Безмълвният свидетел

Шестнайсета глава Мисис Таниос

— Някакви господа искат да ви видят, мадам.

Жената, която седеше и пишеше на масата в един от салоните на хотел „Дърам“, обърна глава и стана. После тръгна неуверено към нас.

Мис Таниос можеше да бъде на всякаква възраст над трийсетте. Беше висока, слаба жена, с тъмна коса, с изпъкнали светлосини очи и тревожен израз на лицето. На главата си имаше модерна шапка, поставена под ъгъл, който обаче не беше модерен. Носеше доста неугледна памучна пола.

— Не мисля… — започна тя неуверено.

Поаро се поклони.

— Току-що идвам от братовчедката ви, мис Тереза Аръндел.

— О! От Тереза? Така ли?

— Може би ще ми отделите няколко минути за личен разговор?

Мис Таниос се огледа доста безпомощно. Поаро й предложи да седнат на кожения диван в далечния край на салона.

Когато тръгнахме натам, един висок глас изписка:

— Мамо, къде отиваш?

— Ще бъда ей там. Продължавай да пишеш писмото си, скъпа.

Детето, слабичко момиченце на около седем години, отново се залови с очевидно трудната задача. От напрежение езичето й се беше подало от разтворените й устни.

Далечният край на салона беше съвсем пуст. Мисис Таниос седна, ние също. Погледна въпросително към Поаро.

Той започна:

— Отнася се за смъртта на леля ви, мис Емили Аръндел.

Дали започвах да си фантазирам разни работи, или видях сянка на тревога да преминава внезапно през безцветните й, изпъкнали очи?

— И какво?

— Мис Аръндел е променила завещанието си, малко преди да умре. Според него всичко остава на мис Вилхелмина Лосън. Искам да разбера, мисис Таниос, дали ще се присъедините към братовчедите си, мис Тереза и мистър Чарлз Аръндел, в опита им да оспорят завещанието?

— О! — пое дълбоко въздух мисис Таниос. — Не мисля, че е възможно, нали? Искам да кажа, че съпругът ми се консултира с адвокат и той, изглежда, смята, че ще е по-добре да не се опитваме.

— Адвокатите, мадам, са предпазливи хора. Обикновено съветите им са непременно да се избягват жалбите и несъмнено в повечето случаи са прави. Но има моменти, когато си струва да се поеме риск. Аз самият не съм адвокат и следователно гледам на случая по съвсем различен начин. Мис Аръндел… имам предвид мис Тереза Аръндел… е готова да се бори. А вие?

— Аз… О! Наистина не зная — тя закърши нервно ръце. — Трябва да се посъветвам със съпруга си.

— Естествено ще трябва да се посъветвате с него, преди да предприемете нещо конкретно. Но какво е вашето становище?

— Ами, наистина не зная — мисис Таниос изглеждаше още по-разтревожена. — Много зависи от съпруга ми.

— Но вие, вие самата какво мислите, мадам?

Мисис Таниос се намръщи, а после бавно каза:

— Не смятам, че идеята ми харесва. Изглежда… Изглежда доста непочтена, нали?

— Така ли, мадам?

— Да. В крайна сметка, след като леля Емили е решила да остави парите си на някого, който не е от семейството, струва ми се, че трябва да се примирим.

— Не се ли чувствате огорчена?

— О, да — по бузите й се появи лека руменина. — Мисля, ме беше крайно несправедливо! Крайно несправедливо! И така неочаквано. Толкова неприсъщо за леля Емили. И много несправедливо по отношение на децата.

— Смятате, че не е присъщо на мис Емили Аръндел?

— Мисля, че бе твърде необичайно за нея!

— Тогава възможно ли е да не е действала по своя воля? Не мислите ли, че вероятно е била подложена на чуждо влияние?

Мисис Таниос отново се намръщи. После с нежелание каза:

— Трудното в случая е, че не мога да си представя как някой би успял да повлияе на леля Емили! Беше толкова твърдоглава старица.

— Да — кимна одобрително Поаро, — така е. А мис Лосън едва ли е човек, за когото може да се каже, че е със силен характер.

— Не, тя наистина е мило създание… изглежда доста глуповата, но е много, много мила. Ето защо, аз смятам…

— Да, мадам? — подкани я Поаро, когато тя замълча.

Мисис Таниос отново закърши ръце и отвърна:

— Ами, мисля, че е подло да се опитваме да оспорим завещанието. Сигурна съм, че мис Лосън не е замесена по никакъв начин… Убедена съм, че тя не е способна да мами и да интригантства…

— Съгласен съм с вас, мадам.

— Ето защо мисля, че ако започнем съдебни дела, би било… недостойно и злостно, а освен това би било и много скъпо, нали?

— Да, би било скъпо.

— А може би и безполезно. Но трябва да поговорите със съпруга ми. Той разбира тези въпроси много повече от мен.

Поаро изчака минута-две, после попита:

— Според вас коя е причината за промяната на завещанието?

По бузите на мисис Таниос се появи червенина и тя промърмори:

— Нямам ни най-малка представа.

