Безумие

9. Крадецът време

Ръждясалото комби пълзеше по улиците на Александрия, покрай тъмните и тихи къщи, уличните лампи с форма на сълза и пръскачките, които съскаха на изсъхналите и покафенели ливади.

Дан шофираше бавно и се оглеждаше за полиция. Рамото го болеше и имаше чувството, че е бил завъртян няколко пъти в циментобъркачка, но беше жив и парк „Базил“ беше на по-малко от километър и половина.

Не попадна на никакви полицейски коли по пътя и като цяло нямаше много движение в този късен час. Той зави по една улица, която го отведе до добре поддържан парк, и продължи към масите за пикник и тенискортовете. Една табела указваше, че амфитеатърът е от другата страна на обществения паркинг. Сърцето на Дан се сви — паркингът беше празен. Може би Сюзан не бе успяла да заблуди полицаите. Или пък беше решила да не идва.

Дан си каза, че ще изчака. Спря комбито, изгаси фаровете и двигателя и се заслуша в песента на цикадите, която се носеше в мрака от близките борове.

Все още го тормозеше случилото се с пикапа му. Целият този кошмар се беше случил заради него, а на онази червенокоса вещица ѝ бяха необходими само две секунди, за да го направи непотребен. По дяволите, щеше да му липсва. Истински работнически пикап, беше му казал продавачът. Малки вноски, добро гаранционно обслужване, произведен в Америка.

Дан се зачуди какво ли преживяваха съпругата и децата на Бланчард сега и изгони мислите за пикапа си.

Времето течеше бързо. След трийсет минути реши да остане още петнайсет. Когато и те изтекоха, спря да гледа часовника.

Сюзан нямаше да дойде.

Още пет минути. Още пет минути и след тях щеше да признае поражението и да си тръгне.

Отпусна се на седалката и затвори очи, заслушан в нощните звуци.

Само след няколко секунди, след няколко вдишвания и издишвания, се върна отново в селото.

Името му беше Чо Ят. Намираше се в низините, където над оризищата се вдигаха изпарения от августовското слънце, а джунглата криеше гнезда на снайперисти и змийски дупки. Взводът му беше спрял в Чо Ят, а капитан Обри и южновиетнамският им преводач се бяха скрили на сянка и разпитваха старейшините на селото за някаква виетконгска активност в района. Старейшините отговаряха неохотно и с недомлъвки. Това не беше тяхната война. Около Змиеукротителите се събраха осем-девет деца, за да огледат по-добре чуждестранните гиганти. Новакът — зелен като тревата и само на няколко дни служба — който стоеше до Дан, отвори раницата си и даде на едно от малките момчета шоколадче.

— „Хърши“ — каза той. Беше от Бостън и говореше с характерния за там акцент. — Можеш ли да го кажеш? „Хър-ши“.

— Хиший — отвърна детето.

— Доста добре. Защо не дадеш малко от това на твоите… — Момчето побягна, отвори шоколадчето и го натъпка в устата си, а другите хлапета бягаха и крещяха след него. Мъжът от Бостън — чиито очи бяха сини като метличина на младото му и лишено от бръчки лице, а косата му бе руса като слънцето — погледна Дан и сви рамене. — Предполагам, че тук не си падат по споделянето.

— Така е — отвърна Дан. — Ако бях на твое място, щях да оставя капитана да търгува с тях. Шоколадчето ще ти трябва след няколко часа.

— Ще оцелея.

— Аха. Е, ако ме питаш мен, прави каквото ти кажат и нищо повече. Не давай акъли, не ставай доброволец и не си раздавай храната.

— Това беше просто шоколадче. Какво толкова е станало?

— Ще разбереш след минута.

Всъщност не мина дори минута, когато новакът от Бостън беше заобиколен от крещящи деца с протегнати ръце. Някои от другите селяни също бяха дошли, за да видят какво могат да отмъкнат от претъпканите раници на чуждестранните гиганти. Врявата прекъсна разпита на старейшините, който провеждаше капитан Обри, и той се нахвърли на младия мъж от Бостън като буреносен облак. На войника му беше обяснено, че не трябва да раздава храната си или други свои вещи, защото старейшините не искат подаръци, тъй като виетконгците били известни с това, че изтребвали цели села, ако намерят консервирани храни, огледала или други джунджурии. Всичко това беше обяснено от капитан Обри, който стоеше на пет сантиметра от лицето на мъжа от Бостън и когато спря да говори с глас, който можеше да огъне перките на хеликоптер, новакът беше пребледнял като тебешир.

