Безмълвният свидетел

Двайсет и трета глава Доктор Таниос ни посещава

В момента, в който напуснахме къщата, поведението на Поаро се промени. Видът му стана напрегнат и мрачен.

— Depechons nous32, Хейстингс — заяви той. — Трябва да се върнем в Лондон колкото е възможно по-скоро.

— С удоволствие — забързах се аз, за да вървя в крак с него. Хвърлих поглед към намръщеното му лице.

— Кого подозирате, Поаро? — попитах аз. — Бих искал да ми кажете. Вярвате ли, че Тереза Аръндел е била на стълбите?

Поаро не отговори на въпроса ми, а попита:

— Не ви ли направи впечатление, помислете преди да ми отговорите, не ви ли се стори, че има нещо нередно в твърдението на мис Лосън?

— Какво имате предвид под „нещо нередно“?

— Ако знаех, нямаше да ви питам.

— Да, но в какъв смисъл нередно?

— Ето това е. Не мога да го уточня. Но докато говореше, сякаш усетих, че нещо не е наред… Като че ли имаше нещо… нещо много дребно, което не беше наред. Да, обзе ме такова чувство… има нещо, което не е възможно…

— Изглеждаше съвсем убедена, че е била Тереза.

— Да, да.

— Но все пак светлината не е била достатъчна. Не разбирам как може да бъде толкова сигурна.

— Не, не, Хейстингс, вие не ми помагате. Беше нещо дребно… нещо свързано с… да, сигурен съм… със спалнята.

— Със спалнята? — повторих аз, като се опитах да си припомня подробностите от стаята. — Не, не мога да ви помогна.

Поаро поклати сърдито глава.

— Защо отново повдигнахте въпроса за спиритическите сеанси? — попитах аз.

— Защото е важно.

— Кое е важно? Приказките на мис Лосън за „светещата лента“?

— Спомняте ли си как сестрите Трип описаха сеанса?

— Видели са ореол около главата на старицата — без да искам се засмях аз. — Във всеки случай, не бих допуснал, че е светица. Изглежда, мис Лосън се е страхувала от нея. Съжалих бедната жена, когато тя описа как е лежала будна, изплашена до смърт, защото е могла да си навлече неприятности, като не е поръчала достатъчно говеждо месо.

— Да, странно.

— Какво ще правим, след като пристигнем в Лондон? — попитах аз, когато влязохме в хотела „При Джордж“ и Поаро поиска сметката.

— Трябва веднага да се срещнем с Тереза Аръндел.

— И да открием истината? Но тя няма ли да отрече всичко?

— Mon cher, не е престъпление да клекнеш на стълбището. Може би е вдигнала някоя игла или нещо подобно от пода. Намерила си е късметче.

— А миризмата на боя?

Не успяхме да продължим, защото донесоха сметката. По пътя за Лондон почти не приказвахме. Не обичам да говоря, когато шофирам. А Поаро бе толкова зает да държи шалчето върху мустаците си, за да ги опази от катастрофалното въздействие на вятъра и праха, че изобщо не му беше до приказки.

Пристигнахме в апартамента му около два без двайсет.

Отвори ни Джордж, безупречният английски прислужник на Поаро.

— Чака ви някой си доктор Таниос, сър. Тук е от половин час.

— Доктор Таниос? Къде е?

— В дневната, сър. Търси ви и една дама, сър. Много се разстрои, като разбра, че отсъствате. Беше преди да ми се обадите по телефона, сър, така че не можах да й съобщя кога се връщате в Лондон.

— Опишете ми я.

— Средна на ръст, с тъмна коса и светлосини очи. Носеше сив костюм и шапка, която бе килната назад, вместо на дясната страна.

— Мисис Таниос! — възкликнах тихичко аз.

— Изглеждаше нервна и много възбудена, сър. Каза, че е изключително важно и спешно да ви открие.

— По кое време идва?

— Около десет и половина, сър.

Поаро поклати глава и се насочи към дневната.

— За втори път пропускам възможността да узная това, което иска да ми съобщи мисис Таниос. Какво ще кажете, Хейстингс? Като че ли съдбата се намесва, нали?

