос носеше евтина имитация на подобна шапка, и то, както спомена Джордж, поставена по неподходящ начин. Спомних си как я буташе все по-назад и по-назад по несресаната си коса.

— Мога ли да ви отнема само една-две минути, мадмоазел — започна учтиво Поаро. — Или това ще ви забави твърде много?

— О, няма значение — засмя се Тереза. — Винаги закъснявам с около четирийсет и пет минути, така че нищо не пречи да стане и час.

Тя ни поведе към гостната. За моя изненада от един стол до прозореца се изправи доктор Доналдсън.

— Вече си се срещал с мосю Поаро, нали, Рекс?

— Запознахме се в Маркет Бейзинг — отговори сковано Доналдсън.

— Разбрах, че сте се представили като биограф на моя дядо, пияницата — продължи Тереза. — Рекс, скъпи, ще ни оставиш ли?

— Съжалявам, Тереза, но ми се струва, че ще е разумно да присъствам на разговора.

Последва кратък дуел с погледи. Очите на Тереза заповядваха, а очите на Доналдсън останаха непроницаеми. Тя показа, че е ядосана.

— Добре тогава, стой тук, щом искаш, по дяволите!

Доктор Доналдсън остана невъзмутим.

Седна отново на стола до прозореца и сложи книгата, която държеше, на облегалката му. Забелязах, че чете за хипофизата.

Тереза седна на любимата си табуретка и погледна нетърпеливо Поаро.

— Е, срещнахте ли се с Първис? Какво стана?

— Има възможности, мадмоазел — отговори спокойно Поаро.

Тя го погледна замислено. После хвърли бегъл поглед към доктора. Стори ми се, че бе знак, с който предупреждаваше Поаро.

— Мисля, че би било добре — продължи Поаро, — да ви докладвам по-късно, когато имам по-конкретни планове.

За секунда по лицето на Тереза пробягна усмивка.

— Връщам се от Маркет Бейзинг. Там поговорих с мис Лосън. Кажете ми, мадмоазел, през нощта на 13 април (нощта след Великден) бяхте ли на стълбите, след като всички си легнаха?

— Скъпи Еркюл Поаро, какъв необикновен въпрос. И защо е трябвало да го правя?

— Въпросът, мадмоазел, не е защо е трябвало, а дали сте го направили?

— Не си спомням. Струва ми се доста необичайно.

— Разбирате ли, мадмоазел, мис Лосън каза, че сте го направили.

— Има ли значение? — повдигна красивите си рамене Тереза.

— Има огромно значение.

Тя се втренчи в него. Поаро също я загледа, но дружелюбно.

— Смахната жена! — отсече Тереза.

— Пардон?

— Напълно е смахната! — продължи тя. — Не мислиш ли така, Рекс?

— Извинете ме, мосю Поаро — покашля се той, — но не виждам какво целите с този въпрос?

— Много е просто — разпери ръце Поаро. — Някой е забил пирон на подходящо място в горния край на стълбите. Пиронът е бил боядисан с кафява боя, за да не се забелязва върху перваза.

— Това някаква нова магия ли е? — попита Тереза.

— Не, мадмоазел, много по-просто е. На следващата вечер, във вторник, някой е опънал напряко на стълбите въженце, като го е вързал за пирона и перилата. Когато мис Аръндел е излязла от стаята си, се е спънала в него и се е изтърколила надолу по стълбите.

Тереза рязко си пое въздух.

— Но казаха, че причината за падането й е била топката на Боб!

— Пардон, не е била тя.

Последва кратка пауза, нарушена от доктор Доналдсън, който спокойно и отчетливо попита:

— Извинете ме, но какви доказателства имате, за да подкрепите твърдението си?

— Доказателствата са: пиронът, думите в писмото на мис Аръндел и видяното от мис Лосън.

— Тя твърди, че аз съм го направила, нали? — обърна се към него Тереза.

Поаро не й отговори, само леко кимна с глава.

— Е, тя лъже! Аз нямам нищо общо с това!

— По друга причина ли коленичихте на стълбите?

— Изобщо не съм коленичила!

— Внимавайте, мадмоазел.

— Не съм била там! През нито една от вечерите, които прекарах в къщата, не съм излизала от стаята си, след като вече си бях легнала.

— Мис Лосън ви е познала.

— Вероятно е видяла Бела Таниос или някоя от слугините.

— Твърди, че сте били вие.

— Проклета лъжкиня!

— Познала е халата ви и брошката.

— Брошката? Каква брошка?

— Брошката с инициалите ви.

— О, зная за коя говорите. Каква лъжкиня е тази жена!

— Значи продължавате да отричате, че е видяла вас?

— Да. Ако вярвате на мен, а не на нея…

— Май лъжете по-добре от нея, а?

— Може би е така — съгласи се кротко Тереза. — Но в този случай казвам истината. Не съм подготвяла глупави капани, нито пък съм коленичила, за да си кажа молитвите, нито съм намирала злато или сребро. Нищо не съм правила на тези стълби.

— Имате ли такава брошка?

— Сигурно. Искате ли да я видите?

— Моля, мадмоазел.

Тереза стана и излезе от стаята. Настъпи неловко мълчание. Доктор Доналдсън гледаше изучаващо Поаро. Така си представям, че би разглеждал анатомичен орган.

Тереза се върна и каза:

— Ето я.

Тя подхвърли бижуто на Поаро. Беше доста голяма и ефектна брошка от неръждаема стомана или с хромово покритие с буквите Т. А. в средата. Трябва да призная, че бе достатъчно голяма и лъскава, така че мис Лосън наистина е могла да я види ясно в огледалото.

