Безмълвният свидетел

Втора глава Роднините

Чарлз изтича леко по стълбите и почука на стаята на сестра си. Отвътре веднага се чу „Да“ и той влезе. Тереза седеше в леглото си и се прозяваше. Чарлз седна до нея.

— Каква красива жена си, Тереза! — отбеляза със задоволство той.

— Какво има? — попита Тереза рязко.

— Сърдита си, а? — ухили й се Чарлз. — Е, аз те изпреварих, момичето ми! Опитах се да си уредя работата преди теб.

— Е и?

Чарлз разпери отчаяно ръце.

— Нищо не стана! Леля Емили хубавичко ме нахока. Намекна ми, че не храни никакви илюзии относно причината, поради която обичните й роднини са се събрали при нея! Каза ми също, че тези мили роднини ще бъдат разочаровани. Нищо няма да ни даде, освен привързаността си. А с нея няма да бъде особено щедра.

— Май ще трябва да почакаш малко — отбеляза Тереза сухо.

— Уплаших се, че ти или Таниос ще ме изпреварите — подсмихна се Чарлз отново. — Боя се, сладка моя Тереза, че този път няма нищо да получим. Без съмнение старата Емили е глупачка.

— Никога не съм я смятала за такава.

— Дори се опитах да я сплаша.

— Какво е станало? — стресна се сестра му.

— Обясних й, че като постъпва така, не е изключено някой да й свети маслото. В крайна сметка не може да вземе със себе си парите в рая. Защо да не ни отпусне малко?

— Чарлз, ти си идиот!

— Не, не съм. Аз съм малко психолог, но по свой начин. Никога не се получава нищо, ако се опитващ да шикалкавиш със старата дама. Предпочита да си кажеш направо какво искаш. И аз честно й заявих, че ние ще получим парите й, след като умре, следователно нищо не й пречи да се раздели с част от тях сега. Иначе изкушението да й помогнем да се спомине би могло да стане непреодолимо.

— Тя осъзна ли какво й говориш? — попита Тереза, а деликатните й устни се свиха пренебрежително.

— Не съм сигурен. Поне не го показа. Само ми благодари доста злобно за съвета и заяви, че е напълно способна да се погрижи за себе си. „Добре — отвърнах й аз, — но те предупреждавам.“ „Ще го запомня!“ — отсече тя.

— Чарлз, ти наистина си голям глупак — ядоса се Тереза.

— По дяволите, Тереза, аз самият се почувствах жалък! Старата дама е фрашкана с пари, просто е фрашкана. Обзалагам се, че не харчи дори една десета от дохода си. И за какво всъщност да го харчи? А ние сме млади и се радваме на живота… За да ни направи напук, тя е в състояние да живее сто години… Искам сега да се забавлявам… Както и ти…

Тереза кимна и каза тихо, почти без глас:

— Не ни разбират… старите хора не ни разбират… не могат… Не знаят какво означава да ти се живее!

Братът и сестрата помълчаха няколко минути.

— Е, любов моя, пожелавам ти да имаш по-голям успех от мен — Чарлз стана. — Но се съмнявам.

— Много разчитам на Рекс. Ако успея да накарам старата Емили да осъзнае колко блестящ е той и колко е важно за него да получи шанс сега, а не да гние тук като провинциален лекар… О, Чарлз, с капитал от няколко хиляди в този момент бихме променили изцяло живота си!

— Надявам се да ти ги даде, но се съмнявам, че ще стане. С безразсъдния си начин на живот ти пропиля доста от парите си. Нали не допускаш, че скучната Бела и подозрителният Таниос ще получат нещо?

— Не смятам, че Бела знае как да се възползва от парите. Облича се като вехтошарка, а вкусът й е като на прислужница.

— Ами — отвърна Чарлз разсеяно, — предполагам, че иска разни неща за грозничките си деца — добри училища, шини за зъбите им, уроци по музика. Но във всеки случай не е Бела, а Таниос. Обзалагам се, че той вече души за парите! Не забравяй, че е грък. Знаеш ли, че той профука по-голямата част от наследството й? Игра на борсата и загуби.

