Безмълвният свидетел

Четиринайсета глава Чарлз Аръндел

Трябва да призная, че от момента, в който го видях, усетих необяснима симпатия към Чарлз Аръндел. В него имаше нещо невероятно безгрижно и непринудено. В очите му искреше дяволито пламъче. А усмивката му бе най-обезоръжаващата, която съм виждал.

Той прекоси стаята и седна на облегалката на един от масивните тапицирани столове.

— За какво става дума, сестричке? — попита той.

— Това е мосю Еркюл Поаро, Чарлз. Той е готов да… ъъъ… да свърши една мръсна работа за нас срещу малка компенсация.

— Възразявам — извика Поаро. — Не мръсна работа, нека я наречем малка безвредна измама… Така че първоначалната воля на завещателя да бъде изпълнена. Хайде да назовем нещата по този начин.

— Назовавайте ги както искате — съгласи се Чарлз. — Чудя се как Тереза се е сетила за вас?

— Тя не се е сетила за мен — отговори бързо Поаро. — Дойдох по собствено желание.

— И си предложихте услугите?

— Не съвсем. Търсих вас. Сестра ви ми каза, че сте заминали в чужбина.

— Тереза е много грижовна сестра — отговори Чарлз. — Рядко бърка. Всъщност е подозрителна като дявол.

Той й се усмихна с любов, но тя не му отвърна. Изглеждаше загрижена и замислена.

— Със сигурност — отбеляза Чарлз — тук нещо не е наред. Мосю Поаро не е ли известен с това, че преследва престъпници? И то не за да им помага или да ги поощрява.

— Ние не сме престъпници! — възкликна Тереза остро.

— Но искаме да станем — каза Чарлз приветливо. — Аз самият съм мислил по въпроса за фалшифициране, то е по моята част. Изхвърлиха ме от Оксфорд заради дребно недоразумение с някакъв чек. Беше детински просто, само добавих една нула. По-късно имаше малък скандал с леля Емили и местната банка. Беше глупаво от моя страна, разбира се. Трябваше да се досетя, че умът на старата дама е като бръснач. Всичките ми изпълнения обаче бяха за дребни суми — петачки или десетачки, от този род. Но да фалшифицираш завещание, направено на смъртен одър, би било много рисковано. Човек трябва да хване твърдоглавата и непреклонна Елън и да я подкупи… Тази ли е думичката?… Така или иначе, да я накара да потвърди, че е била свидетел на завещанието. Боя се, че е много трудно. Дори бих се оженил за нея, за да не може после да свидетелства срещу мен. — Той дружелюбно се ухили на Поаро и продължи: — Убеден съм, че сте инсталирали таен микрофон и в Скотланд Ярд ни слушат.

— Проблемът ви ме заинтересува — отбеляза Поаро с нотка на укор в гласа си. — Естествено не мога да се ангажирам с нищо, което е противозаконно. Но има и други начини… — замълча многозначително той.

Чарлз Аръндел повдигна елегантно рамене.

— Убеден съм, че в законите има много вратички — съгласи се той. — Сигурно го знаете.

— Кой е свидетелствал на завещанието? Имам предвид онова, което е било направено на 21 април.

— Първис довел един свой служител, а вторият свидетел е бил градинарят.

— В присъствието на мистър Първис ли е подписано?

— Да.

— И предполагам, че мистър Първис е много уважаван човек?

— Първис, Първис, Чарлзуърт и още веднъж Първис са точно толкова уважавани и безукорни, колкото английската банка — обясни Чарлз.

— Не му е било приятно да изготви завещанието — намеси се Тереза. — Вярвам му, че се е опитал да разубеди леля Емили по изключително деликатен начин.

— Той ли ти го каза, Тереза? — попита остро Чарлз.

— Да. Вчера отново го посетих.

— Няма смисъл, сладка моя… Трябва да го разбереш. Само си харчиш парите.

