Безмълвният свидетел

Двайсет и шеста глава Мисис Таниос отказва да говори

Когато пристигнах на другата сутрин след закуска, открих Поаро да седи на писалището.

Той махна с ръка за поздрав, но продължи работата си. Не след дълго събра изписаните листове, сложи ги в един плик и внимателно го запечата.

— Е, стари приятелю, как сте? — попитах го закачливо аз. — Описвате подробностите за случая, за да са съхранени на безопасно място, в случай че през деня някой ви свети маслото?

— Знаете ли, Хейстингс, не сте твърде далеч от истината.

Изглеждаше сериозен.

— Да не би нашият убиец да е станал опасен?

— Един убиец е винаги опасен — отбеляза важно Поаро. — Странно е, че този факт често се пренебрегва.

— Някакви новини?

— Доктор Таниос се обади.

— Все още ли не е открил жена си?

— Не.

— Значи всичко е наред.

— Съмнявам се.

— Хайде, Поаро, не мислите, че й се е случило нещо лошо, нали?

Поаро замислено поклати глава.

— Признавам — измърмори той, — че бих искал да зная къде е.

— Е, ще се появи — успокоих го аз.

— Винаги ме впечатлявате с жизнерадостния си оптимизъм, Хейстингс.

— За Бога, Поаро, нали не смятате, че ще я открием на парчета в някоя кофа за боклук?

— Намирам, че тревогата на доктор Таниос е някак прекалена — изрече бавно той. — Но нищо повече. Първото нещо, което трябва да направим, е да си поговорим с мис Лосън.

— Възнамерявате ли да разкриете грешката й с брошката?

— Разбира се, че не. Ще запазя този факт в тайна, докато назрее моментът.

— В такъв случай за какво ще си говорите с нея?

— Mon ami, скоро ще разберете.

— Предполагам, че отново ще пуснете в ход някоя от лъжите си?

— Понякога наистина ме обиждате, Хейстингс. Човек би помислил, че ми е забавно да лъжа.

— Струва ми се, че е така. Дори съм сигурен.

— Вярно е, че в някои случаи се възхищавам от собствената си находчивост — чистосърдечно си призна Поаро.

Не можах да се сдържа и се разсмях високо. Поаро ме погледна укорително. Поехме към жилището на мис Лосън.

Въведоха ни в същата претрупана с мебели дневна и мис Лосън нахълта при нас. Държеше се дори по-объркано от обикновено.

— О, Боже! Мосю Поаро, добро утро. Толкова много работа. Боя се, че е малко разхвърляно. Всичко е с краката нагоре тази сутрин. Откакто дойде Бела…

— Какво казахте? Бела?

— Да, Бела Таниос. Тя пристигна преди час и половина, с децата. Напълно е изтощена, бедната! Наистина не зная какво да правя. Виждате ли, напуснала е мъжа си.

— Напуснала го е?

— Така казва. Разбира се, не се съмнявам, че постъпката й е съвсем оправдана. Горката.

— И се е доверила на вас?

— Ами, не е съвсем така. В действителност не сподели нищо. Само повтаряше, че го е напуснала и че нищо няма да я накара да се върне отново при него.

— Взела е много сериозно решение.

— Разбира се! Всъщност, ако беше англичанин, бих я посъветвала… Но той не е… А тя изглежда толкова странно, бедната, толкова… ъъъ… уплашена. Какво ли й е направил? Мисля, че понякога турците са много жестоки.

— Доктор Таниос е грък.

— Да, разбира се, то е същото… искам да кажа, че тях ги изклаха турците… или май бяха арменците? Но така или иначе, не ми се мисли за това. Не смятам, че тя трябва да се връща при него, а вие, мосю Поаро? Имам предвид, че тя не желае… Дори не иска той да разбере тя къде е.

— Толкова ли е лошо?

— Да, виждате ли, става дума за децата. Тя ужасно се страхува той да не ги отведе обратно в Смирна. Бедната душа, наистина е в ужасно положение. Няма пари, няма никакви пари. Не знае къде да отиде, нито какво да направи. Иска да се опита да си изкарва сама хляба, но, знаете ли, мосю Поаро, не е толкова лесно, колкото изглежда. Зная го. Тя не може нищо да върши.

