Безумие

6. Запознайте се с Пелвис

Докато Дан се отдалечаваше от къщата на преподобния Гуин, един черен „Кадилак Елдорадо“ от 1978 г., със счупен десен фар и огъната предна врата, зави към паркинга на мотел „Олд Плантейшън“, който се намираше близо до регионалното летище на Шривпорт.

В знойната мрачина мястото изглеждаше като посетено и отдавна изоставено от Шърман7. Флинт Мърто подкара колата покрай едно ръждясало оръдие, обърнато предизвикателно на север. Парцаливо знаме на Конфедерацията беше увиснало на кривия си стълб. Офисът на мотела беше направен подобно на плантация, а останалата част от мястото определено беше предназначена за роби. По кафявата повърхност на басейна плуваха боклуци, а двама мъже пиеха от една бутилка до стар „Линкълн“, повдигнат на тухли. Флинт спря колата си пред стая номер 23 и слезе. Клинт спеше неспокойно под ризата му. От една отворена врата се чуваше спор между мъж и жена, които използваха доста цветущи фрази. Изсъхналата от жегата трева беше пълна с бирени кутийки и други боклуци. Югът вече не беше същият, помисли си той.

Флинт почука на номер 23. Отвътре се разлая куче — пискливо джаф-джаф-джаф-джаф.

— Всичко е наред, Мама — каза някакъв мъж.

Гласът му. Звучеше познато, нали?

Ключалката изщрака. Вратата се отвори с няколко сантиметра, преди веригата да я спре.

Флинт видя част от пухкаво лице и сапфиреносиньо око. Една лъскава запетайка тъмнокестенява коса висеше над челото на мъжа.

— Да, сър? — попита мъжът с неговия дълбок, леко дрезгав и много познат глас, докато кучето продължаваше да джафка някъде зад него.

— Аз съм Флинт Мърто. Изпраща ме Смоутс.

— О, да, сър! Заповядайте! — Онзи махна веригата, отвори по-широко вратата и Флинт затаи дъх от потрес.

Пред него стоеше, облечен в черни панталони и червена риза с широка, висока яка и сребърни пайети на раменете един мъж, който беше умрял преди четиринайсет години.

— Не обръщайте внимание на Мама — каза Пелвис Айсли с нервна усмивка. — Лае, но не хапе.

— Ти да не си… — Не, разбира се, че не беше! — Кой, по дяволите, си ти?

— Името ми е Пелвис Айсли. — Мъжът предложи пухкавата си ръка, чиито пръсти бяха отрупани с пищни и фалшиви диамантени пръстени. Флинт я изгледа и онзи я прибра след няколко секунди, сякаш се страхуваше, че го е обидил. — Мама, махни се! Дай на човека малко пространство! Заповядайте и ме извинете за бъркотията!

Флинт прекоси прага на вратата малко замаяно. Пелвис Айсли — с неговия голям корем и пухкави бузи — приличаше на двойник на Елвис Пресли от годината на смъртта му в „Грейсланд“. Той затвори вратата, заключи я и взе една чанта с хранителни продукти от най-близкия стол. Тя беше пълна, доколкото успя да види Флинт, с пакети чипс, кутии с понички и друга вредна храна.

— Заповядайте, господин Мърто, можете да се разположите тук.

— Това е някаква шега, нали? — попита Флинт.

— Сър?

Една пружина убоде задника му и едва тогава осъзна, че беше седнал на предложения му стол.

— Това трябва да е някаква… — Преди да успее да довърши, едно малко лаещо създание на кафяви и бели петна, със сплескан влажен нос и ококорени очи, скочи в скута му и започна да джафка в лицето му.

— Мама! — скастри го Пелвис. — Внимавай с обноските! — Той взе булдога и го остави на пода, но животното веднага скочи обратно в скута на Флинт. — Май ви харесва — каза мъжът и се ухили с усмивката на Елвис.

— Мразя… кучета… — отговори Флинт със своя хладен шепот. — Махни го от мен. Веднага.