— Третия път ще успеем — успокоих го аз.

Поаро не изглеждаше убеден.

— Чудя се дали ще има трети път? Елате, нека чуем какво има да ни съобщи съпругът й.

Доктор Таниос бе седнал в креслото и четеше една от книгите на Поаро по психология. Когато ни видя, скочи на крака и ни поздрави.

— Извинете ме за безпокойството. Надявам се, нямате нищо против, че влязох и останах да ви чакам.

— Du tout, du tout33. Моля, седнете. Позволете ми да ви предложа маша шери.

— Благодаря. Всъщност имам повод. Мосю Поаро, разтревожен съм, ужасно съм разтревожен за съпругата си.

— За съпругата си? Много съжалявам. Какво се е случило?

— Вероятно сте се видели?

Въпросът прозвуча естествено, но погледът, с който стрелна Поаро, съвсем не беше такъв.

Поаро отговори непринудено:

— Не, не съм я виждал от вчера, откакто говорихме в хотела.

— Така ли? Мислех, че ви е търсила.

Поаро беше зает с наливането на трите чаши с шери и малко разсеяно отговори:

— Не. Има ли някаква причина да ме търси?

— Не, не. — Доктор Таниос пое чашата си и продължи: — Благодаря. Много ви благодаря. Не, няма конкретна причина, но, честно казано, много съм загрижен за здравето на жена си.

— Болна ли е?

— Физически е добре — бавно отвърна Таниос. — Но едва ли бих могъл да твърдя същото за психиката й.

— Моля?

— Опасявам се, мосю Поаро, че тя е на ръба на нервно разстройство.

— Скъпи доктор Таниос, много съжалявам да го чуя.

— От известно време състоянието й се влоши. През последните два месеца отношението й към мен коренно се промени. Нервна е, лесно се дразни и има много странни хрумвания… всъщност не са хрумвания… а халюцинации!

— Наистина ли?

— Да. Тя страда от така наречената мания за преследване. Доста разпространено заболяване.

Поаро изцъка с език.

— Сега разбирате защо съм притеснен.

— Естествено, естествено. Но не разбирам напълно защо сте дошли при мен. С какво бих могъл да ви помогна?

Доктор Таниос доби леко разочаровано изражение.

— Хрумна ми, че не е изключено жена ми… да дойде при вас и да ви разкаже някоя невероятна история. Възможно е да ви съобщи, че я заплашвам или нещо подобно.

— Но защо трябва да идва при мен?

Доктор Таниос се усмихна чаровно, но тъжно.

— Вие сте прочут детектив, мосю Поаро. Вчера веднага забелязах, че направихте голямо впечатление на жена ми. В сегашното й състояние тази среща силно й подейства. Струва ми се, че е много вероятно да ви потърси… и да ви се довери. Типично е за хора с разстроени нерви. Както й фактът, че се настройват срещу най-близките и най-обичните си.

— Колко неприятно!

— Да, наистина. Страшно обичам жена си — призна той с топлина в гласа. — Винаги съм смятал, че беше много смело от нейна страна да се омъжи за мен, чужденеца, да заживее в далечна страна, да остави приятелите и средата си. През последните няколко дни се чувствам ужасно объркан… И виждам само един изход…

— Какъв?

— Пълно спокойствие и тишина… И подходящо лечение от психиатър. Зная едно чудесно болнично заведение, което се ръководи от първокласен лекар. Искам да я заведа там, и то веднага. Намира се в Норфолк. Тя има нужда от почивка и изолация от външния свят. Убеден съм, че ако прекара там месец-два при добро лечение, ще се оправи.

— Разбирам — каза Поаро.

Изрече го безизразно, като с нищо не издаде какво всъщност мисли.

Таниос отново му хвърли бърз поглед.

— Ето защо ще съм ви много задължен, ако веднага ми съобщите, когато тя дойде при вас.

— Но, разбира се. Ще ви позвъня. Все още сте в хотел „Дърам“, нали?

— Да. Веднага се връщам там.

