Безмълвният свидетел

Четвърта глава Мис Аръндел пише писмо

Беше петък.

Роднините си бяха заминали.

Тръгнаха си в сряда, както бяха планирали. Всеки й беше предложил да остане. Тя им отказа твърдо. Обясни им, че предпочита да остане сама.

През двата дни, които минаха след отпътуването им, Емили Аръндел бе обезпокоително замислена. Често не чуваше какво й говори Мини Лосън. Втренчваше се в нея и рязко й нареждаше да го повтори.

— Сигурно е от шока. Бедната! — казваше мис Лосън и добавяше с някаква мрачна склонност към нещастията, типична за хората, които водят скучен живот: — Осмелявам се да твърдя, че никога няма да бъде отново същата.

Доктор Грейнджър, от своя страна, усърдно успокояваше мис Емили.

Уверяваше я, че до края на седмицата ще може да слиза долу. Според него беше истинско чудо, че не си е счупила нищо. Какъв пациент е тя за един борещ се за хляба си лекар? Ако всичките му болни са като нея, ще трябва веднага да си свали табелката.

Емили Аръндел реагираше с настроение. Двамата с доктор Грейнджър бяха стари приятели. Той я закачаше, а тя се отбраняваше. Общуването винаги им доставяше огромно удоволствие.

Но след като лекарят си тръгна, старата дама остана да лежи замислена с намръщено лице. Отговаряше разсеяно на добронамереното бърборене на Мини Лосън. После изведнъж се осъзнаваше и я удостояваше с язвителни забележки.

— Бедният малък Бобси — измърмори мис Лосън и се надвеси над кучето, което лежеше върху едно одеялце в ъгъла на леглото на господарката си. — Малкият Бобси ще бъде нещастен, ако разбере какво е причинил на горката си господарка.

— Не се прави на идиот, Мини — сряза я мис Аръндел. — И къде е английското ти чувство за справедливост? Не ти ли е известно, че в тази страна всеки се смята за невинен, докато не се докаже обратното?

— О, но ние знаем…

— Не знаем абсолютно нищо — прекъсна я Емили. — Престани да се щураш, Мини. Да пипаш това-онова. Нямаш ли представа как трябва да се държиш в стаята на болен? Върви си и ми изпрати Елън.

Мини Лосън покорно се затътри към вратата.

Емили Аръндел се загледа след нея с леко чувство на вина. Колкото и да беше досадна, Мини даваше всичко от себе си.

Лицето й отново помръкна.

Почувства се отчаяна и нещастна. Бе енергична възрастна жена, със здрав разум и мразеше бездействието, в каквато й да било ситуация. Но в този случай не можеше да реши как да постъпи.

Имаше моменти, в които се съмняваше в себе си, в спомените си за случилото се. И нямаше никой, абсолютно никой, на когото да се довери.

Половин час по-късно вратата изскърца и мис Лосън влезе на пръсти в стаята, носейки чаша бульон, но при вида на работодателката си, която лежеше със затворени очи, спря стъписана. Изведнъж Емили Аръндел изрече две думи толкова силно и решително, че мис Лосън почти изпусна чашата.

— Мери Фокс.

— Кутия2 ли, скъпа? — попита мис Лосън. — Кутия ли искате?

— Оглушаваш, Мини. Не съм споменала нищо за кутия, а казах Мери Фокс. Жената, с която се запознах в Челтнам миналата година. Тя е сестра на един от свещениците в катедралата на Ексетър. Дай ми чашата. Разля я в чинийката. И не стъпвай на пръсти, когато влизаш в стаята. Не знаеш колко ме изнервя поведението ти. А сега слез долу и ми донеси телефонния указател на Лондон.

— Мога ли аз да потърся номера, скъпа? Или адреса?

— Ако исках ти да го свършиш, щях да ти кажа. Направи това, което ти наредих. Донеси го тук и сложи до леглото ми нещата за писане.

Мис Лосън се подчини на заповедите.

След като Мини изпълни всичко, което се искаше от нея, и тръгна да излиза от стаята, Емили Аръндел каза неочаквано:

— Ти си добро и предано създание, Мини. Не ми обръщай внимание. Нали знаеш, че повече лая, отколкото хапя. Ти си толкова търпелива и добра с мен.

Мис Лосън излезе от стаята с порозовяло лице, а от устата й се ронеха несвързани думи.

Мис Аръндел седна в леглото и написа писмо. Писа го бавно и внимателно, с чести паузи за размисъл и множество подчертавания. Използва всеки сантиметър от листа, защото в училище бе възпитана никога да не хаби хартията. Накрая се подписа с доволна въздишка, сложи писмото в плика и написа едно име. После взе нов лист. Този път нахвърли чернова и след като я препрочете и направи някои промени, я преписа на чисто. Прочете отново написаното много внимателно, след което, доволна, че е изразила желанията си, сложи листа в плик и го адресира до Уилям Първис, ескуайър, адвокатска кантора „Първис, Първис, Чарлзуърт и Първис“, Харчестър.

Взе отново първия плик, който бе адресиран до мосю Еркюл Поаро, и отвори телефонния указател. Намери адреса му и го добави.

На вратата се почука.

Мис Аръндел скри набързо писмото до мосю Еркюл Поаро в папката.

Нямаше намерение да възбужда любопитството на Мини. Тя беше твърде любознателна.

Каза: „Влез“ и се отпусна на възглавниците си с въздишка на облекчение.

Беше взела мерки, за да се справи с положението.