Безмълвният свидетел

Девета глава Възстановяване на инцидента с топката на кучето

— Е, Поаро — подхванах аз, когато портата на Литългрийн Хаус се затвори след нас, — надявам се, че сега сте удовлетворен!

— Да, приятелю. Удовлетворен съм.

— Слава Богу! Цялата тази мистерия намери своето обяснение! Митът за злата компаньонка и богатата стара дама се разби на пух и прах. Закъснялото писмо и дори прословутият инцидент с топката на кучето се разкриха в истинската си същност. Всичко се нареди задоволително и си дойде на мястото.

Поаро се изкашля малко сухо и отговори:

— Не бих използвал думата задоволително, Хейстингс.

— Но вие го направихте преди минута.

— Не, не. Не казах, че случаят ме е удовлетворил. Имах предвид само, че любопитството ми е задоволено. Зная истината за инцидента с топката на кучето.

— Оказа се много елементарно!

— Не е толкова елементарно, колкото си мислите — той поклати енергично глава и продължи. — Зная една дреболия, която на вас не ви е известна.

— И коя е тя? — попитах го скептично аз.

— Зная, че в перваза в горния край на стълбите е забит пирон.

Аз се втренчих в него. Лицето му бе доста мрачно.

— Е — промълвих аз след една-две минути, — и защо да не е там?

— Въпросът е, Хейстингс, защо е там.

— Откъде да зная. Вероятно поради някакви причини, свързани с домакинството. Има ли някакво значение?

— Разбира се, че има значение. А не мога да измисля никаква причина, която да наложи да се забива пирон в перваза точно там. Освен това е бил внимателно боядисан, за да не се вижда.

— За какво намеквате, Поаро? На вас известна ли ви е причината?

— Лесно мога да си я обясня. Ако искате да опънете здраво тънко въженце или тел напряко на стълбите на около педя от пода, от едната страна бихте могли да го завържете за перилата, но на вътрешната страна откъм стената ще имате нужда от пирон или от нещо подобно, за да го закрепите.

— Поаро! — извиках аз. — Какво намеквате, за Бога?

— Mon cher ami15, аз възстановявам инцидента с топката на кучето. Искате ли да чуете какво се е случило според мен?

— Да.

— Eh bien, някой е забелязал навика на Боб да оставя топката см в горния край на стълбите. Опасно е. Може да предизвика злополука. — Поаро замълча за миг, после продължи с леко променен глас: — Ако искате да убиете някого, Хейстингс, какво бихте направили?

— Аз… ами… не зная. Бих си измислил някакво алиби или нещо такова, предполагам.

— Уверявам ви, че такава постъпка би била трудна и опасна. Но вие не сте хладнокръвен и предпазлив убиец. Не ви ли е идвало наум, че най-лесният начин да се отървете от някой, който стои на пътя ви е, да се възползвате от злополука? Злополуки се случват непрекъснато. А понякога, Хейстингс, може да се направи така, че да се случат! — Той помълча малко и продължи: — Фактът, че кучето оставя топката си в горния край на стълбите, струва ми се, е дал на убиеца идеята. Мис Аръндел е имала навика да излиза нощно време от стаята си и да обикаля из къщата. Зрението й не е било добро и е било съвсем правдоподобно да се подхлъзне на топката и да падне надолу по стълбите. Но предвидливият убиец не оставя нещата на случайността. Едно въженце, опънато напряко в горния край на стълбите, би свършило по-добра работа. Така тя със сигурност би си счупила главата. И когато всички хора от къщата се появяват, причината за злополуката се вижда ясно — топката на Боб!

— Ужасно! — извиках аз.

— Да — продължи мрачно Поаро. — Било е ужасно… Но неуспешно… Мис Аръндел се е наранила леко, но е могла да си счупи врата. Какво разочарование за непознатия ни приятел! Но мис Аръндел е много проницателна възрастна дама. Всички са й казвали, че се е подхлъзнала на топката и наистина тя е била там, но когато си е припомнила случката, е разбрала, че злополуката е била причинена от нещо друго. Не се е спънала в топката. После си е спомнила и още една подробност. Спомнила си е, че в пет сутринта е чула Боб да лае, за да го пуснат вкъщи. Всичко дотук е в рамките на догадките, признавам, но вярвам, че съм прав. Предната вечер мис Аръндел лично е прибрала в чекмеджето топката на Боб. После той е излязъл и не се е върнал. В такъв случай не Боб е оставил топката в горния край на стълбите.