Тереза сви рамене.

— Бих ви помолил да ми разкажете всичко, което знаете за последните седмици от живота на мис Аръндел. Като начало, ще започна с това, че, както разбрах, вие, брат ви, а също и доктор Таниос и съпругата му сте й гостували за Великден.

— Да, така беше.

— Случи ли се нещо важно по време на посещението ви?

— Не.

— Нищо? Но аз мислех…

— Какво егоцентрично създание си, Тереза — намеси се Чарлз. — Нищо важно не се случи с теб! Потънала в любовни мечтания! Нека да ви кажа, мосю Поаро, че Тереза си има едно синеоко момче в Маркет Бейзинг. От местните доктори. И като резултат вече е получила погрешна представа за света. Всъщност леля ни се спъна, падна по стълбите и едва не се уби. Ех, да беше станало. Щеше да ни спести цялата тази бъркотия.

— Паднала е по стълбите?

— Да, спъна се на топката на кучето. Малката умна гадинка я беше оставила в горния край на стълбите и тя се спъна в нея през нощта.

— Кога се е случило?

— Чакайте да помисля… Във вторник — вечерта, преди да си заминем.

— Леля ви пострада ли сериозно?

— За съжаление не си падна на главата. Ако беше станало така, можеше да пледираме за слабоумие или както се казва по научному. Не, почти не пострада.

— Какво разочарование за вас — отбеляза сухо Поаро.

— А? О, разбирам за какво намеквате. Да, както се изразяхте, беше голямо разочарование. Костеливи орехи са тези стари дами.

— И всички ли си тръгнахте в сряда сутринта?

— Да.

— В сряда, петнайсети април. После кога се видяхте отново с леля си?

— Не беше в края на следващата, а на по-следващата седмица.

— Било е, чакайте да си спомня, на двайсет и пети, нали?

— Да, мисля, че беше на тази дата.

— А леля ви кога почина?

— Следващият петък.

— В понеделник през нощта ли се почувства зле?

— Да.

— В понеделника, когато сте си тръгнали?

— Да.

— Ходихте ли при нея по време на боледуването й?

— Отидохме чак в петък. Не знаехме, че наистина е толкова зле.

— Пристигнахте ли навреме, за да я заварите жива?

— Не, вече беше починала.

Поаро премести погледа си към Тереза Аръндел.

— Бяхте ли с брат си и в двата случая?

— Да.

— А при второто ви гостуване не стана ли дума, че е направено ново завещание?

— Не — отговори Тереза.

Чарлз обаче отвърна почти едновременно с нея.

— О, да — каза той. — Стана дума.

Говореше безгрижно, както винаги, но се усети как леко се стегна, като че ли безгрижието му бе по-изкуствено от обикновено.

— Така ли? — попита Поаро.

— Чарлз! — извика Тереза.

Той сякаш се притесняваше да срещне погледа на сестра си.

Заговори й, без да я гледа в очите:

— Тя сигурно си спомняш, сестричке? Споменах ти.

— Леля Емили го каза един вид като ултиматум. Седеше подобно на съдия в съдебната зала. Дръпна една реч. Заяви, че изобщо не одобрява поведението на роднините си, тоест моето и на Тереза. Колкото до Бела, тя нямала нищо против нея, но, от друга страна, не харесвала и не вярвала на съпруга й. Мотото на леля Емили беше „Доверявай се само на англичаните!“. Леля беше убедена, че ако Бела наследи значителна сума пари, Таниос по някакъв начин ще се добере до тях. „Бъди сигурен, че един грък ще го направи!“ И продължи: „Така, както е сега, ще е по-безопасно за нея.“ После продължи с думите, че двамата с Тереза не сме хора, на които могат да се поверят пари. Ще ги проиграем и профукаме. Ето защо, заключи тя, е направила ново завещание, с което оставя цялото си състояние на мис Лосън. „Тя е глупава — отсече леля Емили, — но е предана душа. И наистина вярвам, че е привързана към мен. Не е виновна, че няма ум. Помислих, че е по-справедливо да не крия от теб, Чарлз, за да знаеш отсега, че не бива да разчиташ на пари от мен.“ Проклетия, а! А като си помисля колко усилия положих…

— Защо си скрил от мен, Чарлз? — яростно попита Тереза.