— Това беше просто едно шоколадче — каза младият войник, когато капитанът се върна към задълженията си, а децата бяха прогонени. — Не е нещо ценно.

Дан погледна подгизналата от пот риза на мъжа от Бостън и видя името му, изписано с черни букви на джоба ѝ — Фароу.

— Тук всичко е ценно — отвърна Дан. — Просто кротувай, прави каквото ти се казва, не обезумявай и може да изкараш една-две седмици.

Взводът напусна Чо Ят и продължи по равните и проблясващи оризища към мрачната стена на джунглата пред тях.

Патрулът им претърсва четири часа, но не откри много следи от сандали „Гудиър“.

На връщане разузнавателният екип се обади по радиостанцията на капитан Обри, за да му съобщи, че нещо гори в Чо Ят.

Дан излезе от джунглата с останалите и видя издигащия се към грозното жълто небе тъмен дим. Заля ги силен горещ вятър, който донесе със себе си отвратително сладникав мирис на печено свинско месо.

Дан знаеше каква е причината за него. Беше го помирисвал и преди, след като огнехвъргачът им си бе свършил работата в една змийска дупка. Капитан Обри им нареди да се върнат в селото и Дан изпълни заповедта, защото беше добър войник. Той дишаше миризмата на изгоряла плът, примесена с горещия въздух, а кубинките му шляпаха в калта на оризищата.

Дан отвори очи в мрака.

Погледна огледалото за обратно виждане.

По пътя зад него приближаваха фарове.

Спря да диша. Ако беше полицейска кола… Пръстите му посегнаха към ключа в запалването. Фаровете се приближиха. Проследи ги. Лицето му лъщеше от пот. Колата спря на пет-шест метра зад него и фаровете изгаснаха.

Дан продължи да диша неравномерно. Автомобилът беше тъмна „Тойота“, а не полицейска кола. Потърси друго превозно средство в огледалото за обратно виждане, но не намери такова. Остана в комбито и зачака. Същото стори и шофьорът на тойотата. Е, явно той трябваше да направи първия ход. Слезе от комбито и застана до него. Шофьорската врата на другия автомобил се отвори и от него слезе жена. Светналите в другия автомобил плафони позволиха на Дан да види младия мъж на предната седалка.

— Дан? — Ако гласът ѝ беше стъкло, щеше да пререже гърлото му.

— Аз съм — отвърна той. Дланите му бяха влажни. Нервите му сякаш се бяха свили на топка в стомаха му.

Жената се приближи до него. Спря рязко, когато успя да види лицето му малко по-добре.

— Променил си се — каза тя.

— Предполагам, че съм свалил някое и друго килце.

Сюзан не беше от хората, които се плашеха от предизвикателства. Показа му, че все още е куражлийка. Продължи да върви към него, към мъжа, който получаваше среднощни агресивни пристъпи, който нападна сина им в леглото му, който бе донесъл част от ада на войната със себе си, когато последният хеликоптер напусна Сайгон. Сюзан спря на една ръка разстояние от него.

— Добре изглеждаш — каза ѝ Дан и това беше самата истина. Бившата му съпруга беше слаба, когато се разведоха, но сега бе заякнала и оформила перфектно тяло. Предположи, че е много по-спокойна, когато той не е наоколо. Тя беше подстригала тъмнокестенявата си коса малко над раменете си и Дан видя доста бели косми в нея. Лицето ѝ беше с добре познатата му решителна челюст и по-красиво, отколкото го помнеше. Също така и по-уверено. В очите ѝ, които не бяха нито сиви, нито зелени, а нещо по средата, имаше известна болка. Носеше дънки и светлосиня риза с къси ръкави. Сюзан все още си беше Сюзан — съвсем малко грим, без лъскави бижута и нищо, което да показва, че е нещо повече от жена без претенции. — Виждам, че се справяш добре.

— Така е. И двамата се справяме добре.