— Божичко, Мама! — Пелвис взе животното и го притисна в корема си, който се поклащаше, а то продължаваше да лае и да се съпротивлява. — Не всички на света обичат щуротиите ти, чуваш ли ме? Стой мирна! — Кучето продължи да шава и това напомни на Флинт за Слинки. Влажните очи не се отделяха от него, докато почистваше космите от скута си с носната си кърпа.

— Желаете ли нещо за пиене, господин Мърто? Какво ще кажете за малко мътеница?

— Не. — От миризмата на тази напитка му се повдигаше.

— Имам мариновани свински крачета, ако желаете…

— Айсли — прекъсна го Флинт, — колко ти плати копелето?

— Сър?

— Смоутс. Колко ти плати, за да се пошегуваш с мен?

Пелвис се намръщи. Двамата със съпротивляващото се куче имаха еднакви изражения.

— Не мисля, че разбирам какво имате предвид, сър.

— Добре, шегата си я бива! Ето виж, смея се! — Флинт стана. Лицето му беше помръкнало. Огледа малката разхвърляна стая и си каза, че начинът на живот на Айсли отговаряше на човек, който обича мътеница и мариновани свински крачета. На едната стена с кабарчета беше закачен голям плакат на Елвис Пресли; това беше опасният Елвис с котешката усмивка, преди Лас Вегас да открадне Мемфис от душата му. На една масичка, подобно на просяшко угощение, бяха наредени евтини пластмасови статуетки и бюстове на Краля, картонен макет на имението „Грейсланд“, снимка в рамка, на която някогашната звезда беше застанала до навъсената си майка с празния ѝ поглед, и десетина други дрънкулки, които бяха изключително отблъскващи за Флинт. На една от стените беше закачен портрет в черно кадифе на Елвис и Исус, които свиреха на китари, вероятно пред стъпалата на рая. На Флинт му се зави свят. — Как може да живееш с всичките тези боклуци?

Пелвис се стъписа за миг, но усмивката му бързо се завърна.

— О, шегувате се с мен! — Кучето се измъкна от хватката му и скочи на пода, след което се качи на пълното с празни опаковки от „Орео“ и „Чипс Ахой“ легло и заджафка отново.

— Слушай, тъй като си имам работа, ще ти кажа само че се справи перфектно и ще се махам оттук. — Флинт тръгна към вратата.

— Господин Смоутс ми обясни, че двамата с вас ще сме партньори — изхленчи зад него Пелвис. — Обеща ми, че ще ме научите на всичко, което знаете.

Флинт се спря с ръка на дръжката на вратата.

— Каза, че двамата с вас ще преследваме беглец от закона — продължи Пелвис. — Трай, Мама!

Ловецът на глави се обърна към него с пребледняло почти колкото белия кичур в косата му лице.

— Имаш предвид… опитваш се да ми кажеш… че всичко това не е шега?

— Не, сър. Не е шега, сър. Господин Смоутс се обади. Каза, че ще дойде човек от службата, за да ме вземе. Обясни ми, че вече сте тръгнали и че двамата ще преследваме беглец от закона. Ах… това означава ли, че ще сме ловци на глави? — Пелвис прие шокираното мълчание на другия мъж като потвърждение. — Разбирате ли, точно такъв искам да стана. Изкарах детективски курс по пощата, едно списание го рекламираше. Тогава живеех във Виксбърг. Един тип, който имаше детективска агенция там, ми каза, че няма работа за мен, но ми спомена за господин Смоутс. На него винаги му трябвали — чакайте да се сетя как точно се изрази — специални таланти; мисля, че точно така каза. Както и да е, дойдох от Виксбърг, за да се срещна с господин Смоутс и същия следобед разговаряхме. Той ми предложи да поостана в града за няколко дни и каза, че вероятно ще ми даде шанс. Предполагам, че това е точно такъв, нали?

— Сигурно си се побъркал — изграчи Флинт.

Пелвис не спираше да се хили.

— Наричали са ме с много по-лоши определения.

