Безмълвният свидетел

Деветнайсета глава Посещение при мистър Първис

Поаро поиска сметката и я плати.

— Какво ще правим сега? — попитах аз.

— Ще направим онова, което предложихте рано тази сутрин. Отиваме в Харчестър, за да поговорим с мистър Първис. Ето защо ползвах телефона на хотел „Дърам“.

— Обадихте се на Първис?

— Не, на него, а на Тереза Аръндел. Помолих я да ми даде препоръчително писмо, което да ми послужи пред адвоката. За да имаме някакъв шанс за успех, трябва да сме упълномощени от фамилията. Тя обеща да изпрати писмото по човек в апартамента ми. Би следвало вече да е там.

В апартамента заварихме не само писмото, но и Чарлз Аръндел, който лично го беше донесъл.

— Хубаво жилище имате, мосю Поаро — отбеляза той, като огледа гостната.

В този момент погледът ми падна върху едно чекмедже, което не беше затворено добре. Пречеше му малко парченце хартия.

Изключено е Поаро да остави чекмеджето затворено по такъв начин! Погледнах Чарлз замислено. Бил е сам в гостната, докато ни е чакал. Не се съмнявах, че е прекарал времето си в тършуване из документите на Поаро. Какъв мошеник беше този млад човек! Почувствах, че ме обзема отвращение.

Чарлз обаче беше в чудесно настроение.

— Ето — подаде той писмото. — Всичко е представено точно и се надявам да имате повече успех със стария Първис от нас.

— Той ви е дал твърде малка надежда, предполагам?

— Беше определено обезкуражаващ… По негово мнение Лосън ще се измъкне с богатството.

— Двамата със сестра си никога ли не сте мислили да въздействате на чувствата на дамата?

Чарлз се ухили.

— Да, аз си го помислих и го направих. Но като че ли нямаше полза. Сладкодумието ми беше напразно. Сърцераздирателната картина на лишената от наследство черна овца, при това не толкова черна, колкото я описват (или поне аз така смея да мисля), не разтърси жената! Знаете ли, тя определено не ме харесва! Не зная защо — той се засмя. — Повечето стари жени веднага си падат по мен. Мислят, че никога не съм бил правилно разбран и не съм имал шанс!

— Удобна гледна точка.

— О, преди време ми беше много полезна. Но, както споменах, с тази Лосън нищо не стана. Струва ми се, че е мъжемразка. Вероятно през добрите стари предвоенни години се е завързвала с вериги за релсите и е развявала знамето за равни изборни права на мъжете и жените.

— Е — поклати глава Поаро, — ако по-простите методи не помагат…

— Трябва да прибегнем до престъпление — вметна весело Чарлз.

— А! — възкликна Поаро. — Като споменахте престъпление, млади човече, вярно ли е, че сте заплашили леля си? Намекнали сте, че „ще й светите маслото“ или нещо подобно?

Чарлз седна на един стол, изпъна краката си напред и се втренчи мрачно в Поаро.

— Кой ви го каза? — попита той.

— Няма знамение. Вярно ли е?

— Ами, има частица истина.

— Хайде, хайде, нека да я чуя, имам предвид истината.

— О, да, ще я чуете, сър! В случката няма нищо мелодраматично. Опитах се да я разчувствам, нали разбирате?

— Разбирам.

— Е, не тръгна както беше замислено. Леля Емили ми заяви, че всякакви усилия да й вземем парите са обречени на неуспех! Е, аз запазих самообладание, но съвсем ясно й заявих: „Виж какво, лельо Емили, знаеш ли, постъпваш така, че накрая ще ти светят маслото!“ А тя доста презрително ме попита какво точно имам предвид. „Само това, че всичките ти приятели и роднини, които се въртят наоколо със зяпнали уста, са бедни като църковни мишки и разчитат на теб. А ти какво правиш? Стиснала си паричките и отказваш да се разделиш с тях. За подобно нещо хората ги убиват. От мен да го знаеш, ако ти светят маслото, сама ще си си виновна.“ Тя ме погледна над очилата по начин, типичен за нея, с доста неприязън, и каза сухо: „О, значи такова е мнението ти, а?“ „Да — отговорих аз. — Съветвам те да ни дадеш част от парите си.“ „Благодаря ти, Чарлз, за добронамерения съвет. Но мисля, че мога и сама да се погрижа за себе си“ — сряза ме тя. „Както искаш, лельо Емили“ — отвърнах аз. През цялото време й се усмихвах и, струва ми се, тя не беше толкова непреклонна, колкото се опитваше да изглежда. „Да не кажеш, че не съм те предупредил“ — заключих аз. „Ще го запомня“ — рече тя.