Дан погледна нервно към пътя.

— Не съм довела полицията.

— Вярвам ти.

— Казах им, че си се обадил и че ме е страх да остана в къщата. Нямаше да се забавя толкова много, но един от полицаите ме последва до „Холидей Ин“. Остана на паркинга около час. После, съвсем неочаквано, се изнесе светкавично. Помислих си, че са те заловили.

Дан предположи, че ченгето е било призовано по радиостанцията. Вероятно полицията вече се беше изсипала пред мотел „Почивка“.

— Мислех, че ще си с пикапа — каза Сюзан.

— Отседнах в един мотел извън града и двойката, която го държи, ме позна. Опитаха се да вземат наградата, като ме гръмнат с пушката си. Жената случайно простреля собствения си съпруг и след това стреля в една от гумите на автомобила ми. Единственият начин да стигна дотук беше да взема тяхната кола.

— Дан… — Гласът на Сюзан я предаде. — Дан, какво смяташ да правиш?

— Не знам. Ще гледам да не ме хванат. Може би ще успея да си намеря място, на което да си почина малко и да обмисля положението. — Той я дари с мрачна усмивка. — Това не е един от най-добрите ми дни.

— Защо не ми каза, че се нуждаеш от пари? Защо не ми каза, че си болен? Щях да ти помогна!

— Вече не сме съпруг и съпруга. Това не е твой проблем.

— О, чудесно! — Очите ѝ проблеснаха гневно. — Не е мой проблем, затова си бил притиснат в ъгъла и си убил човек! Винаги си смятал, че си сам срещу целия свят и не си позволявал на никого да ти помогне! Можех да ти дам заем, ако ми се беше обадил! Не се ли сети за това?

— Сетих се — призна си Дан. — Неотдавна.

— Твърдоглав и инатлив! И докъде стигна? Отговори ми!

— Сюзан? — каза тихичко той. — Прекалено е късно да се караме, не мислиш ли?

— Най-инатливият човек на света! — продължи жената, но гневът ѝ се беше изпарил. Тя сложи ръка на челото си. — О, господи. О, боже. Не знам… не мога дори да повярвам, че това е истина.

— Трябва да се поставиш на мое място.

— Левкемия. Кога разбра?

— През януари. Предположих, че е заради „Ейджънт Ориндж“. Знаех, че ще се прояви рано или късно. — Имаше намерение да ѝ разкаже за тумора в мозъка си, който според него също имаше нещо общо с химикалите, но се отказа. — Направиха ми някои изследвания в болницата за ветерани. Лекарите искаха да остана там, но нямам намерение да лежа в някакво си легло и да чакам да умра. Поне мога да работя. Когато има работа, разбира се.

— Съжалявам — отвърна Сюзан. — Бог ми е свидетел, че много съжалявам.

— Просто ми се падна такава ръка. Случилото се в банката беше изцяло по моя вина. Обезумях, Сюзан. Както казвахме в Нам. Изперках и след миг вече нямаше връщане назад. — Дан се намръщи и погледна асфалта между тях. — Не искам да прекарам оставащото ми време в затвора. Или, още по-лошо, в затворническа болница. Така че не знам къде отивам, но не мога да се върна. — Той я погледна отново. — Каза ли на Чад моята версия на нещата?

Сюзан кимна.

— Пое голям риск с идването ти тук. Знам, че не ти е лесно — заради държанието ми в миналото и всичко останало. Но не можех просто да му кажа няколко думи по телефона и толкова. Да ми позволиш да го видя е най-милото нещо, което някога можеш да направиш за мен.

— Той е и твой син — отвърна жената. — Това е твое право.

— Имаш ли нещо против да поседя в колата с него за няколко минути? Само ние двамата?

Сюзан махна към тойотата. Дан мина покрай нея с туптящо сърце. Отвори шофьорската врата и погледна момчето.

