Безмълвният свидетел

Седемнайсета глава Доктор Таниос

Трябва да си призная, ме първото ми впечатление от доктор Таниос бе доста шокиращо. Изграденият в съзнанието ми образ бе някак си зловещ. Представях си го като смугъл чужденец с тъмна брада и жесток вид.

Вместо това видях един закръглен веселяк с кафяви очи и кестенява брада. И въпреки че наистина имаше брада, тя по-скоро му придаваше артистичен вид.

Говореше перфектен английски. Гласът му имаше приятен тембър и напълно съответстваше на жизнерадостното, добронамерено излъчване на лицето му.

— Ето ни и нас — усмихна се той на жена си, — Едуард бе много впечатлен от първото си пътуване с метрото. Досега се беше возил само на автобус.

Едуард приличаше на баща си, но и двамата със сестра му определено имаха чуждестранен вид и аз разбрах какво искаше да каже мис Пибоди, когато ги описа като „доста жълтеникави деца“.

Присъствието на съпруга й очевидно изнервяше мисис Таниос. С леко заекване тя му представи Поаро. Мен ме пренебрегна.

Доктор Таниос реагира бурно.

— Поаро? Мосю Еркюл Поаро? Но аз съм чувал името ви! И какво ви води при нас, мосю Поаро?

— Тук съм по въпрос, отнасящ се за една дама, починала наскоро — мис Емили Аръндел — отвърна Поаро.

— Лелята на жена ми? Да… И какво?

— Възникнаха някои неща във връзка със смъртта й… — бавно обясни Поаро.

Изведнъж мис Таниос се намеси.

— Става дума за завещанието, Джейкъб. Мосю Поаро е разговарял с Тереза и Чарлз.

Видимото напрежение на доктор Таниос сякаш се стопи. Той се отпусна на един стол.

— А, завещанието! Твърде несправедливо завещание, но, струва ми се, не е моя работа.

Поаро им разказа за разговора с двамата Аръндел (не бих се осмелил да твърдя, че се придържаше точно към истината) и внимателно им намекна за възможността да се оспори завещанието.

— Много ме заинтригувахте, мосю Поаро. Съгласен съм с вас. Нещо би могло да се направи. Аз всъщност се консултирах с адвокат, но съветът му не беше обнадеждаващ. Следователно… — той повдигна рамене.

— Адвокатите, както вече споделих със съпругата ви, са предпазливи хора. Не обичат да рискуват. Но аз, аз съм различен! А вие?

Таниос се разсмя. Силен, безгрижен смях.

— О, аз бих рискувал! Често съм го правил, нали, Бела, момичето ми? — и той й се усмихна.

Тя отвърна на усмивката му, но ми се стори, че го направи доста механично.

Доктор Таниос отново насочи вниманието си към Поаро.

— Не съм адвокат, но според мен е съвсем ясно, че завещанието е направено, когато старата дама не е била в състояние да отговаря за постъпките си. Тази Лосън е хитра и коварна.

Мисис Таниос се размърда притеснено. Поаро бързо я погледна.

— Не сте ли съгласна, мадам?

— Тя винаги е била толкова мила — отвърна тихо тя. — Не бих я нарекла хитра.

— Била е мила с теб — възпротиви се доктор Таниос, — тъй като няма защо да се страхува от теб, скъпа моя Бела. Ти лесно можеш да бъдеш измамена!

Той говореше с добро чувство, но жена му се изчерви.

— С мен е по-различно — продължи той. — Тя не ме обича. И никак не се притеснява да го показва! Ще ви дам един пример. Когато бяхме в имението, старата дама падна по стълбите. Аз настоях да се върнем в края на следващата седмица, за да разберем как е. Мис Лосън направи всичко възможно, за да ни попречи. Не успя, но беше страшно ядосана. Личеше й. Причината бе ясна. Искаше да запази старата дама само за себе си.

Поаро отново се обърна към жена му.

— Съгласна ли сте, мадам?

Съпругът й не й даде възможност да отговори.

— Бела е с много добро сърце — намеси се той. — Тя не вижда злото. Но съм сигурен, че съм прав. Ще ви кажа още нещо, мосю Поаро. Тайната на нейното влияние върху старата мис Аръндел беше в спиритизма! Повярвайте ми, така е станало!

— Убеден ли сте?

— Абсолютно, уважаеми приятелю. Срещал съм доста подобни случаи. Ще се изненадате колко много хора му се поддават! Особено във възрастта на мис Аръндел. Готов съм да се обзаложа, че така се е стигнало до идеята. Някой дух, вероятно на баща й, е наредил на старицата да промени завещанието си и да остави всичките си пари на Лосън. Тя бе с разклатено здраве и беше доверчива…

Мисис Таниос леко се раздвижи и Поаро се обърна към нея.

— Мислите ли, че е възможно?

— Говори, Бела — подкани я доктор Таниос и я погледна окуражаващо. — Сподели с нас как преценяваш нещата.

Тя му хвърли странен поглед. Поколеба се, после отговори:

— Не съм много наясно с тези неща. Смятам, че си прав, Джейкъб.

— Разбира се, че съм прав, нали, мосю Поаро?

— Може би — кимна Поаро. — Струва ми се, че сте били в Маркет Бейзинг през почивните дни, преди мис Аръндел да умре?

— Да, бяхме там за Великден и в края на следващата седмица. Така беше.