— Това са само предположения, Поаро — отбелязах аз.

— Не съвсем, приятелю възрази той. — Докато мис Аръндел е бълнувала, тя е споменала няколко важни неща. Нещо за топката на Боб и за „открехната картина“. Нали разбирате?

— Ни най-малко.

— Любопитно. Достатъчно добре познавам езика ви, за да зная, че не се казва за картина, че е открехната. Открехва се врата. Картината се отмества.

— Или просто се изкривява.

— Или просто се изкривява, както казахте. Ето защо веднага разбрах, че Елън е объркала значението на думите, които е чула. Мис Аръндел не е произнесла „открехната“, а „кана“16. И сега в гостната има една порцеланова кана, която се набива на очи. Вече бях видял, че на нея е нарисувано куче. Спомних си за бълнуванията и се върнах, за да я разгледам отблизо. Открих, че надписът на нея е за куче, което е било цяла нощ навън. Разбирате ли нишката на несвързаните мисли на тази жена? Боб е бил като кучето, изрисувано на каната. Вън през цялата нощ. Така че не е могъл да остави топката си на стълбите.

— Вие сте дяволски находчив, Поаро! — възкликнах аз с възторг, колкото и да не ми се искаше в момента да го призная. Поразява ме начинът, по който мислите за тези неща!

— Аз не „мисля за тях“. Те са там, съвсем явни, и всеки може да ги види. Eh bien, разбирате ли положението? Мис Аръндел е на легло, след като е паднала, но я обземат подозрения. Чувства, че може би те са абсурдни и са плод на фантазиите й, но все пак съществуват. „След инцидента с топката на кучето тревогата ми нарасна“. И така, тя ми пише, но за жалост писмото й стигна до мен едва след два месеца. Кажете ми, писмото й не съответства ли изцяло на фактите?

— Да — признах аз. — Съответства.

— Има още един момент, на който си струва да се спрем — продължи Поаро. — Мис Лосън е настоявала фактът, че Боб е бил навън през цялата нощ, да не стигне до ушите на мис Аръндел.

— Мислите, че тя…

— Мисля, че този факт трябва да се изясни много внимателно.

Разсъждавах минута-две по въпроса.

— Е — въздъхнах аз, — всичко е много интересно, искам да кажа като упражнение за ума. И ви свалям шапка. Майсторски възстановихте случилото се. Наистина жалко, че старата дама е починала.

— Да, жалко. Тя ми пише, че някой се опитва да я убие (в крайна сметка писмото се свежда до това) и после много скоро умира.

— Да — съгласих се аз. — И вие сте страшно разочарован, че е починала от естествена смърт, нали? Хайде, признайте си.

Поаро вдигна рамене.

— Или може би си мислите, че е била отровена — подметнах язвително аз.

Поаро поклати глава някак песимистично.

— Наистина изглежда така, сякаш мис Аръндел е починала от естествена смърт.

— И следователно — казах аз, — ще се върнем в Лондон с подвити опашки.

— Пардон, приятелю, но няма да се връщаме в Лондон.

— Какво искате да кажете, Поаро? — повиших глас аз.

— Ако кучето види заек, ще го зареже ли, за да се върне в Лондон? Не, ще го преследва до дупката му.

— И какво означава това?

— Кучето лови зайци. Еркюл Поаро лови убийци. В случая имаме убиец, един убиец, чието престъпление се е провалило, но все пак е убиец. И аз, приятелю, ще го гоня до дупка, него или нея, както може да се окаже.

Той рязко се обърна и тръгна към портата на една къща.

— А сега накъде, Поаро?

— В дупката, приятелю. Тук е домът на доктор Грейнджър, който е лекувал мис Аръндел при последното й заболяване.