Той замълча за момент, после добави:

— Това беше всичко.

— И така — отбеляза Поаро, — вие се задоволихте с няколко банкноти от по една лира, които намерихте в чекмеджето.

Чарлз го погледна слисано, а после избухна в смях.

— Свалям ви шапка! Като хрътка сте! И как се добрахте до тази информация?

— Значи е истина?

— О, да, самата истина! Имах сериозни парични затруднения. Трябваше да намеря отнякъде пари. Открих в едно чекмедже малка пачка банкноти и си взех няколко. Бях много скромен и не допусках, че липсата ще се забележи. А дори и да бяха разбрали, вероятно щяха да помислят, че са слугите.

— За тях щяха да възникнат много сериозни последици, ако се допуснеше подобна възможност — сухо отбеляза Поаро.

Чарлз повдигна рамене.

— Всеки да си мисли каквото ще — измърмори той.

— Всяка коза за свой крак — каза Поаро. — Това е вашето кредо, нали?

Чарлз го стрелна с любопитство.

— Не съм предполагал, че старата дама ще забележи изчезването на парите. Вие как го разбрахте? А и за разговора, в който й заявих, че ще й светят маслото?

— Мис Лосън ми съобщи.

— Тази стара хитруша!

Стори ми се, че леко се разтревожи.

— Не ни обича двамата с Тереза — продължи той. — Нали не смятате, че крие още нещо?

— Какво би могло да бъде то?

— О, не зная. Прилича ми на зъл стар дявол. — Той замълча, после добави: — Тя мрази Тереза…

— Знаехте ли, мистър Аръндел, че доктор Таниос е посетил леля ви в неделята преди тя да умре?

— Какво? В онази неделя, когато бяхме там?

— Да. Не се ли видяхте?

— Не. Следобед ходихме на разходка. Предполагам, че тогава е идвал. Странно, че леля Емили не ни спомена. Кой ви каза?

— Мис Лосън.

— Пак тази Лосън! Какъв извор на информация! — Помълча, после добави: — Знаете ли, Таниос е приятен човек. Харесва ми. Такъв веселяк!

— Да, той наистина е приветлива личност — съгласи се Поаро.

Чарлз стана.

— Ако бях на негово място, отдавна да съм убил тази ужасна Бела! Не ви ли е направило впечатление, че тя е от онзи тип жени, които са белязани от съдбата винаги да бъдат жертви? Знаете ли, не бих се изненадал, ако някой ден намерят части от тялото й в кофите за боклук на Маргейт или някъде другаде.

— Не приписвате ли доста страшна постъпка на съпруга й, добрия доктор? — попита строго Поаро.

— Не — отвърна замислено Чарлз. — А и не мисля, че Таниос би могъл да убие дори и муха. Той е прекалено добросърдечен.

— А вие? Бихте ли извършили убийство, ако си струва?

Чарлз се разсмя. Удивително звънтящ, смях.

— Въпросът ви нещо като изнудване ли е, мосю Поаро? Тая няма да я бъде. Мога да ви уверя, че аз не съм сложил… — той спря за секунда и продължи: — стрихнин в супата на леля Емили.

Безгрижно махна с ръка и си тръгна.

— Да не би да се опитахте да го сплашите, Поаро? — попитах аз. — Ако е така, не мисля, че успяхте. Той съвсем не се държа като виновен.

— Мислите ли?

— Да. Изглеждаше напълно невъзмутим.

— Странна е тази пауза, която направи — отбеляза Поаро.

— Пауза?

— Да. Паузата преди думата стрихнин. Като че ли се канеше да изрече нещо друго, но се отказа.

Вдигнах рамене.

— Вероятно се е замислил за някоя отрова, която да звучи зловещо.

— Възможно е. Възможно е. Но, да тръгваме. Струва ми се, че ще трябва да прекараме нощта в Маркет Бейзинг, в хотела „При Джордж“.

Десет минути по-късно летяхме с пълна скорост през Лондон, отново на път за провинцията.

Около четири часа пристигнахме в Харчестър и се насочихме направо към кантората на „Първис, Първис, Чарлзуърт и Първис“.

Мистър Първис имаше солидно телосложение, бяла коса и розови бузи. Приличаше малко на провинциален благородник. Обноските му бяха любезни, но сдържани.

Прочете писмото, което му дадохме, и вдигна очи към нас. Погледът му беше проницателен и в него сякаш имаше стаен въпрос.