— А вие какво й отговорихте, мистър Аръндел? — намеси се Поаро.

— Аз ли? — безгрижно попита Чарлз. — О, само се засмях. Нямаше смисъл да се държа грубо. Не това е начинът. „Както желаеш, лельо Емили — казах й аз. — Може би е малко шокиращо, но в крайна сметка, парите са си твои и можеш да правиш с тях каквото пожелаеш.“

— А каква беше реакцията на леля ви?

— О, прие го добре, наистина много добре. Отвърна: „Е, бих казала, че постъпваш като мъж, Чарлз.“ А аз й заявих: „Човек трябва да приема превратностите на съдбата. Всъщност, след като няма какво да очаквам в бъдеще, защо не ми дадеш малко пари сега?“ А тя заключи, че съм нагъл и се разделихме разгневени един на друг.

— Много добре сте прикрили чувствата си.

— Е, всъщност не го взех на сериозно.

— Така ли?

— Не. Помислих си, че е номер от страна на старицата. Искаше да сплаши всички ни. Много силно подозирах, че след няколко седмици или може би месеци ще скъса въпросното завещание. Леля Емили беше особено привързана към семейството. Вярвам, че щеше да постъпи точно така, ако не беше починала внезапно.

— А! — възкликна Поаро. — Интересна мисъл. — Помълча известно време, после продължи: — Възможно ли е някой, мис Лосън например, да е чул вашия разговор?

— Възможно е. Ние говорехме доста високо. А тази птица Лосън се мотаеше вън пред вратата, когато излязох от стаята. Според мен е подслушвала.

Поаро обърна замислено поглед към Тереза.

— Вие знаехте ли?

Преди тя да успее да отговори, Чарлз се намеси:

— Тереза, сестричке, сигурен съм, че ти казах или ти намекнах.

Настъпи странна тишина. Чарлз фиксираше с очи Тереза и в погледа му имаше някаква тревога, която не беше свързана с предмета на разговора. Тереза бавно отвърна:

— Ако ми беше казал… не мисля… че бих могла да го забравя. А вие как смятате, мосю Поаро? — и тя го погледна с тъмните си очи.

— Не, не мисля, че бихте могли да го забравите, мис Аръндел. — После рязко се обърна към Чарлз и продължи: — Нека да изясним един въпрос. Мис Емили Аръндел спомена ли ви, че възнамерява да промени завещанието си, или направо ви каза, че вече го е сторила?

— О, беше съвсем категорична — отвърна бързо Чарлз. — Всъщност тя ми го показа.

Поаро се надвеси напред и отвори широко очи.

— Това е много важно. Твърдите, че мис Аръндел наистина ви е показала завещанието?

Изведнъж Чарлз започна да се върти неспокойно като ученик, едно много обезоръжаващо действие. Строгостта на Поаро го накара да се чувства доста неудобно.

— Да. Показа ми го.

— Можете ли да се закълнете?

— Разбира се — той погледна притеснено Поаро. — Не разбирам какво толкова важно има в този факт.

Изведнъж Тереза рязко се размърда. Изправи се и застана до полицата над камината. Бързо запали нова цигара.

— А вие, мадмоазел? — обърна се внезапно към нея Поаро. — Когато бяхте при леля си, тя каза ли ви нещо важно?

— Не. Беше много дружелюбна. Тоест толкова, колкото всеки път. Изнесе ми лекция за начина ми на живот и прочее. Тя винаги го правеше. Но тогава беше малко по-неспокойна от обикновено.