Доктор Грейнджър беше на около шейсет години. Лицето му беше слабо, с изпъкнали скули и волева брадичка, с рунтави вежди и много проницателни очи. Погледът му с интерес се местеше ту към мен, ту към Поаро.

— Е, с какво мога да ви бъда полезен? — попита той с готовност.

Поаро започна да говори помпозно:

— Бих искал да ви се извиня, доктор Грейнджър, за нахълтването ни. Трябва веднага да си призная, че не идвам при вас на преглед.

— Радвам се да го чуя — сухо отвърна доктор Грейнджър. — Изглеждате съвсем здрав!

— Бих искал да обясня целта на посещението си — продължи Поаро. — Истината е, че пиша книга за живота на покойния генерал Аръндел, който, както разбрах, няколко години преди да умре, е живял в Маркет Бейзинг.

Лекарят доста се изненада.

— Да, генерал Аръндел е живял тук до смъртта си. В Литългрийн Хаус, нагоре по пътя, веднага след банката. Вероятно вече сте били там?

Поаро кимна, а лекарят продължи:

— Но много преди аз да дойда тук през 1919.

— Познавали сте дъщеря му, покойната мис Аръндел?

— Да, добре познавах мис Емили Аръндел.

— Както сигурно разбирате, за мен бе голям удар, когато узнах, че мис Аръндел е починала наскоро.

— В края на април.

— И аз така бях осведомен. Виждате ли, разчитах на нея да ме осведоми за някои подробности, от личен характер, както и да ми разкаже спомени за баща си.

— Да, да. Но не виждам с какво мога да ви помогна.

— Генерал Аръндел няма ли други живи синове или дъщери? — попита Поаро.

— Не. Всички починаха.

— Колко деца бяха?

— Пет. Четири дъщери и един син.

— А внуци?

— Чарлз Аръндел и сестра му Тереза. Може да се свържете с тях. Но те едва ли ще ви бъдат от полза. Младото поколение не се интересува особено от дядовците си. Освен тях има и една мисис Таниос, но се съмнявам, че и от нея ще разберете нещо.

— Може би имат семейни документи?

— Може би. Но не съм сигурен. Зная, че след смъртта на мис Емили много неща бяха разчистени и изгорени.

Поаро въздъхна разочаровано.

Грейнджър го погледна с любопитство.

— С какво е интересен старият Аръндел? Никога не съм чувал да е бил нещо особено.

— Уважаеми господине — очите на Поаро блеснаха фанатично, — нали ви е известна фразата, че Историята не знае нищо за най-великите си мъже? Наскоро вестниците разгласиха нови факти, които хвърлят съвършено различна светлина върху индийските бунтове. Има някаква тайна история. И в нея Джон Аръндел е играл значителна роля. Всичко е впечатляващо, много впечатляващо! И нека ви кажа, уважаеми господине, в настоящия момент въпросът е от особен интерес. Индия и политиката на Англия към нея са парливата тема на деня.

— Хм — изсумтя докторът. — Чувал съм, че старият генерал Аръндел доста е приказвал за въпросните бунтове. Дори се смяташе, че има някаква награда.

— Кой ви каза?

— Една жена, мис Пибоди. Между другото, можете да я посетите. Тя е най-старият ни жител и познава отблизо семейство Аръндел. А клюките са основното й забавление. Струва си да я видите заради самата нея, голям чешит е.

— Благодаря ви. Чудесна идея. Навярно ще ми дадете и адреса на младия мистър Аръндел, внука на генерала?

— На Чарлз? Да, мога да ви свържа с него. Но той е безотговорен млад дявол. За него семейната история не означава нищо.

— Млад ли е?

— Той е това, което един стар мърморко като мен нарича млад човек — пошегува се докторът. — Около тридесетте. От онзи тип млади хора, които се раждат, за да създават неприятности на семействата си. Личен чар и нищо повече. Пътувал е по света, но никъде не е сторил добро.

— Безспорно леля му е била привързана към него? — подметна Поаро. — Често става така.