— Мислиш ли, че ще съумее да измъкне нещо от старата Емили?

— Няма, ако успея да го предотвратя — каза мрачно Чарлз.

Излезе от стаята и се спусна по стълбите. Боб беше във вестибюла и радостно замаха с опашка. Кучетата обичаха Чарлз.

Боб се затича към вратата на дневната и извърна глава към него.

— Какво има? — попита го Чарлз, като вървеше след него.

Боб се втурна в стаята и приседна до малкото бюро. Погледна Чарлз в очакване.

— Какво искаш? — отново го попита Чарлз и тръгна към него.

Боб замаха с опашка и се загледа в чекмеджетата на бюрото. Изскимтя умолително.

— Искаш нещо, което е там, вътре?

Чарлз отвори горното чекмедже и повдигна вежди.

— Я виж ти! — възкликна той.

В единия ъгъл имаше купчинка банкноти.

Чарлз ги взе и ги преброи. Ухили се и сложи в джоба си три банкноти по една лира и две по десет шилинга. Останалите пари постави внимателно на мястото, където ги беше намерил.

— Добра идея, Боб — каза той. — Чичо ти Чарлз ще съумее да си покрие някои разходи. Малко пари в брой никога не са излишни.

Боб излая с леко недоволство, когато Чарлз затвори чекмеджето.

— Съжалявам, стари приятелю — извини му се Чарлз и отвори следващото чекмедже. В него беше топката на Боб и той я взе.

— Заповядай. Забавлявай се.

Боб захапа топката, изтича навън от стаята и не след дълго от стълбището се чу „туп-туп-туп“.

Чарлз излезе в градината. Беше хубава слънчева утрин. Миришеше на люляк.

Мис Аръндел беше там с доктор Таниос. Той й обясняваше предимствата на английското образование, което наистина беше добро, и колко дълбоко съжалява, че не може да си позволи подобен лукс за собствените си деца.

Чарлз се подсмихна със злобно задоволство. Намеси се непринудено в разговора и умело го насочи в съвсем друга посока.

Емили Аръндел му се усмихна дружелюбно. Стори му се, че тя дори се забавлява от тактиката му и изкусно го насърчава.

Настроението на Чарлз се повиши. Може би, все пак, преди да си тръгне…

Чарлз бе непоправим оптимист.

Същия следобед доктор Доналдсън пристигна с колата си да вземе Тереза и да я разходи до абатството Уъртъм, едно от красивите места в околността. Двамата поскитаха в гората.

Рекс Доналдсън й разказа подробно за хипотезите си и за последните си експерименти. Тя не разбираше почти нищо, но слушаше като омагьосана и си мислеше: „Колко е умен и очарователен!“

В един момент по време на разговора им годеникът й замълча и после с известно колебание в гласа си й каза:

— Боя се, че ти е скучно, Тереза.

— Скъпи, толкова е вълнуващо — решително му отговори тя. — Продължавай. Вземаш част от кръвта на заразените зайци и…?

Накрая Тереза отбеляза с въздишка:

— Работата ти означава много за теб, скъпи.

— Естествено — отвърна доктор Доналдсън.

На нея обаче съвсем не й се струваше естествено. Само неколцина от приятелите й изобщо се захващаха с някаква работа и когато го правеха, си придаваха голяма важност.

Помисли си, вече за втори или трети път, колко неразумно бе постъпила, като се бе влюбила в Рекс Доналдсън. Защо ли на човек му се случват такива абсурдни и удивителни неща? Въпрос без отговор. Просто я бе сполетяло.

Намръщи се, докато се чудеше на ума си. Нейната компания бе толкова весела… и цинична. В живота любовните истории са неизбежни, но защо трябва да ги вземаш на сериозно? Влюбваш се и отминаваш.