Здрасти, Чад, мислеше да му каже, но не можеше да говори. На седемнайсет години синът му вече не беше момче. Той беше едър млад мъж с широки рамене, какъвто някога бе самият Дан. Чад се беше променил от онази снимка, която имаше и която остави в мотел „Почивка“. Само при вида му сърцето му се сви. Детското лице на сина му беше придобило мъжки черти. Златистокафеникавата му коса беше късо подстригана, а слънцето бе изпекло кожата му. Дан усети миризмата на „Аква Велва“ — явно Чад се беше избръснал, преди да тръгнат от мотела. Носеше панталони в цвят каки и тениска на синьо-червени спирали, от ръкавите на която се подаваха добре оформените му бицепси. Явно работеше на открито — леко строителство или косене на ливади. Изглеждаше добре и Дан си каза, че синът му ще бъде много по-силен, отколкото смяташе.

— Познаваш ли ме? — попита той.

— Отчасти да — отвърна Чад и помълча известно време, за да обмисли въпроса. — Отчасти не.

Дан седна на шофьорската седалка, но остави вратата отворена, за да свети плафона в колата.

— Мина много време.

— Да, сър — отвърна синът му.

— Работиш ли това лято?

— Да, сър. Помагам на господин Маккълоу.

— Какво работиш?

— Той има фирма за озеленяване. Също така строи басейни.

— Много добре. Помагаш ли на майка си у дома?

— Да, сър. Кося ливадата.

Дан кимна. Чад говореше леко колебливо и в погледа му имаше нещо глуповато, но това бяха единствените външни знаци за умствените му увреждания. Синът му беше — както им бе обяснил един психолог — „умствено изостанал“. Това означаваше, че мисловните му процеси щяха завинаги да са забавени и задачите, в които се изискваше задълбочено мислене, щяха да са му трудни. Това беше добавило допълнително гориво в гнева на Дан през онези лоши години, бе го накарало да ругае Бог и да си го изкарва на Сюзан. Сега, улегнал с времето, смяташе, че „Ейджънт Ориндж“ е повлиял на Чад. Отровата, която се беше сипала върху него, се намираше в спермата му от години, подобно на затворен в мазето звяр, и бе предадена чрез Сюзан на сина им. Тези му подозрения не можеха да бъдат доказани в никой съд, но той беше напълно сигурен в тях. Добре помнеше мазното чувство от мръсния сребърен дъжд върху кожата си. Да гледа как Чад се опитва да си събере мислите беше като опитите на човек да отключи ръждясал катинар. През по-голямата част от времето механизмът се отключваше, но Дан помнеше, че когато това не се случеше, лицето на момчето се превръщаше в агония от раздразнение.

— Наистина си пораснал — каза той. — Времето е такъв крадец.

— Сър? — Чад се намръщи; смисълът на абстрактното изказване му убягваше.

Дан разтри наранените пръсти на дясната си ръка.

Моментът беше настъпил.

— Майка ти ти каза какво съм направил, нали?

— Да, сър. Каза, че полицията е след вас. Затова са дошли до къщата ни.

— Точно така. Навярно ще чуеш много лоши неща за мен. Хората ще говорят, че съм луд, че съм влязъл в онази банка с пистолет и с намерението да убия някого. — Дан говореше бавно и внимателно и гледаше сина си в очите. — Затова исках да ти кажа лично, че това не е вярно. Наистина застрелях и убих човек, но стана случайно. Всичко се случи толкова бързо, че беше като лош сън. Разбира се, това не оправдава стореното от мен. Няма извинение за подобно деяние. — Той млъкна за миг, тъй като не знаеше какво повече да каже. — Просто исках да го чуеш от моята уста — добави накрая.

Чад извърна поглед от него и събра ръце.

— Този човек… когото сте убили… стори ли ви нещо лошо?

— Иска ми се да кажа „да“, но той просто си вършеше работата.

— Ще се предадете ли?

— Не.

Чад отново го погледна. Погледът му изглеждаше по-съсредоточен и настоятелен.

— Мама каза, че не можете да се измъкнете. Според нея ще ви намерят рано или късно.

— Планирам да е по-късно — отвърна Дан.

Известно време постояха в мълчание, като никой от двама им не поглеждаше другия. Дан трябваше да му каже другото нещо, което искаше; не помнеше баща му — така нареченият Майор — някога да му го е казвал, което го правеше два пъти по-трудно и два пъти по-важно.