— Хм… не зная. Емили Аръндел не беше глупава. Доколкото ми е известно, никога не е успявал да измъкне пари от нея. Старицата беше труден човек. Харесвах я и я уважавах. Беше като стар войник.

— Внезапно ли почина?

— Да, в известен смисъл. Въпреки че през последните години здравето й не беше добро. Но успя да се измъкне от някои тежки моменти.

— Говори се, съжалявам, че повтарям клюки — Поаро разпери обезоръжаващо ръце, — че се е скарала със семейството си.

— Думата „скарала“ не е съвсем точна — отвърна бавно доктор Грейнджър. — Чух, че не се стигало до открит скандал.

— Моля да ме извините, може би съм малко недискретен.

— Не, не. Обществото има право да бъде информирано.

— Разбрах, че не е оставила парите си на семейството си.

— Да, остави ги на една страхлива, пърхаща кокошка, компаньонката й. Странна постъпка. Не мога да я разбера. Не е типично за нея.

— Е, добре — замислено каза Поаро, — не е трудно човек да си представи, че може да се случи подобно нещо. Една стара дама, крехка и болнава. Силно зависима от човека, който се грижи за нея. Една умна жена с известен личен чар може да постигне силно влияние над нея.

Думата „влияние“ изглежда му подейства като червеното на бик.

Доктор Грейнджър изсумтя възмутено.

— Влияние! Влияние! Нищо подобно! Емили Аръндел се отнасяше с Мини Лосън по-лошо, отколкото с куче. Типично за нейното поколение. Жените, които изкарват прехраната си като компаньонки, обикновено са глупави. Ако имаха малко повече мозък, биха си намерили по-добър начин да си припечелват хляба. Емили Аръндел не приемаше радушно глупачките. Обикновено всяка година изхвърляше някое бедно дяволче. Влияние! Нищо подобно!

Поаро нагази в опасни води.

— Възможно ли е — предположи той — да има стари семейни писма и документи, които тази… ъъъ… Лосън притежава.

— Може би — съгласи се Грейнджър. — Обикновено доста неща се съхраняват в къщата на една стара дама. Не мисля, че мис Лосън е успяла да прерови дори и половината.

— Много ви благодаря, доктор Грейнджър. Бяхте много любезен.

— Няма за какво — отвърна лекарят. — Съжалявам, че не можах да ви помогна с нищо. Мис Пибоди е вашият шанс. Живее в Мортън Манър, на около миля оттук.

Поаро помириса големия букет от рози върху масата на лекаря.

— Прекрасно — промърмори той.

— Да, и аз мисля така. Въпреки че не мога да усетя аромата им. Загубих обонянието си при един грип преди четири години. Хубаво признание от един лекар, нали? Докторе, излекувай се! Ужасно неприятно. Не мога да се насладя на пушенето, както преди.

— Да, жалко. Между другото, ще ми дадете ли адреса на младия Аръндел?

— Ще ви го дам. — Изпрати ни до вестибюла и се провикна: — Доналдсън! Колегата ми — поясни той. — Той сигурно го има. Сгоден е за Тереза, сестрата на Чарлз. Доналдсън! — провикна се отново той.

От една стая в дъното на къщата излезе млад мъж. Беше среден на ръст с доста безцветна външност. Обноските му бяха изискани. Човек не можеше да си представи по-голям контраст между него и доктор Грейнджър.

Той му обясни какво желаем.

Светлосините, почти прозрачни очи на доктор Доналдсън ни разглеждаха изучаващо. Когато заговори, гласът му прозвуча сухо, но учтиво.

— Не зная точно къде можете да намерите Чарлз — каза той, — но ще ви дам адреса на мис Тереза Аръндел. Несъмнено тя ще е в състояние да ви свърже с брат си.

Поаро го увери, че това би било чудесно.

Докторът написа адреса на лист от бележника си, откъсна го и го подаде на Поаро.

Поаро му благодари и се сбогува с двамата лекари. Когато излязохме навън, аз забелязах, че доктор Доналдсън стоеше във вестибюла и гледаше след нас, а на лицето му бе изписано леко учудване.