Безмълвният свидетел

Двайсет и осма глава Нова жертва

— Умен мъж — отбеляза замислено Поаро.

— Трудно е да се разбере какво цели.

— Да — съгласи се Поаро. — Малко е прагматичен, но е изключително схватлив.

— Мисис Таниос се обади по телефона.

— Така си и помислих.

Предадох му съобщението й. Той кимна одобрително.

— Добре. Всичко се нарежда чудесно. Струва ми се, че след двайсет и четири часа, Хейстингс, ще знаем дали сме успели.

— Аз все още съм малко объркан. Кого точно подозираме?

— Не бих могъл да кажа кого вие подозирате, Хейстингс. Предполагам, че всеки.

— Понякога си мисля, че ви прави удоволствие да ме ядосвате.

— Не, не. Не бих се забавлявал по такъв начин.

— Не съм сигурен.

Поаро поклати разсеяно глава. Аз го изгледах, после попитах:

— Има ли нещо?

— Приятелю, обикновено в края на всеки случай се чувствам притеснен. Ако нещо се обърка…

— Очаквате ли нещо да се обърка?

— Не мисля — отвърна той и се навъси. — Струва ми се, че предвидих всичко.

— Тогава нека да забравим за престъплението и да отидем на театър.

— Ma foi, Хейстингс, каква чудесна идея!

Прекарахме много приятна вечер, въпреки че направих малка грешка, като заведох Поаро на криминална пиеса. Моят съвет към всички читатели е никога да не ходят с войник на военна пиеса, с моряк на морска пиеса, с шотландец на шотландска пиеса, с детектив на криминална пиеса, а пък с актьор на каквато и да било пиеса. Във всеки от тези случаи ще ви залее порой от опустошителна критика. Поаро не спря да мърмори, че пиесата е психологически неиздържана и че на главния герой му липсва ред и методичност, което почти влуди приятеля ми. Вече се разделяхме, а Поаро продължаваше да ми обяснява как всичко е могло да бъде изяснено още в началото на първото действие.

— Но в такъв случай, Поаро, нямаше да има пиеса — отбелязах аз.

Той бе принуден да признае, че е така.

На следващата сутрин влязох в гостната му няколко минути след девет часа. Поаро бе седнал на писалището и както обикновено акуратно отваряше писмата си.

Телефонът звънна и аз се обадих.

Чух глас на жена, която дишаше тежко.

— Мосю Поаро ли е? О, вие ли сте, капитан Хейстингс?

После долових стон и хлипане.

— Вие ли сте, мис Лосън? — попитах аз.

— Да, да. Случи се нещо ужасно.

Стиснах силно слушалката.

— Какво?

— Няма я в хотел „Уелингтън“, имам предвид Бела. Вчера късно следобед отидох там. Казаха ми, че е напуснала. Без дори да ми се обади. Много необичайно. То ме кара да мисля, че доктор Таниос може да е бил прав. Говореше толкова топло за нея и изглеждаше така притеснен. Сега ми се струва, че е имал право.

— Но какво се е случило, мис Лосън? Само това ли, ме мис Таниос е напуснала хотела, без да ви се обади?

— О, не. О, Боже мой, не! Ако беше само това, всичко би било наред. Въпреки че, знаете ли, струва ми се странно. Доктор Таниос спомена, че се бои, че тя не е съвсем… не е съвсем… ако разбирате какво имам предвид. Той го нарече мания за преследване.

— Да — отвърнах аз и си помислих: „Проклета жена!“ После пак попитах: — Но какво се е случило?

— О, Боже! Ужасно е! Починала е в съня си. Взела е голяма доза от някакво приспивателно. Горките деца! Всичко е толкова тъжно. Откакто разбрах, не съм престанала да плача.

— Как научихте? Разкажете ми.

С крайчеца на окото си забелязах, че Поаро бе спрял да отваря писмата си. Слушаше ме. Не исках да му дам слушалката. Ако го направех, беше твърде вероятно мис Лосън отново да започне с оплакванията си.

— Обадиха ми се по телефона. От хотел „Конистън“. Изглежда са намерили името и адреса ми в чантата й. О, Боже, мосю Поаро… искам да кажа капитан Хейстингс, не е ли трагично? Бедните деца останаха без майка.

— Вижте, сигурна ли сте, че е нещастен случай? Не ви ли споменаха, че може да е самоубийство?