— Не бях добър баща — започна той. — Имаше някои неща в мен, които не ме оставяха на мира. Заслепяваха ме и ме караха да се страхувам. Не бях достатъчно силен, за да потърся помощ. Майка ти направи добро на всички ни, като се разведе с мен. — Очите му неочаквано запариха от сълзи и той усети буца в гърлото си. — Но не е минал нито ден, без да мисля за теб и да се питам как си. Трябваше да ти се обаждам и да ти пиша писма, но… Предполагам, че просто не знаех какво да кажа. Сега знам. — Прочисти гърлото си с известно усилие. — Исках да ти кажа, че много, много те обичам и се надявам да не ме запомниш с лошо.

Чад не отговори. Дан беше казал всичко, което искаше. Време беше да върви.

— Ще се грижиш ли за майка си?

— Да, сър. — Гласът на сина му звучеше по-емоционално.

— Добре. — Той сложи ръка на рамото на Чад и осъзна, че никога вече нямаше да направи това. — Бъди силен, чуваш ли ме?

— Имам снимка — каза синът му.

— Снимка? На кого?

— На вас. — Чад бръкна в задния си джоб и извади портфейла си. От него взе намачкана снимка. — Виждате ли?

Дан я взе. На снимката — Дан помнеше, че е направена във фотостудио на „Сиърс“ — беше семейство Ламбърт през 1978 г. Дан — едър мъж без брада, с покафеняло от дърводелската работа на открито лице и с хлътнали и обладани очи — и Сюзан бяха седнали пред картонен декор на планини през лятото, а четиригодишният Чад се усмихваше между тях. Ръцете му ги бяха прегърнали през раменете. Сюзан, която изглеждаше крехка и изморена, имаше смела усмивка. Докато гледаше снимката, Дан осъзна, че мъжът на нея все още не беше осъзнал, че миналото е много по-неумолим враг от всеки виетконгски войник, напъхал се в змийска дупка. Така само беше подсилил кошмарите си и бе отказал да потърси помощ, защото един мъж — един добър войник — не признаваше слабостите си. Накрая войната, в която беше участвал, му отне всичко.

Това беше снимка, помисли си Дан, на мъж, който бе обезумял преди много, много време.

— Имате ли моя снимка? — попита Чад. Дан поклати глава и синът му извади едно сгънато парче картон от портфейла си. — Можете да вземете тази, ако искате.

Дан разтвори картончето. Това беше снимка на Чад във футболен екип, на гърдите на който пишеше номер 59. Синът му позираше пред фотоапарата с изпънати напред ръце и стиснати зъби, все едно преследваше невидим опонент.

— Изрязах я от миналогодишния албум — обясни Чад. — През този ден всички от отбора ни бяха снимани. Тренерът Пиърс ни каза да изглеждаме зли, затова съм такъв.

— Свършил си добра работа. Не бих посмял да се изправя срещу теб. — Дан се усмихна на сина си. — Много се радвам, че ми даваш тази снимка. Благодаря ти. — Той сгъна картончето и го прибра в джоба си, след което върна снимката от „Сиърс“ на Чад. А сега, колкото и да не му се искаше, трябваше да тръгва.

Синът му също разбра.

— Някога ще се върнете ли? — попита той.

— Не — отвърна Дан. Нямаше представа как да завърши този момент. Колебливо подаде ръка. — Довиждане.

Чад се наведе към него и го прегърна.

Сърцето на Дан се сви. Той също прегърна сина си и си пожела невъзможното — да върне времето назад. Искаше му се мръсният сребърен дъжд да не го беше валял, Чад да не бе повлиян от него, да оправи нещата със Сюзан и да е достатъчно силен, за да потърси помощ за кошмарите и спомените си. Осъзна, че копнееше за чудо.

Синът му прошепна в ухото му:

— Довиждане, татко.

Дан пусна Чад и слезе от колата. Очите му бяха влажни. Избърса ги с ръка, докато вървеше към комбито, където го чакаше Сюзан. Почти беше стигнал до нея, когато чу писклив кучешки лай — джаф-джаф-джаф.

Дан спря. Лаят се носеше някъде от парка, но не можеше да определи точно откъде. Все пак беше достатъчно наблизо, за да изпъне нервите му. Откъде се беше чул? Дали някой разхождаше кучето си в този час? Животното спря да лае. Дан се огледа и не видя нищо друго освен тъмните силуети на дърветата, които ограждаха паркинга.