— Кога е напуснала съпруга си?

— Вчера. Прекарала е нощта в малък хотел до Падингтън. Дойде при мен, защото не е имало къде другаде да отиде, бедната.

— А вие ще й помогнете ли? Много благородно от ваша страна.

— Ами, виждате ли, мосю Поаро, наистина чувствам, че е мой дълг. Но, разбира се, толкова е трудно. Апартаментът ми е малък, няма място и още какво ли не.

— Можете да я изпратите в Литългрийн Хаус.

— Предполагам, че бих могла, но виждате ли, съпругът й ще се сети. Засега съм запазила стаи в хотел „Уелингтън“ на Куинс Роуд. Ще отседне там под името мисис Питърс.

— Разбирам — кимна Поаро и замълча. След минута продължи: — Бих искал да се видя с мисис Таниос. Виждате ли, търсила ме е в апартамента ми, но аз отсъствах.

— О, така ли? Не ми спомена. Да я повикам ли?

— Бъдете така добра, моля ви.

Мис Лосън бързо излезе от стаята. Чухме гласа й.

— Бела… Бела… скъпа, ще дойдеш ли да се срещнеш с мосю Поаро?

Не чухме отговора на мисис Таниос, но след една-две минути тя влезе в стаята.

Бях шокиран от външния й вид. Под очите й имаше тъмни кръгове, а бузите й бяха съвсем бледи, но най-вече ме впечатли ужасът, който излъчваше. Трепваше от най-дребното нещо и сякаш постоянно се ослушваше.

Поаро я поздрави много любезно. Пристъпи напред и се ръкува с нея. После й поднесе стол и й подаде възглавница. Отнасяше се с пребледнялата, уплашена жена като с кралица.

— А сега, мадам, да си поговорим. Разбрах, че вчера сте ме търсили?

Тя кимна.

— Много съжалявам, че не бях вкъщи.

— Да… да… Жалко, че ви нямаше.

— Дойдохте, за да ми съобщите нещо?

— Да… Исках…

— Eh bien, ето ме, на ваше разположение съм.

Мисис Таниос не отговори. Седеше съвсем неподвижно, като въртеше непрекъснато един пръстен на пръста си.

— Е, мадам?

Бавно и неохотно тя поклати глава.

— Не — каза тя, — не смея.

— Не смеете, мадам?

— Не. Аз… Ако той разбере… Той… О! Ще ми се случи нещо!

— Хайде, хайде, мадам… Абсурдно е.

— Не е абсурдно… съвсем не е абсурдно. Вие не го познавате…

— Съпруга си ли имате предвид, мадам?

— Да, разбира се.

Поаро помълча минута-две, после продължи:

— Съпругът ви дойде при мен вчера, мадам.

По лицето й премина сянка на тревога.

— О, не! Не сте му казали… но, разбира се, че не сте. Не бихте могли. Не сте знаели къде съм. Намекна ли ви… намекна ли ви, че съм луда!

— Той обясни, че сте… много нервна — отговори внимателно Поаро.

Тя поклати невярващо глава.

— Не, уверявал ви е, че съм луда… или че полудявам. Иска да ме затвори, така че да не мога да споделя с никого.

— Какво да споделите?

Но тя отново поклати глава. Нервно стискаше ръце.

— Боя се… — измърмори тя.

— Но, мадам, ако ми кажете, вие ще сте в безопасност. Тайната няма вече да е само ваша! Така автоматически ще бъдете защитена.

Но тя не отговори. Продължи да върти пръстена си.

— Сама разбирате — продължи внимателно Поаро.

— Откъде да зная… — изпъшка тя. — О, Боже! Ужасно е! Той е толкова порядъчен на вид! И е лекар! Хората ще повярват на него, а не на мен. Зная, че е така. Никой няма да ми повярва. Как биха могли?

— Няма ли поне да ми дадете възможност?