Флинт поклати глава. Имаше чувството, че стените го притискат и накъдето и да погледнеше, виждаше само Елвис. Кучето продължаваше да джафка и да дразни слуха му. Във въздуха се носеше отвратителната миризма на мътеница. Нещо подобно на паника го стисна за врата. Той се обърна отново към вратата, натисна дръжката ѝ и излезе от тази противна, приличаща на храм на Елвис стая. Хукна да бяга към рецепцията — Клинт шаваше под ризата му — и чу кошмара да вика след него:

— Господин Мърто, сър? Добре ли сте?

На стената в офиса беше закован флаг на Конфедерацията, точно до маслен портрет на Робърт Е. Лий. Флинт едва не атакува платения телефон.

— Ей, внимавайте там! — предупреди управителят, който беше облечен в сини дънки, тениска на „Монстър Трак“ и шапка на конфедералист. — Това е собственост на мотела!

Флинт пусна монета от четвърт долар в телефона и набра домашния номер на Смоутс. След четири позвънявания получи отговор.

— Да?

— Няма да ходя никъде с тази голяма торба с лайна! — изстреля Флинт. — Няма никакъв начин!

— Ха — отвърна Смоутс.

— Опитваш се да си забавен ли?

— Успокой се, Флинт. Кажи ми какво те тревожи?

— Знаеш какво, мамка му! Този Айсли! По дяволите, той се мисли за Елвис! Аз съм професионалист! Няма да работя с някой, чието място е в лудницата!

— Айсли е с всичкия си като теб и мен. Той е един от имитаторите на Елвис. — Смоутс се разсмя и това така ядоса Флинт, че едва не изтръгна телефона от стената. — Много прилича на него, нали?

— Да, прилича на голяма торба с лайна!

— Ей! — Гласът на Смоутс беше охладнял. — Аз бях почитател на Елвис. За първи път спах с жена, докато „Затворнически рок“ звучеше по радиото, така че си мери приказките!

— Не мога да повярвам, че дори си си помислил да го наемеш! Той е много зелен! Знаеше ли, че е изкарал детективски курс по пощата?

— Аха. Това означава, че е с едни гърди по-напред от теб, когато те наех. Доколкото си спомням, самият ти беше много зелен тогава. Били Лий вдигна голяма врява, че трябва да те води за ръчичка първия ти път.

— Може и така да е било, но поне не изглеждах като шибан идиот!

— Флинт — каза Смоутс, — на мен ми харесва как изглежда. Затова искам да му дам шанс.

— Да не си луд, или лудият съм аз?

— Наемам хора, които смятам, че могат да свършат работата. Наех те, защото знаех, че си човек, който веднъж тръгнал по следата на беглец от закона, няма да се откаже, докато не го залови, независимо от всичко останало. Предполагах, че мъж с три ръце ще е корав и че ще има нещо за доказване. Оказах се прав, нали? Е, сега имам същото предчувствие за Айсли. Човек, който върви, говори и изглежда като Елвис Пресли, трябва да има голям кураж и вече да е минал по проклетия труден път. Така че не ти си онзи, който ще преценява какво може и какво не може. Чуваш ли ме?

— Не мога да го понасям! Толкова много ме изнервя, че не мога да мисля трезво!

— Така ли? Доколкото си спомням, Били Лий каза абсолютно същото за теб. Сега искам да зарежеш глупостите и двамата с Айсли да потегляте. Обади ми се, когато пристигнете в Александрия.

Флинт отвори уста с намерението да се възпротиви отново, но осъзна, че няма кой да го чуе, тъй като Смоутс беше затворил.

— Мамка му! — Кипеше от яд, когато затръшна слушалката на телефона.

— Внимавайте с езика! — обади се управителят. — Това място е изискано!

Флинт то изгледа с поглед, който можеше да събори стените на Форт Съмтър, и онзи прояви благоразумието да не казва нищо повече.

Той се върна при номер 23 и му се наложи да изчака Айсли да отключи отново вратата. Жегата го притискаше като тежко наметало, а гневът бушуваше в свития му стомах. Много добре разбираше какви неудобства създава бременността, само дето в неговия случай носеше едно и също дете всеки ден през всичките си трийсет и три години. Влязоха в стаята, където малкият булдог заджафка около обувките му, но беше достатъчно умен да стои извън обхвата на ритниците му.