— Предполагам, мадмоазел — усмихна се Поаро, — че съзнанието ви е било заето повече с годеника ви?

— Той не беше там — отговори рязко Тереза. — Беше заминал на някакъв медицински конгрес.

— Значи не сте се виждали след Великден? Тогава ли бяхте с него за последен път?

— Да. Вечерта, преди да си тръгнем, той дойде на вечеря.

— И тогава не сте имали, простете, никакви пререкания с него?

— Не, естествено.

— Помислих си само, че след като го е нямало при второто ви посещение…

— Но, вижте — намеси се Чарлз, — второто гостуване беше импровизирано. Продиктувано от обстоятелствата.

— Така ли?

— О, нека си кажем истината — намеси се унило Тереза. — Виждате ли, Бела и съпругът й бяха там през почивните дни предната седмица, суетяха се около леля Емили заради злополуката. Смятаха, че могат да спечелят нещо за наша сметка…

— Помислихме си — ухили се Чарлз, — че няма да е зле и ние да покажем малко загриженост за здравето на леля Емили. Но наистина старата дама беше доста умна, за да се поддаде на подобни умилквания. Твърде добре им знаеше цената. Нашата леля Емили никак не беше глупава.

Тереза изведнъж се разсмя.

— Страхотна история, нали? Всички бяхме зинали за пари.

— Същото важи ли и за братовчедката ви и съпруга й?

— О, да, на Бела никога не й стигат парите. Много е смешен начинът, по който се опитва да копира всичките ми дрехи за около една осма от цената им. Мисля, че Таниос е проиграл парите й, занимавайки се с разни спекулации. Притеснени са и трудно свързват двата края. Имат две деца и искат да ги изучат в Англия.

— Бихте ли ми дали адреса им? — попита Поаро.

— Отседнали са в хотел „Дърам“ в Блумсбъри.

— Що за човек е братовчедката ви?

— Бела? Ами тя е ужасна жена. Нали, Чарлз?

— О, определено е ужасна. Прилича на щипалка. И е предана майка. И щипалките са такива, доколкото зная.

— А съпругът й?

— Таниос? Е, изглежда малко странно, но иначе е приятен човек. Умен, забавен и великодушен човек.

— Съгласна ли сте, мадмоазел?

— Е, трябва да призная, че го предпочитам пред Бела. Убедена съм, че е дяволски способен лекар. Но не бих му се доверила изцяло.

— Тереза не се доверява на никого — каза Чарлз и я прегърна през раменете. — И на мен също.

— Ако някой ти се довери, сладурче, значи е малоумен — обясни любезно Тереза.

Двамата се отдръпнаха един от друг и погледнаха към Поаро.

Поаро се поклони и тръгна към вратата.

— Аз съм вече… както се казва… в играта! Трудно е, но мадмоазел е права. Винаги има начин. А, между другото, мис Лосън от този тип хора ли е, които са склонни да се оплетат при кръстосан разпит в съда?

Чарлз и Тереза си размениха погледи.

— Трябва да знаете, че един обигран прокурор е в състояние да я накара да каже на черното бяло! — поясни Чарлз.

— Това може да се окаже много полезно — отбеляза Поаро.

Измъкна се от стаята и аз го последвах. Във вестибюла си взе шапката, тръгна към външната врата, отвори я и бързо я затвори с трясък. После се върна на пръсти до дневната и безсрамно допря ухото си до процепа на вратата. В каквото и училище да беше учил Поаро, явно там не е имало неписано правило, че не бива да се подслушва. Чувствах се ужасно, но бях безпомощен. Започнах напрегнато да жестикулирам към него, но той не ми обърна внимание.

В този момент съвсем ясно се чу дълбокият, треперещ глас на Тереза Аръндел, който произнесе думите:

— Ти си глупак!

По коридора се чу шум от стъпки. Поаро бързо ме хвана под ръка, отвори и двамата излязохме. После безшумно затвори външната врата.