Тя го стрелна тревожно с очи.

— Откъде да съм сигурна? Може да сте на негова страна.

— Не съм на ничия страна, мадам. Винаги съм на страната на истината!

— Не зная — заяви отчаяно мисис Таниос. — О, не зная. — После заговори, а думите й набираха скорост и се настигаха една друга. — От години е ужасно. Непрекъснато се случваха разни неща. Не можех нищо да кажа или да направя. Заради децата. Като безкраен кошмар. А сега и това… Но няма да се върна при него. Няма да му позволя да вземе децата! Ще отида някъде, където не може да ме открие. Мини Лосън ще ми помогне. Беше толкова добра, страшно добра. Никой не е бил така мил с мен. — Тя замълча, хвърли бърз поглед към Поаро и попита: — Какво ви разправи за мен? Че имам халюцинации?

— Намекна, мадам, че сте си променили отношението към него.

Тя кимна.

— Казал ви е, че имам халюцинации. Каза ви го, нали?

— Да, мадам. Признавам, че го спомена.

— Ето, виждате ли? Всеки би му повярвал. А аз нямам доказателства, никакви реални доказателства.

Поаро се облегна на стола. Когато заговори, тонът му бе съвсем променен. Звучеше делово и безстрастно, като че ли обсъждаме нещо обикновено и незначително.

— Подозирате ли, че съпругът ви е убил мис Емили Аръндел?

Отговорът й дойде светкавично.

— Не подозирам. Зная, че е така!

— Тогава, мадам, ваш дълг е да говорите.

— Но не е толкова лесно. Съвсем не е.

— Как я е убил?

— Не зная точно, но го е извършил.

— Не знаете ли по какъв начин?

— Не. Било е нещо… нещо, което е направил през онази последна неделя.

— Неделята, в която е посетил леля ви?

— Да.

— Но не знаете какво е било?

— Не.

— В такъв случай, извинете ме, мадам, но как можете да бъдете сигурна?

— Защото той… — Тя спря за миг, после бавно произнесе: — Сигурна съм!

— Пардон, мадам, но има нещо, което криете. Нещо, което още не сте ми казали.

— Да.

— Е, хайде, говорете!

Бела Таниос рязко стана.

— Не! Не! Не мога да го направя! Заради децата. Той е техен баща. Не мога. Просто не мога…

— Но, мадам…

— Обясних ви, че не съм в състояние.

Гласът й се извиси почти до вик. Вратата се отвори и влезе мис Лосън. Главата й бе леко наклонена на една страна и лицето й излъчваше приятна възбуда.

— Мога ли да вляза? Свършихте ли разговора си? Бела, скъпа моя, не мислиш ли, че би било добре да изпиеш една чаша чай или да хапнеш малко супа, а защо не и малко бренди?

Мисис Таниос поклати глава.

— Добре съм — усмихна се леко тя. — Трябва да се връщам при децата. Оставих ги да разопаковат багажа.

— Милите малки създания! — възкликна мис Лосън. — Толкова обичам децата.

— Не зная какво бих правила без теб — обърна се към нея мисис Таниос. — Ти… ти си страшно мила.

— Хайде, хайде, скъпа, не плачи. Всичко ще се оправи. Ще се срещнеш с адвоката ми. Той е много приятен човек, много симпатичен и ще те посъветва как най-безболезнено да получиш развод. В днешно време разводите стават лесно, нали? Поне така казват. О, Боже! Звънецът! Чудя се кой ли може да е?

Тя напусна стаята забързано. От вестибюла се чуха гласове. Мис Лосън се появи отново. Влезе на пръсти и внимателно затвори вратата след себе си. Зашепна развълнувано, като натъртваше на всяка дума:

— О, скъпа Бела! Съпругът ти! Не зная…

Мисис Таниос се втурна към вратата в другия край на стаята, а мис Лосън енергично закима.

— Правилно, скъпа, влез там, а когато го поканя, ще можеш да се измъкнеш.

— Не му казвай, че съм била тук — прошепна мисис Таниос. — Не му казвай, че си ме виждала.