— О, какви страшни думи, капитан Хейстингс! О, Боже! Не зная. Мислите ли, че е възможно? Би било ужасно. Разбира се, тя изглеждаше много потисната. А нямаше от какво. Имам предвид, че нямаше да има никакви затруднения за пари. Щях да ги разделя с нея. Наистина. Скъпата мис Аръндел би го одобрила. Сигурна съм! Страшно е да си помисли човек, че е посегнала на живота си. Но може би все пак не го е направила… Служителите на хотела смятат, че е нещастен случай.

— Какво е взела?

— Някакво сънотворно. Май веронал. Не, хлорал.

— Да, така беше. О, Боже, капитан Хейстингс, мислите ли…

Най-безцеремонно й затворих телефона. Обърнах се към Поаро.

— Мисис Таниос…

Той вдигна ръка, за да ме спре.

— Да, да. Зная какво ще ми кажете. Мъртва е, нали?

— Да. Свръхдоза приспивателно. Хлорал.

— Хайде, Хейстингс — и Поаро стана, — трябва веднага да отидем там.

— От това ли се опасявахте миналата нощ, когато казахте, че в края на всеки от случаите се чувствате притеснен?

— Да, боях се, че ще има нова смърт.

Лицето на Поаро стана сурово. Почти не разговаряхме, докато пътувахме към Юстън. Един-два пъти Поаро поклати глава.

— Да не би да мислите… — започнах плахо аз. — Възможно ли е да е нещастен случай?

— Не, Хейстингс, не. Не е нещастен случай.

— Как, за Бога, докторът е открил къде е тя? Поаро не ми отговори.

Хотел „Конистън“ имаше съвсем непретенциозен вид и се намираше близо до гара Юстън. С помощта на визитната си картичка и с доста арогантно поведение Поаро успя да си проправи път до кабинета на управителя.

Фактите бяха съвсем прости.

Мисис Питърс, както се бе записала тя, беше пристигнала с двете си деца около дванайсет и половина. Обядвали в един часа.

В четири часа някакъв мъж дошъл с бележка за мисис Питърс. Занесли я в стаята й. След няколко минути госпожата слязла долу с двете деца и с куфар. Човекът отвел децата със себе си. Мисис Питърс се отбила на регистратурата и обяснила, че вече се нуждае само от една стая.

Не изглеждала притеснена или разстроена. Всъщност се държала съвсем спокойно и делово. Около седем и половина вечеряла, после се прибрала в стаята си.

На сутринта камериерката я намерила мъртва.

Повикали лекар, който установил, че е починала преди няколко часа. На масичката до леглото имало празна чаша. Изглеждало съвсем очевидно, че е взела приспивателно, но е сбъркала и е превишила дозата. Лекарят обяснил, че в известна степен хлоралхидратът е опасно сънотворно. Нямало признаци за самоубийство. Мъртвата не е оставила писмо. Когато претърсили вещите й, за да открият данни за роднините й, намерили името и адреса на мис Лосън и й позвънили.

Поаро попита дали не са открили писма или документи. Например бележката, донесена от мъжа, който отвел децата.

Управителят каза, че не са намерили никакви документи, но в камината е имало купчинка пепел от изгоряла хартия.

Поаро кимна замислено.

Доколкото разбрахме, никой не се беше качвал в стаята на мисис Питърс. Не бяха я посещавали други хора, освен мъжа, който беше взел децата.

Разпитах портиера как е изглеждал мъжът, но описанието му бе доста неясно. Бил е среден на ръст, с руса коса и военна стойка, но с външност, която едва ли може да се запомни. Беше сигурен само, че човекът не е имал брада.

— Не е бил Таниос — прошепнах аз на Поаро.

— Скъпи Хейстингс! Наистина ли вярвате, че мисис Таниос, след всичките си усилия да скрие децата от баща им, би му ги дала съвсем безропотно? Не е възможно!

— Тогава кой е този човек?

— Очевидно е някой, на когото мисис Таниос имала доверие. Или по-скоро някой, който е изпратен от трети човек, на когото тя е вярвала.

— Среден на ръст мъж — промърморих аз.

— Едва ли трябва да се вълнувате от вида му, Хейстингс. Напълно съм сигурен, че този, който е отвел децата, не е от значение. Човекът, на когото се е доверила, е останал зад кулисите.

— И бележката е била от него?

— Да.

— Някой, на когото мисис Таниос е имала доверие?

— Очевидно.

— А бележката е била изгорена?

— Да, било й е поръчано да го направи.

— А какво е станало с описанието на случая, което й дадохте?

Поаро се навъси.

— Изгорила е и него. Но няма значение.

— Така ли?

— Да. Виждате ли, всичко е тук, в главата на Еркюл Поаро — и той ме хвана под ръка. — Хайде, Хейстингс, да си вървим. Наша грижа не са мъртвите, а живите. С тях трябва да се заема.