Но чувствата й към Рекс Доналдсън бяха нещо различно. Бяха истински. Инстинктивно усещаше, че този път няма да отмине просто така… Той я привличаше дълбоко и силно. Всичко в него я впечатляваше. Спокойствието и сдържаността му, толкова различни от собствения й трескав начин на живот, ясната и логична безпристрастност на аналитичния му ум. И нещо, чието обяснение не можеше да намери съвсем точно — тайната мъжка сила, прикрита от непретенциозния му, леко педантичен маниер, която тя въпреки всичко инстинктивно усещаше.

Рекс Доналдсън бе гениален и фактът, че професията заемаше най-важното място живота му, а самата тя бе само част, макар и необходима част от съществуването му, още повече я привличаше. За първи път в егоистичния си, изпълнен със забавления живот тя откриваше, че няма нищо против да заеме второ място. Перспективата я впечатляваше. За Рекс бе готова да направи всичко — наистина всичко!

— Какво проклето нещо са парите! — каза тя раздразнено. — Ако леля Емили умре, ние веднага ще можем да се оженим и ти ще дойдеш в Лондон. Ще имаш лаборатория, пълна с епруветки и морски свинчета, и никога вече няма да се занимаваш с деца, болни от заушка, или с възрастни дами с увреден черен дроб.

— Няма причина леля ти да не живее още много години — отбеляза той. — Е, ако внимава.

— Зная… — измърмори тя унило.

В голямата стая с двойно легло и старомодни дъбови мебели доктор Таниос сподели с жена си:

— Струва ми се, че достатъчно добре подготвих почвата. Сега е твой ред, скъпа.

Наля вода от старата медна кана в изрисуван с розови цветчета порцеланов леген.

Бела Таниос седеше пред тоалетката и се чудеше защо, след като бе сресала косата си като Тереза, прическата й се различаваше от нейната!

Отговори му след известно време:

— Струва ми се, че не ми се иска да моля леля Емили за пари.

— Не за теб, Бела, а в името на децата. Нашите инвестиции бяха толкова неудачни.

Беше с гръб към нея и не видя бързия и плах поглед, който тя му хвърли.

— Въпреки всичко не ми се иска… — отвърна тя раздразнено. — Леля Емили е доста трудна. Може да бъде щедра, но не обича да я молят.

Таниос си избърса ръцете и прекоси стаята.

— Наистина, Бела, не ти отива да бъдеш толкова упорита. В крайна сметка, за какво дойдохме тук?

— Не исках… Нямах това предвид… Не за да молим за пари… — измърмори тя.

— Все пак ти се съгласи, че единствената ни надежда да дадем подходящо образование на децата е, леля ти да ни помогне.

Бела Таниос не отговори. Размърда се притеснено.

Върху лицето й се изписа инат, който умните съпрузи на глупавите жени често изпитват на гърба си.

— Може би леля Емили сама ще ни предложи… — каза тя.

— Възможно е, но досега не забелязах никакъв намек.

— Да бяхме взели децата с нас. Леля Емили не би могла да не хареса Мери. А и Едуард е толкова интелигентен.

— Не мисля, че леля ти много обича деца — отбеляза той сухо. — Може би дори е по-добре, че ги няма.

— О, Джейкъб, но…

— Да, да, скъпа моя. Зная чувствата ти. Но в тези сухи стари английски госпожици няма нищо човешко. А ние само искаме да направим всичко, което можем, за нашите Мери и Едуард, нали? Нищо няма да струва на мис Аръндел да ни помогне малко.

Мисис Таниос се обърна. Бузите й пламтяха.

— О, моля те, моля те, Джейкъб, не сега! Сигурна съм, че не е разумно. Много бих искала да не го правя.

Таниос стоеше зад нея, обгърнал с ръце раменете й. Тя леко потрепери, после се вцепени.

— Въпреки всичко, Бела. Мисля… мисля, че трябва да направиш това, за което те моля… каза той, а гласът му все още звучеше приятно. — Обикновено накрая се съгласяваш… Да, мисля, че трябва да го сториш…