— Вече не си я слагам. Омръзна ми — заяви Тереза. — Лондон беше наводнен с такива брошки. Всяко слугинче ги носи.

— Но когато сте я купили, е била скъпа?

— О, да. В началото бяха много модерни.

— Кога беше това?

— Миналата Коледа, струва ми се. Да, тогава.

— Давали ли сте я на някого?

— Не.

— Взехте ли я със себе си в Литългрийн Хаус?

— Мисля, че да. Да, спомням си, че я взех.

— Да сте я оставяли някъде? Непрекъснато ли беше у вас, докато бяхте там?

— Не, не съм я оставяла. Беше на зеления ми джемпър, а аз го носех всеки ден.

— А вечер?

— И вечерите бях с него.

— А къде оставяхте джемпъра?

— О! По дяволите! На един стол.

— Сигурна ли сте, че някой не е взел брошката през нощта и на другия ден не я е оставил отново на мястото й?

— Мога да го потвърдя под клетва в съда, ако желаете. Всъщност напълно съм сигурна, че нищо подобно не се е случило. Идеята, че някой ме е натопил, не е лоша, но смятам, че е измислена.

Поаро се намръщи. После стана, внимателно закачи брошката на ревера на палтото си и се доближи до огледалото в другия край на стаята. Застана пред него, след което бавно се отдалечи, за да се види от разстояние. Изведнъж високо възкликна:

— Какъв идиот съм! Разбира се!

Върна се при нас и с поклон подаде брошката на Тереза.

— Напълно сте права, мадмоазел. Никой не е вземал брошката ви. Допуснах непростима глупост!

— Скромността ви ми харесва — отбеляза Тереза и небрежно си закачи брошката. — Нещо друго? — тя го погледна. — Трябва да тръгвам.

— Няма нещо, което да не може да почака.

Тереза се отправи към вратата, а Поаро продължи с тих глас:

— По въпроса за ексхумацията…

Тереза замръзна на място. Брошката падна на земята.

— Това пък какво е?

— Възможно е тялото на мис Емили Аръндел да бъде ексхумирано — отчетливо отвърна Поаро.

Тереза остана неподвижна, само сви ръцете си в юмруци. Заговори тихо и ядосано:

— Ваше дело ли е? Не може да се извърши без разрешение на семейството.

— Грешите, мадмоазел. Може да се извърши по нареждане на Министерството на вътрешните работи.

— Боже мой! — възкликна Тереза.

Тя се върна и бързо седна.

— Наистина не виждам защо трябва да се разстройваш, Теса — намеси се кротко Доналдсън. — Осмелявам се да кажа, че дори за един външен човек идеята не е много приятна, но…

— Не ставай глупак, Рекс! — прекъсна го тя.

— Тази идея смущава ли ви, мадмоазел? — попита Поаро.

— Разбира се, че ме смущава. Недостойна е. Бедната леля Емили. Защо, по дяволите, трябва да бъде ексхумирана?

— Предполагам, че е възникнало някакво съмнение относно причината за смъртта й — намеси се отново Доналдсън и погледна въпросително към Поаро. — Признавам, че съм изненадан. Според мен няма никакво съмнение, че мис Аръндел е починала от естествена смърт, вследствие на дългогодишно заболяване.

— Веднъж ми обясняваше нещо за зайци, за черен дроб… — каза Тереза. — Забравила съм го вече. На заек инжектираш кръв от човек с болен черен дроб. После вземаш кръв от този заек и я инжектираш на друг заек. След това инжектираш кръв от втория заек на друг човек и неговият черен дроб заболява. Май беше нещо такова.

— Само ти дадох пример за серумната терапия — припомни й търпеливо Доналдсън.

— Жалко само, че в тази история има толкова много зайци — засмя се дръзко Тереза. — Никой от нас не отглежда зайци. — Обърна се към Поаро и с променен глас попита: — Мосю Поаро, вярно ли е?

— Съвсем вярно е, но… има начин да се избегне подобна неприятност, мадмоазел.

— Тогава направете го! — гласът й се сниши почти до шепот, но звучеше настоятелно. — Избегнете го, на всяка цена!

Поаро стана.

— Такива ли са нарежданията ви? — попита официално той.

— Да, такива са.

— Но, Теса… — намеси се Доналдсън.

Тя се обърна рязко към годеника си.

— Мълчи! Тя бе моя леля, нали? Защо е необходимо моята леля да бъде изравяна? Не знаеш ли, че във вестниците ще се появят съобщения, ще тръгнат клюки? — тя погледна отново към Поаро. — Не трябва да го допускате! Давам ви картбланш. Постъпете както намерите за добре, само не го допускайте!

Поаро се поклони официално.

— Ще направя каквото мога. Au revoir, mademoiselle, au revoir, докторе.

— О! Вървете си! — извика Тереза. — Отведете и „свети Леонардс“ със себе си. Иска ми се никога да не бях ви срещала.

Напуснахме стаята. Този път Поаро не подслушваше на вратата, но се мотаеше. Да, мотаеше се. И ненапразно. Гласът на Тереза се извиси и тя ясно и предизвикателно отсече:

— Не ме гледай така, Рекс! — После изведнъж тонът й се промени: — Скъпи!

Чу се изисканият глас на доктор Доналдсън.

— Този човек е опасен.

Изведнъж Поаро се ухили и ме поведе към външната врата.

— Хайде, „свети Леонардс“ — подкани ме той. — C’est drole, ca34!

На мен лично шегата ми се стори доста глупава.