— Не, не. Имах предвид по-следващата седмица, на двайсет и шести. Мисля, че сте били там в неделя?

— О, Джейкъб, вярно ли е? — ококори очи мисис Таниос.

— Да, не помниш ли? — отвърна бързо той. — Отскочих там следобеда. Казах ти.

Двамата с Поаро я гледахме. Тя нервно бутна шапката си назад.

— Сигурно си спомняш, Бела — настоя мъжът й. — Каква ужасна памет имаш.

— О, да! — тя се извини, а на лицето й се появи едва забележима усмивка. — Абсолютно вярно, паметта ми е отвратителна. А и оттогава минаха два месеца.

— Струва ми се, че мис Тереза Аръндел и мистър Чарлз Аръндел също са били там? — попита Поаро.

— Може и да са били — отвърна безгрижно Таниос. — Не ги видях.

— Значи не сте стояли дълго?

— О, не, само около половин час.

Въпросителният поглед на Поаро изглежда го притесни малко.

— Мога да си призная — намигна ни той, — че се надявах да получа заем, но нищо не се получи. Боя се, че лелята на жена ми нямаше добро мнение за мен. Жалко, защото аз я харесвах. Беше яка старица.

— Мога ли да ви попитам съвсем открито за нещо, доктор Таниос?

Дали не се появи сянка на страх в очите на доктор Таниос?

— Естествено, мосю Поаро.

— Какво ви е мнението за Чарлз и Тереза Аръндел?

Докторът сякаш малко се поуспокои.

— Чарлз и Тереза? — той погледна усмихнато към жена си. — Бела, скъпа, нали няма да имаш нищо против, ако изразя откровено мнението си за роднините ти?

Тя поклати глава и леко се усмихна.

— Те са негодници! И двамата! Все пак, макар и да е странно, Чарлз ми харесва. Той е нехранимайко, но е симпатичен нехранимайко. Няма никакво чувство за морал, но си е такъв. Какво да се прави, човешката природа е различна.

— А Тереза?

— Не зная — поколеба се той. — Тя е удивително привлекателна млада жена. Но трябва да кажа, че е доста безскрупулна. Би убила хладнокръвно всеки, ако сметне за нужно. Поне аз така си мисля. Може би сте чули, че майка й е била съдена за убийство?

— Но е била оправдана — напомни Поаро.

— Както споменахте, била е оправдана — съгласи се бързо Таниос, — но все пак понякога човек се чуди…

— Запознахте ли се с младежа, за когото е сгодена?

— Доналдсън? Да, веднъж дойде на вечеря.

— Какво мислите за него?

— Умен е. Струва ми се, че ще стигне далеч, ако му се даде възможност. За да специализираш, трябват пари.

— Смятате, че е способен лекар?

— Да. Първокласен лекар — усмихна се той. — Е, още не е звезда в обществото. Обноските му са малко премерени и превзети. Двамата с Тереза са смешна двойка. Привличане на противоположностите. Сред хората тя е като пеперуда, а той — като отшелник.

Двете деца се нахвърлиха с въпроси върху майка си.

— Мамо, няма ли да обядваме? Гладна съм. Ще закъснеем.

Поаро погледна часовника си и възкликна:

— Хиляди извинения! Забавих обяда ви.

— Може би ще се присъедините… — започна несигурно мисис Таниос, като гледаше към съпруга си.

— Много сте любезна, мадам — отговори бързо Поаро, — но на обяд имам среща, за която вече закъснявам.

Той се ръкува със съпрузите Таниос и с децата. Аз направих същото.

Забавихме се малко във фоайето. Поаро искаше да се обади по телефона. Изчаках го до администрацията. Тогава видях, че мисис Таниос излезе във фоайето и се огледа. Търсеше някого. Щом ме забеляза, веднага се насочи към мен.

— Приятелят ви… мосю Поаро… тръгна ли си?

— Не, в телефонната кабина е.

— О!

— Искате да говорите с него?

Тя кимна. Нервността й се засили.

В този момент Поаро излезе от телефонната кабина и ни видя. Бързо се приближи към нас.

— Мосю Поаро — започна тя припряно, със снишен глас, — има нещо, което бих искала да ви кажа… което трябва да ви кажа…

— Да, мадам?

— Важно е, много е важно. Виждате ли…

Тя замълча. Доктор Таниос и двете деца излязоха от салона. Той прекоси фоайето и се присъедини към нас.

— Разменяте си за последно няколко думи с мосю Поаро, Бела?

Тонът му беше съвсем добронамерен и на лицето му имаше приятна усмивка.

— Да… — тя се поколеба. После продължи: — Е, засега толкова, мосю Поаро. Исках само да кажете на Тереза, че ще я подкрепим във всичко, което реши да предприеме. Мисля, че семейството трябва да действа заедно.

Тя ни кимна любезно, после хвана съпруга си под ръка и те тръгнаха към столовата на хотела.

Хванах Поаро за рамото.

— Не искаше да ни каже точно това, Поаро!

Той бавно поклати глава, като гледаше след отдалечаващата се двойка.

— Промени намерението си — продължих мисълта му аз.

— Да, mon ami, промени намерението си.

— Защо ли?

— Ако знаех… — промърмори той.

— Ще ни го каже някой друг път — прекъснах го с надежда в гласа аз.

— Чудя се. Боя се… че няма да може…