— Разбира се, познавам ви по име, мосю Поаро — каза внимателно той. — Разбирам, че мис Аръндел и брат й са ви ангажирали по този случай, но изобщо не виждам с какво точно бихте могли да им бъдете полезен.

— Да кажем, мистър Първис, за по-пълното разследване на всички обстоятелства.

— Мис Аръндел и брат й вече чуха становището ми, що се отнася до законното положение — отбеляза сухо адвокатът. — Обстоятелствата бяха съвсем ясни и не допускат друго тълкуване.

— Напълно вярно, напълно вярно — съгласи се бързо Поаро. — Но, сигурен съм, че вие няма да възразите да ги изложите отново, за да мога да си представя ясно ситуацията.

— На вашите услуги — кимна с глава адвокатът.

— Струва ми се, че на 17 април мис Емили Аръндел ви е изпратила писмо с поръчение — започна Поаро.

Мистър Първис разгледа няколко документа пред себе си и отговори:

— Да, така е.

— Бихте ли ми казали какво ви е наредила?

— Помоли ме да й изготвя завещание. В него трябваше да се предвидят суми за двете прислужнички, както и известна сума за три-четири благотворителни дарения. Останалата част от състоянието си завещаваше на Вилхелмина Лосън.

— Ще ме извините за въпроса, мистър Първис, но не се ли изненадахте?

— Да си призная, да, изненадах се.

— По-рано мис Аръндел беше ли направила друго завещание?

— Да, преди пет години.

— В него, като се изключат малките суми за дарения, не оставяше ли богатството си на племенниците си?

— Основната част от състоянието й трябваше да се раздели по равно между децата на брат й Томас и дъщерята на сестра й Арабела Бигс.

— Какво стана с това завещание?

— По молба на мис Аръндел аз го взех със себе си при посещението си в Литългрийн Хаус на 21 април.

— Ще ви бъда много признателен, мистър Първис, ако подробно ми разкажете за всичко, което се случи тогава.

Адвокатът помисли минута-две, после стегнато започна:

— Пристигнах в Литългрийн Хаус в три часа следобед. Придружаваше ме един от служителите ми. Мис Аръндел ме посрещна в гостната.

— Как ви се стори тя?

— Изглеждаше в добро здраве, въпреки че се придвижваше с бастун. Разбрах, че се нуждае от него поради неотдавнашното й падане. Но, както вече споменах, стори ми се, че най-общо здравето й е добро. Направи ми впечатление обаче, че беше леко нервна и малко превъзбудена.

— Мис Лосън беше ли с нея?

— Когато пристигнах беше там, но после веднага излезе.

— А след това?

— Мис Аръндел ме попита дали съм изпълнил молбата й и дали нося новото завещание, за да го подпише. Отговорих й, че съм готов. Аз… ъъъ… — той се поколеба за миг и продължи малко сковано: — Трябва обаче да ви кажа също, че в рамките на допустимото направих възражение пред мис Аръндел. Изтъкнах, че новото завещание може да се приеме като огромна несправедливост към роднините, които, в крайна сметка, са нейна плът и кръв.

— А тя какво ви отговори?

— Попита ме дали парите са нейни или не, и не може ли да постъпи с тях както реши. Отвърнах й, че е точно така. „Много добре тогава“ — заяви тя. Напомних й, че познава мис Лосън от много кратко време и я попитах дали е напълно убедена, че има основателна причина за несправедливостта, която извършва спрямо роднините си. Отговорът й беше: „Скъпи приятелю, зная чудесно какво върша.“

— Казахте, че държанието й е било възбудено.

— Мисля, че определено мога да го твърдя, но разбирате ли, мосю Поаро, тя бе изцяло с ума си. Беше напълно способна да контролира постъпките си. Въпреки че съм на страната на роднините на мис Аръндел, аз съм длъжен да поддържам клаузите на завещанието, пред който и да било съд.

— Съвсем разбираемо е. Моля, продължете.

— Мис Аръндел прочете старото завещание. После ми поиска новото, което бях изготвил. Трябва да отбележа, че й бях предложил първо да й представя чернова, но тя настоя завещанието да й бъде донесено готово за подпис. Не беше трудно, защото в него нямаше нищо сложно. Тя го прочете, кимна и каза, че веднага ще го подпише. Почувствах, че съм длъжен да изразя протеста си за последен път. Тя търпеливо ме изслуша, но заяви, че решението й е категорично. Повиках служителя си и градинаря и двамата станаха свидетели на подписа й. Не беше правомерно да каня прислужниците, защото имената им присъстваха в завещанието.