— А жена ви не е ли в хотела?

— Излезе след закуска.

— Без да ви съобщи къде отива?

— Не каза и дума. Съвсем нетипично за нея.

— А децата?

— Взе ги със себе си.

— Ясно.

Таниос стана.

— Много ви благодаря, мосю Поаро. Едва ли е нужно да ви повтарям, че ако ви разкаже някакви небивалици за преследване и заплахи от моя страна, не би следвало да им обръщате внимание. За съжаление тези фантазии са типични за заболяването й.

— Много неприятно — отвърна Поаро.

— Така е. Въпреки че тези прояви на болестта са добре познати в медицинската практика, не може да не се почувстваш засегнат, когато скъпият ти човек се обърне срещу теб и любовта му се превърне в омраза.

— Дълбоко ви съчувствам — и Поаро се ръкува с госта си за довиждане.

— Между другото… — той задържа Таниос на вратата.

— Да?

— Предписвали ли сте някога хлорал на съпругата си?

Таниос се стъписа.

— Аз… Не… Или може би преди време. Но скоро не съм. Струва ми се, че напоследък не понася приспивателните.

— Аха! Защото вече не ви се доверява, предполагам?

— Мосю Поаро!

Таниос пристъпи гневно към него.

— Сигурно се дължи на заболяването — меко обясни Поаро.

— Да, да, разбира се.

— Вероятно се отнася много подозрително към всичко, което й давате да яде или пие. Може би смята, че искате да я отровите?

— Боже мой, мосю Поаро, напълно сте прав. Сигурно сте имали подобни случаи?

— Естествено е за човек от моята професия от време на време да се сблъсква с такива неща. Но да не ви задържам. Може би тя ви чака в хотела.

— Надявам се. Много съм разтревожен — и той бързо излезе.

Поаро се втурна към телефона. Прелисти телефонния указател, откри номера и го съобщи на телефонистката, за да го свърже.

— Ало… ало… хотел „Дърам“ ли е? Бихте ли проверили дали мисис Таниос е там? Какво? ТАНИОС. Да, така е. Моля? Моля? О, разбирам. — Той затвори телефона и каза: — Мисис Таниос е напуснала хотела рано тази сутрин. Върнала се е в единайсет. Изчакала е в таксито да й свалят багажа и е заминала отново.

— Дали Таниос знае, че си е взела багажа?

— Мисля, че още не знае.

— Къде ли е отишла?

— Трудно е да се каже.

— Мислите ли, че ще се върне в хотела?

— Възможно е. Не зная.

— Вероятно ще му пише — предположих аз.

— Вероятно.

— Какво можем да направим?

— За момента нищо — поклати глава Поаро. Изглеждаше разтревожен и притеснен. — Ще хапна набързо, а после ще посетим Тереза Аръндел.

— Вярвате ли, че тя е била на стълбите?

— Не зная. Обаче в едно съм сигурен — мис Лосън не е могла да види лицето й. Забелязала е само женска фигура в тъмен халат.

— И брошката.

— Скъпи приятелю, една брошка не е част от тялото на човека. Той може да се раздели с нея. Да я загуби, или да му я поискат назаем, или дори да му я откраднат.

— С други думи, не искате да повярвате, че Тереза Аръндел е виновна.

— Бих желал да чуя какво ще ми каже по този въпрос.

— Ами ако мисис Таниос се върне?

— Ще се погрижа този път да не я изпуснем.

Джордж внесе един омлет.

— Джордж, ако дамата се върне, помолете я да ме почака. Ако дойде доктор Таниос, докато тя е вътре, в никакъв случай не го пускайте да влезе. Ако ви попита дали съпругата му е тук, отговорете, че я няма. Разбрахте ли?

— Напълно, сър.

Поаро се нахвърли на омлета.

— Работата се заплита — измърмори той. — Трябва да бъдем много внимателни. Иначе убиецът ще се прояви отново.

— Но тогава ще го хванете.

— Възможно е, но предпочитам да запазя живота на невинен човек, вместо да накажа виновния. Трябва да сме много предпазливи.