— Добре ли сте, господин Мърто? — попита Айсли и глуповатата невинност на елвиския му глас беше клечката, която подпали гнева на Флинт.

Той сграбчи с две ръце имитатора за яката и блъсна масивното му тяло в плаката на Елвис.

— Ауч — оплака се мъжът и се усмихна изплашено. — Това малко заболя.

— Не те харесвам — каза му хладно Флинт. — Не харесвам теб, косата ти, дрехите ти, селяшката ти музика и проклетото ти грозно псе. — Чу животното да ръмжи и усети как го дърпа за крачола, но гневът му беше насочен към Айсли. — Не мисля, че някога съм срещал някой, който да харесвам по-малко. Клинт също не смята, че струваш и пукната пара. — Той пусна яката на Пелвис, за да откопчае едно от копчетата си. — Клинт! Излез! — Ръката на брат му се появи като тънка бяла змия. Пръстите намериха лицето на Пелвис и започнаха да изучават чертите му. Имитаторът издаде звук като смачкана жаба. — Знаеш ли какво си ти за мен? — попита Флинт. — Боклук. Ако ми се изпречиш на пътя, ще те стъпча. Ясно?

— Божке, божке, божке! — Пелвис се опули хипнотизирано в проучващата ръка на Клинт.

— Имаш ли кола?

— Сър?

— Кола! Имаш ли такава?

— Да, сър. Искам да кажа, че имах. Старата Присила ме предаде, когато се връщах от срещата си с господин Смоутс. Трябваше да ме издърпат до сервиза. — Очите му следяха търсещите пръсти. — Това да не е… някакъв магически… номер?

Флинт се надяваше, че този глупак поне ще се вози в собствената си кола. В този момент, без предупреждение, онзи направи немислимото.

— Господин Мърто, това е най-добрият номер, който някога съм виждал! — Той протегна ръка, хвана тази на Клинт и се ръкува с нея. — Как си, партньоре?

Флинт едва не припадна от шок. Не помнеше някой някога да е докосвал Клинт. Допирът на непознат до него беше като циркуляр в гръбнака.

— Можете да стигнете до телевизията с толкова добър номер, честна дума! — Айсли продължаваше да разклаща ръката на Клинт, без да осъзнава опасността, пред която се беше изправил.

Флинт си пое дълбоко въздух и отстъпи назад, за да прекрати контакта между имитатора и брат си. Ръката на Клинт продължи да се поклаща нагоре-надолу.

— Ти… ти… — Думите не можеха да изразят унижението, което Флинт изпитваше. Мама беше усетила промяната в атмосферата, бе се отдалечила от краката на мъжа и бе скочила на леглото, откъдето изстрелваше бързи залпове лай към поклащащия се израстък. — Ти… не ме докосвай! — каза ловецът на глави. — Никога вече не смей да ме докосваш! — Айсли продължаваше да се хили. Този човек, осъзна Флинт, имаше способността да го влудява. — Събирай си нещата — нареди му със сподавен глас. — Тръгваме след пет минути. Псето остава тук.

— О… господин Мърто, сър. — Най-накрая на лицето на Айсли се беше изписало искрено безпокойство. — Двамата с Мама ходим навсякъде заедно.

— Няма да се качи в моята кола. — Флинт прибра ръката обратно в ризата си, но Клинт се измъкна и продължи да търси наоколо, сякаш искаше да се ръкува отново. — Няма да пускам никакво проклето псе в колата си!

— Е, в такъв случай не мога да дойда. — Пелвис седна на леглото със сърдито изражение. Кучето веднага скочи в скута му и облиза двойната му гуша. — Не ходя никъде без Мама.

— Добре, както кажеш! Забрави! Махам се оттук!

Флинт хвана дръжката на вратата, но Пелвис се обади зад гърба му с цялата си невинност:

— Искате ли да се обадя на господин Смоутс и да му кажа, че не се е получило между нас?

Флинт спря. Затвори очи за няколко секунди. Яростта му се размърда в своя дом в тялото му и заблъска като тъмен юмрук по вратата зад лицето му.