— Не, не, разбира се, че няма да го направя.

Мисис Таниос излезе. Поаро и аз бързо я последвахме. Озовахме се в малка столова.

Поаро отиде до вратата към вестибюла, открехна я леко и се заслуша. После направи знак на мисис Таниос и прошепна:

— Чисто е. Мис Лосън го покани в гостната.

Прекосихме вестибюла и се измъкнахме през входната врата. Поаро я затвори почти безшумно след себе си.

Мисис Таниос се втурна надолу по стълбите, като залиташе и се подпираше на перилата. Поаро успя да я хване под ръка и да я усмири.

— Du calme… du calme37. Всичко е наред.

Стигнахме до входа.

— Елате с мен — проплака мисис Таниос. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да припадне.

— Разбира се, че ще дойда — увери я Поаро.

Пресякохме улицата, завихме зад един ъгъл и се озовахме на Куинс Роуд. Хотел „Уелингтън“ беше малка, незабележима сграда от типа на пансионите.

Когато влязохме вътре, мисис Таниос се отпусна в едно плюшено канапе и сложи ръка на сърцето си.

Поаро я потупа успокояващо по рамото.

— Едва се отървахме. А сега, мадам, ще ме изслушате много внимателно.

— Нищо повече не мога да ви кажа, мосю Поаро. Не е редно. Вие… вие знаете какво мисля… в какво съм убедена. Трябва… да се задоволите с онова, което ви доверих.

— Помолих ви да ме изслушате, мадам. Да предположим… то е само предположение… че аз вече зная фактите по случая. Да допуснем, че онова, което премълчавате, аз вече съм го прозрял. Сега нещата изглеждат по друг начин, нали?

Тя го погледна подозрително. Очите й излъчваха болка.

— О, повярвайте ми, мадам, не се опитвам да ви подведа, за да ми разкажете онова, което не желаете. Но ако все пак съм го прозрял, нещата изглеждат различно, нали?

— Аз… Мисля, че е така.

— Добре. Тогава ви заявявам, че аз, Еркюл Поаро, зная истината. Не е нужно да ми вярвате. Просто вземете това — и той й подаде дебелия плик, който бях видял да запечатва сутринта. — Тук са изложени фактите. Ако ги приемете, обадете ми се, след като ги прочетете. Телефонът ми е записан на едно листче.

Тя неохотно пое плика.

Поаро разпалено продължи:

— И още нещо, трябва веднага да напуснете този хотел.

— Защо?

— Ще се настаните в хотел „Конистън“ близо до Юстън. Не споменавайте пред никого къде отивате.

— Но… Мини Лосън със сигурност не би казала на съпруга ми къде съм.

— Мислите ли?

— О, да… Тя е изцяло на моя страна.

— Да, но съпругът ви, мадам, е умен мъж. Никак няма да се затрудни да научи каквото иска от една жена на средна възраст. Осъзнавате ли, че е много важно той да не знае къде се намирате?

Тя кимна унило.

Поаро й подаде някакво листче.

— Ето адреса. Съберете си багажа и вървете там с децата колкото може по-скоро. Разбирате ли ме?

— Да — кимна тя.

— Помислете за децата, мадам, а не за себе си. Вие ги обичате.

Той налучка верния тон.

По бузите й запълзя руменина и тя отметна назад глава. Уплашената съпруга се превърна в надменна, почти красива жена.

— Е, разбрахме се — заяви Поаро.

Ръкува се с нея и двамата си тръгнахме. Но не се отдалечихме много. Настанихме се под навеса на едно кафене, за да наблюдаваме входа на хотела. Поръчахме си кафе и след около пет минути забелязахме доктор Таниос да минава по улицата. Дори не погледна към хотела. Вървеше замислен, с наведена глава и го подмина. После слезе надолу към спирката на метрото.

Десет минути по-късно видяхме как мисис Таниос и децата се качиха в едно такси с багажа и заминаха.

— Bien — каза Поаро и стана, за да плати. — Ние си свършихме работата. Сега всичко е в Божиите ръце!