— Мадам, обясних ви, че не съм адвокат. Но не ме попитахте каква е професията ми.

Тя го изгледа въпросително.

— Аз съм детектив. Малко преди да умре, мис Емили Аръндел е написала писмо до мен.

Мисис Таниос се надвеси напред и притисна дланите си.

— Писмо? — попита тя остро. — За съпруга ми?

Поаро я погледа известно време и бавно каза:

— Боя се, че нямам право да ви отговоря на този въпрос.

— Значи е било за съпруга ми — тя леко повиши глас. — Какво ви е писала? Мога да ви уверя, мистър… ъъъ… не зная името ви.

— Казвам се Поаро. Еркюл Поаро.

— Мога да ви уверя, мистър Поаро, че ако в писмото се споменава нещо срещу съпруга ми, то е пълна лъжа! Зная също кой го е предизвикал! И по тази причина не бих искала да предприемам никакви общи действия с Тереза и Чарлз! Тереза никога не е харесвала съпруга ми. Тя е говорила такива неща! Зная, че ги е говорила! Леля Емили беше предубедена към съпруга ми, защото не е англичанин, и вярваше на всичко, което Тереза й говореше за него. Но то не е истина! Кълна се, мистър Поаро!

— Мамо… Свърших с писмото.

Мисис Таниос бързо се обърна. С усмивка, изпълнена с любов, тя взе листа, който малкото момиченце й подаде.

— Много хубаво, скъпа, наистина е много хубаво. А и рисунката на Мики Маус е прекрасна.

— Какво да правя сега, мамо?

— Искаш ли да купиш една хубава пощенска картичка с картинка? Ето ти пари. Отиваш при господина във фоайето и си избираш. После можеш да я изпратиш на Селим.

Детето се отдалечи. Спомних си какво ни каза Чарлз Аръндел. Мисис Таниос очевидно беше предана съпруга и майка. И, както той се изрази, приличаше малко на щипалка.

— Това единственото ви дете ли е, мадам?

— Не, имам и малко момченце. В момента той е навън с баща си.

— Те придружават ли ви, когато ходите в Литългрийн Хаус?

— О, да, понякога, но, виждате ли, леля ми беше доста стара и децата я безпокояха. Но тя беше много мила и винаги им изпращаше чудесни подаръци за Коледа.

— Кога за последен път се видяхте с мис Емили Аръндел?

— Струва ми се, че беше десет дни, преди да почине.

— Вие със съпруга си и двамата си братовчеди сте били заедно при нея, нали?

— О, не. Бяхме заедно в края на предишната седмица, на Великден.

— А вие със съпруга си сте били там и в края на следващата седмица?

— Да.

— А тогава мис Аръндел беше ли в добро здраве и с бодър дух?

— Да, изглеждаше както обикновено.

— Не е ли била на легло?

— Лежеше, защото бе паднала, но слезе долу при нас, още докато бяхме там.

— Споменавала ли ви е, че е направила ново завещание?

— Не. Абсолютно нищо.

— И отношението й към вас не беше променено?

Последва дълга пауза, преди мисис Таниос да отговори.

— Не, беше нормално.

Почувствах, че в момента двамата с Поаро бяхме убедени в едно и също нещо.

Мисис Таниос лъжеше!

Поаро помълча малко, после каза:

— Може би трябва да поясня, че когато ви попитах дали отношението на мис Аръндел към вас не е било променено, не използвах множествено число. Имах предвид лично вас.

— О! Разбирам — отвърна бързо тя. — Леля Емили беше много мила с мен. Даде ми малка перла и диамантена брошка и изпрати по десет шилинга за всяко от децата.

Вече липсваше скованост в поведението й. Думите се лееха от устата й.

— А що се отнася до съпруга ви… нямаше ли промяна в отношението й към него?

Сковаността й се възвърна. Мисис Таниос не погледна Поаро в очите, когато му отговори:

— Не, разбира се. Защо би трябвало да има?

— След като предполагате, че братовчедката ви Тереза Аръндел може би се е опитвала да настройва леля ви…

— Тя го направи! Сигурна съм! — Мисис Таниос се наведе напред. — Вие сте съвсем прав. Имаше промяна! Леля Емили внезапно охладня към него. И се държа много странно. Той й препоръча едно специално лекарство за подпомагане на храносмилането, дори си направи труда да й го достави. Лично отиде при аптекаря и го помоли да го приготви. Тя му благодари, но доста сухо, а по-късно я видях да излива шишенцето в умивалника! — обясни тя с негодувание.

Поаро премигна и отбеляза с безизразен глас:

— Странно поведение.

— Стори ми се крайно неучтиво! — заяви разпалено съпругата на доктор Таниос.

— Както казвате, възрастните дами понякога не се доверяват на чужденци — отвърна Поаро. — Според мен смятат, че английските лекари са единствените в света. Причината е в тесногръдието им.

— Да, мисля, че е така — съгласи се мисис Таниос леко умилостивена.

— Кога се връщате в Смирна, мадам?

— След няколко седмици. Съпругът ми… А! Ето го и него, заедно с Едуард.