— Аз ще му се обадя — продължи Пелвис. — Няма смисъл да хабите своя четвърт долар.

Остави го този селяк, помисли си Флинт. Майната му и на Смоутс. Нямам нужда нито от него, нито от скапаната му работа. Нямам нужда от никого.

Гневът му обаче започна да се оттегля като отлив и разкри грозната и неприятна истина — не искаше да се връща в цирка, но без Смоутс щеше да му се наложи точно това.

Флинт се обърна към Пелвис. Мама седеше в скута му и внимателно го наблюдаваше.

— Поне знаеш ли каква е тази работа? — попита той. — Имаш ли някаква представа?

— Ловът на хора ли? Да, сър. Същото е като по телевизията, където…

— Грешка! — Флинт едва не изкрещя думата и това накара Мама да изпъне гръб и да изръмжи тихичко. Пелвис я погали два пъти и тя отново се успокои. — Не е като по телевизията. Тази работа е мръсна и опасна и навън си съвсем сам, няма да има кой да ти помогне, ако нещо се обърка. Не можеш да потърсиш помощ от ченгетата, защото за тях си боклук. Ще ти се наложи да ходиш и да се измъкваш от изключително неприятни места, каквито дори не можеш да си представиш. През по-голямата част от времето ще седиш в колата и ще чакаш. Ще се опитваш да получаваш информация от отрепки, които биха ти прерязали гърлото, само за да гледат как ти изтича кръвта.

— О, мога да се грижа за себе си — отвърна убедено Пелвис. — Нямам пистолет, но знам как да използвам такъв. Това беше четвърта глава от ръководството.

— Четвърта глава от ръководството. — Сарказмът направо се стичаше от гласа на Флинт. — Тцъ. Правиш ли се на стрелец в този бизнес, ще те убият или ще влезеш в затвора. Не можеш да използваш огнева мощ срещу никого, освен ако не е при самозащита и не разполагаш със свидетели, иначе ти си този, който ще го вкарат в дранголника. Нека ти споделя нещо — един ловец на глави в затвора е като стек от бонфиле в паничката на куче.

— Искате да кажете, че ако някой тръгне да бяга, не можете да го гръмнете?

— Точно така. Гръмнеш ли някого в гърба и той умре — примката около врата ти е сигурна. Затова се налага да използваш ума си и да си добър покер играч.

— Сър?

— Трябва да знаеш как да раздаваш правилно картите — обясни Флинт. — Имам си много свои трикове. От близко разстояние използвам „Мейс“. Знаеш ли какво е това?

— Да, сър. Онзи спрей, който изгаря кожата ти.

— Използваният от мен може да ослепи човек за трийсет секунди. През това време трябва да му сложиш белезниците, да го събориш на земята и да го накараш да кротува като агънце.

— Е, щом трябва! — съгласи се Пелвис. — Господин Смоутс ми каза, че ще бъдете изключително добър учител.

На Флинт му се наложи да изтърпи още една гневна вълна; наведе глава и я изчака да отмине.

— Айсли — каза той, — знаеш ли какво е лихвар?

— Да, сър, наясно съм.

— Смоутс е такъв. Той притежава пет или шест кредитни компании в Луизиана и Арканзас и деветдесет процента от работата, която очаква от теб, е да събираш парите му. А тази работа също не е никак приятна, уверявам те, защото ще ти се налага да си затваряш очите за несгодите на хората и да ги плашиш, или да се държиш грубо с тях, за да им вземаш парите. Ловенето на хора е странично занимание. Можеш да изкараш доста добри пари от него, ако наградата е голяма, но това не е шега работа. Всеки път, в който тръгваш след някой беглец от закона, рискуваш живота си. Стреляли са ме, нападали са ме с ножове и бухалки, насъсквали са доберман по мен и един дори се опита да ме обезглави със самурайски меч. Не получаваш много втори шансове в този бизнес, Айсли. Не ми пука колко курсове по пощата си изкарал, ако не си достатъчно хладнокръвен, няма да оцелееш дори в първия си лов. — Флинт наблюдаваше внимателно очите на имитатора, за да види дали посланието му е разбрано, но видя единствено глуповато възхищение. — Знаеш ли нещо за беглеца, който трябва да заловим?