— После мис Аръндел даде ли ви завещанието за съхранение?

— Не, прибра го в едно чекмедже на бюрото си и го заключи.

— Какво стана с предишното завещание? Тя унищожи ли го?

— Не, заключи го заедно с новото.

— След смъртта й къде намерихте завещанието?

— В същото чекмедже. Като негов изпълнител аз имах ключове и прегледах документите й.

— И двете завещания ли бяха в чекмеджето?

— Да, точно както ги бе оставила.

— Разпитахте ли я за мотивите, продиктували й тази доста изненадваща постъпка?

— Да. Но не получих задоволителен отговор. Увери ме само, че „знае какво върши“.

— Въпреки всичко, вие останахте ли изненадан от случилото се?

— Да, бях много изненадан. Трябва да кажа, че мис Аръндел винаги е показвала силна привързаност към роднините си.

Поаро помълча около минута, после попита:

— Предполагам, че не сте разговаряли с мис Лосън по този въпрос?

— Не, естествено. Би било много непочтено.

Мистър Първис изглеждаше скандализиран от въпроса на Поаро.

— Мис Аръндел намекна ли по някакъв начин дали мис Лосън знае, че новото завещание е в нейна полза?

— Тъкмо обратното. Попитах я дали компаньонката й е запозната с клаузите на завещанието, а мис Аръндел остро ми заяви, че жената не знае нищо. Помислих си, че е разумно мис Лосън да не разбере и се осмелих да й го намекна. Мис Аръндел се съгласи с мен.

— Защо наблегнахте на този момент, мистър Първис?

Възрастният господин го погледна с достойнство.

— Според мен, подобни неща не бива да се разгласяват. Още повече, че могат да доведат до разочарования в бъдеще.

— А — пое дълбоко дъх Поаро. — Да приема ли, че сте допускали възможността мис Аръндел да промени решението си в близко бъдеще?

Адвокатът кимна.

— Да. Струваше ми се, че мис Аръндел е имала някаква сериозна разправия с роднините си и когато се успокои, ще се разкае за прибързаното си решение.

— В такъв случай как би следвало да постъпи?

— Трябваше да ми нареди да приготвя ново завещание.

— Не би ли могла просто да унищожи последното си завещание и тогава старото отново да стане валидно?

— В известна степен въпросът е спорен. Разбирате ли, всички предишни завещания трябва да се отменят от самия завещател.

— Но мис Аръндел не би могла да го знае. Може би си е мислила, че като унищожи последното, предишното ще е валидно.

— Твърде е възможно.

— Всъщност, ако умре, без да има завещание, парите ще останат на роднините й.

— Да. Половината щеше да бъде за мисис Таниос, а другата половина — да се раздели между Чарлз и Тереза Аръндел. Но все пак, факт е, че тя не промени решението си! Умря, без да го промени.

— И ето защо се намесвам аз — отбеляза Поаро.

Адвокатът го погледна въпросително.

Поаро се наклони напред и продължи:

— Да предположим, че на смъртното си легло мис Аръндел е пожелала да унищожи последното завещание. Може би е смятала, че го е направила, но в действителност е унищожила предишното.

Мистър Първис поклати глава.

— Не, и двете бяха там.

— Тогава да допуснем, че тя е унищожила фалшиво завещание, като си е мислила, че унищожава последното. Спомнете си, че е била много зле и е било лесно да бъде измамена.

— Би трябвало да представите доказателства за това — отвърна остро адвокатът.

— О! Несъмнено… несъмнено…

— Мога ли да попитам, има ли… има ли някаква причина да смятате, че подобно нещо се е случило?

Поаро се дръпна малко назад.

— Не бих искал да се ангажирам на този етап…

— Естествено, естествено — съгласи се мистър Първис с тази така добре позната фраза.

— Но мога да кажа, строго поверително, че има някои любопитни подробности в този случай.

— Наистина ли? Така ли мислите?

Мистър Първис потри ръце с известно предчувствие и задоволство.

— Исках да разбера вашето мнение — продължи Поаро, — дали, рано или късно, мис Аръндел би променила решението си и би простила на роднините си. Вече го зная.

— Разбира се, това е само личното ми мнение — подчерта адвокатът.

— Любезни господине, напълно ми е ясно. Предполагам, че не сте адвокат на мис Лосън?

— Посъветвах мис Лосън да си намери друг адвокат — отговори мистър Първис вдървено.

Поаро се ръкува с него и му благодари за любезността и информацията, която ни предостави.