— Добре ли си? — Сюзан като че ли беше остаряла с пет години през изминалите няколко минути.

— Да. — Една сълза се търкулна по бузата му и влезе в брадата му. — Благодаря ти, че го доведе.

— Да не мислеше, че няма да го направя?

— Не знаех. Определено пое голям риск, в това няма никакво съмнение.

— Чад имаше нужда да те види също толкова много, колкото ти него. — Сюзан бръкна в джоба на дънките си. — Искам да вземеш това. — В ръката ѝ се бяха появили няколко банкноти. — Отворих касичката у дома, преди да тръгнем.

— Прибери ги — отвърна Дан. — Нямам нужда от подаяния.

— Сега не е времето да си горд и да се държиш глупаво. — Тя сграбчи ръката му и сложи парите в нея. — Не знам колко пари имаш, но още шейсет долара няма да ти дойдат зле.

Дан искаше да се възпротиви, но реши да не го прави. Тези шейсет долара, сами по себе си, бяха едно малко чудо.

— Приемам ги като заем.

— Приеми ги както искаш. Накъде ще поемеш оттук?

— Все още не знам. Може би ще отида в Нови Орлеан и ще се кача на някой товарен кораб. Мога да работя.

Лицето на Сюзан придоби изключително сериозно изражение, което Дан познаваше добре — означаваше, че има да казва нещо много важно, но го обмисля добре, преди да го направи.

— Слушай — започна тя след малко, — каза, че си търсиш място, на което да си починеш. През изминалата година се виждам с един мъж. Работи за една петролна компания и нещата между нас… може би стават доста сериозни.

— Имаш предвид, че са сериозни като за сватба? — Дан се намръщи. Не знаеше как се чувства от тази неочаквана информация. — Избра чудесно време, за да ми го кажеш.

— Просто ме изслушай. Той има хижа в едно риболовно селище в блатистия район южно от Хума. Казва се Вермилиън. Гари е в Хюстън и няма да се върне до следващата седмица.

На Дан му бяха необходими няколко секунди, за да разбере какво се опитва да му каже Сюзан. Преди да успее да ѝ отговори, тя продължи:

— Гари води двама ни с Чад няколко пъти там. Той проверяваше нефтените платформи, а ние ловихме риба. Няма алармена система. Няма много за крадене. Най-близкият съсед е на около два километра.

— На мен ми е достатъчно, че доведе Чад — отвърна Дан. — Няма нужда да…

— Аз го искам — прекъсна го Сюзан. — Хижата е на три-четири километра след моста и после по пътя вляво. Продължаваш напред, докато стигнеш до Вермилиън. Хижата е сива, със закрита веранда. Няма да е много трудно да влезеш, като счупиш някое прозорче на вратата.

— Какво ще каже Гари за това?

— Ще му обясня всичко. В килера има храна, така че няма да ти се налага да излизаш.

Дан хвана дръжката на вратата на колата, но все още не беше готов да тръгне. Полицията щеше да е навън и да го търси в нощта, така че трябваше да е много, много внимателен.

— Един-два дни почивка няма да ми дойдат никак зле. Тъкмо ще имам време да помисля какво да правя. — Той се поколеба. — Този мъж… Гари… добре ли се отнася с теб?

— Да. Двамата с Чад се разбират много добре.

Дан изсумтя. Трябваше му малко време, за да асимилира новината.

— Чад има нужда от баща — каза той въпреки болката, която му причиняваха тези думи. — Някой, който да го води на риба. И такива неща.

— Съжалявам — каза Сюзан. — Иска ми се да можех да направя повече за теб.

— Направи достатъчно. Повече от достатъчно. — Дан прибра парите в джоба си. — Това е мой проблем и аз ще се оправям с него.

— Изключително твърдоглав си. — Гласът на бившата му съпруга беше станал по-нежен. — Винаги си бил и винаги ще бъдеш.

Дан отвори вратата на комбито.

— Е, предполагам, че трябва да си кажем сбо…

Светна фенерче.

Силният му лъч беше насочен в очите на Дан и го заслепи.

— Замръзни, Ламбърт! — заповяда мъжки глас.