— Не, сър.

— Казва се Ламбърт. Ветеран от Виетнам. Днес следобед е убил човек в една банка. Навярно е луд и въоръжен до зъби. Нямаше да изгарям от желание да се срещам с него, ако не беше замесена голяма сума пари. Ако бях на твое място, щях да се обадя на Смоутс и да му кажа, че съм премислил и смятам да се откажа.

Пелвис кимна. Блясъкът в очите му подсказа на Флинт, че в мозъка му се е възпламенила искра, подобно на светкавица над Улицата на самотата.

— Смяташ ли да го направиш?

— Тъкмо го обмислям — отвърна Пелвис. — Това не беше някакъв трик, нали? Наистина имате три ръце?

С тях ще мога по-лесно да те удуша, помисли си Флинт.

— Да.

— Досега не съм виждал такова нещо! В началото си помислих, че е някакъв номер, честна дума, но после я погледнах и разбрах, че е истинска! Какво мисли съпругата ви за това?

— Никога не съм се женил. — Защо му казах това? — запита се Флинт. Няма причина да му разказвам за себе си! — Слушай, Айсли. Не искаш да идваш с мен, за да заловим този беглец. Повярвай ми, не искаш.

— Напротив, сър, искам — отвърна непоколебимо Пелвис. — Желая да науча всичко възможно. Господин Смоутс каза, че вие сте най-добрият ловец на глави и че трябва да ви слушам, все едно сте самият Господ. Ако кажете да скоча, аз ще попитам колко високо. И не се тревожете за Мама, никога не е правила бели в колата. Когато иска да пишка или да ака, започва да вие. — Имитаторът поклати глава, изпълнен с възхищение. — Три ръце. Вече мога да се похваля, че съм виждал всичко. Нали, Мама? Не сме ли виждали вече всичко?

Флинт си пое дълбоко въздух и го изпусна. Пилееха време.

— Ставай вече — каза той. Това бяха две от най-трудните думи, които някога беше изричал. — Опаковай си багаж за две нощи.

— Да, сър, да, сър! — Пелвис едва не скочи от леглото. Започна да хвърля дрехи в един кафяв куфар, нашарен със стикери, на които пишеше „Грейсланд“, „Мемфис“ и „Лас Вегас“. Мама усети вълнението на стопанина си и започна да бяга в кръг в стаята. Едва сега Флинт забеляза, че Пелвис носи истински сини велурени обувки с изтъркани токове.

— Не мога да повярвам, че правя това — измърмори ловецът на глави. — Сигурно съм се побъркал.

— Не се тревожете, ще правя каквото ми наредите — обеща Пелвис и към куфара му полетяха бельо, чорапи и ризи в ярки цветове. — Ще съм толкова тих, че няма да забележите, че съм с вас!

— Сигурен съм, че ще е така.

— Всяка ваша дума ще е заповед за мен. Ах… имате ли нещо против да взема нещо за ядене? Огладнявам, докато пътувам.

— Просто го направи по-бързо.

Пелвис натъпка една пазарска чанта с понички с глазура, бисквити „Орео“, бисквити с фъстъчено масло и кучешки бисквити. Усмихна се широко на фона на идола си, който се хилеше на Флинт от плаката зад имитатора.

— Готови сме! — заяви Пелвис.

— Имам едно много-много важно правило. — Флинт пристъпи към него и го погледна в очите. — Не трябва да ме докосваш. Ясно? Същото се отнася и за кучето ти — ако ме докосне, изхвърча през прозореца. Чуваш ли?

— Да, сър, чувам ви много добре. — Дъхът на Пелвис накара Флинт да потръпне — миришеше на мътеница.

Ловецът на глави се обърна, набута ръката на Клинт в ризата си и излезе от неприятната стая. Пелвис взе куфара и храната и го последва; мятащата късата си опашка Мама тръгна след своя крал.