Безумие

2. Тиктакане

Дан влезе през въртящата се врата на Първа търговска банка точно в два без десет. Беше облякъл най-хубавите си дрехи — бяла риза с къси ръкави, вратовръзка на светлосини райета и тъмносиви панталони. Бейзболната му шапка я нямаше и косата му беше сресана. Работните му боти бяха заменени от черни обувки. Очакваше да бъде посрещнат от студения полъх на климатичната система, но в банката беше също толкова топло, колкото навън. Явно системата беше развалена и банковите служители се потяха в кабинките си. Дан отиде до асансьора. Чистата му риза вече беше подгизнала. В дясната си ръка държеше плика, а в него беше писмото за отнемане.

Беше ужасѐн.

Кредитният отдел беше на втория етаж. Преди да влезе през красивата дъбова врата, Дан се спря пред чешмичката, за да изпие още едно хапче. Ръцете му бяха започнали да треперят. Денят за разплата беше настъпил.

Подписът в писмото не беше на Робърт „Бъд“ Джарет, а на някой си Емъри Бланчард. Под името му пишеше „Управител“. Преди два месеца Бъд Джарет беше управител на кредитния отдел. Дан се подготви — доколкото му беше възможно — за предстоящото, отвори вратата и влезе.

В чакалнята имаше диван, няколко стола и стойка за списания. Секретарката, чието име беше Фей Дювал, разговаряше по телефона, а пред нея светеше в синьо мониторът на компютъра ѝ. Тя беше жена на четирийсет и девет години, с посивяла коса, стройна фигура и хубав тен. Дан беше говорил достатъчно често с нея, за да е наясно, че всяка събота играе тенис в Лейксайд Парк. Госпожа Дювал беше свалила сакото на костюма си, което беше с прасковен цвят, и го бе метнала на облегалката на стола си. Един вентилатор, насочен право в нея, бръмчеше върху картотеката.

Дан забеляза, че на затворената врата зад нея вече не беше написано името на господин Джарет. То беше заменено от „Г-н Е. Бланчард“.

— Минутка — каза госпожа Дювал на Дан и продължи с телефонния си разговор. Ставаше въпрос за някакво рефинансиране. Дан зачака, застанал до бюрото ѝ. Щорите на прозореца бяха затворени, за да не пропускат вътре слънчевите лъчи, но жегата беше нетърпима дори с пуснатия вентилатор. Най-накрая секретарката каза „Довиждане“ и затвори телефона. Тя се усмихна на Дан, но той усети лекото ѝ безпокойство. В крайна сметка, каза си ветеранът, тази жена беше напечатала писмото.

— Добър ден — поздрави госпожа Дювал. — Не ви ли е горещо?

— Било ми е и по-зле.

— Имаме нужда от един хубав дъжд, точно от такъв се нуждаем. Дъждът ще прогони страданието от небето.

— Господин Джарет… — започна Дан. — Какво се е случило с него?

Секретарката се отпусна на стола си и се намръщи. Около ъгълчетата на устата ѝ се появиха бръчки.

— Е, определено беше неочаквано. Преди седмица, в понеделник, го повикаха горе. Във вторник си събра нещата и си тръгна. Доведоха този новия, той е много строг. — Тя кимна с глава към вратата на Бланчард. — Самата аз още не мога да повярвам. Бъд работеше тук от осем години. Предполагах, че ще остане, докато се пенсионира.

— Защо го освободиха?

— Не знам. — Интонацията ѝ обаче подсказа на Дан, че много добре знае каква е причината. — Чух, че господин Бланчард бил истинска фурия в някаква банка в Батън Руж. Оправил кредитния им отдел за една година. — Госпожа Дювал сви рамене. — Бъд беше най-приятният мъж, когото човек може да срещне. Навярно обаче беше прекалено добър.

— На мен много ми е помагал. — Дан вдигна писмото. — Получих го днес.

— О, да. — Погледът на секретарката веднага стана сериозен и тя се изправи на стола си. Времето за лични разговори беше изтекло. — Изпълнихте ли инструкциите?

— Искам да говоря с господин Бланчард — отвърна Дан. — Може би ще успея да измисля нещо.

— Е, той не е тук в момента. — Госпожа Дювал погледна малкия часовник на бюрото си. — Едва ли ще се върне до час.

— Ще почакам.

— Седнете тогава. Точно сега не сме особено натоварени. — Дан седна, а секретарката се зае отново с работата си на компютъра. След известно време, в което ветеранът се беше изгубил в размисли как да се справи с тази ситуация, жената си прочисти гърлото и каза: — Съжалявам за това. Имате ли достатъчно пари за една вноска?

— Не. — Дан беше претърсил целия си апартамент с надеждата да намери малко пари в брой, но успя да събере само трийсет и осем долара и шейсет и два цента.

— Имате ли приятели, от които можете да вземете назаем?

Той поклати глава. Това беше негов проблем и не искаше да въвлича други в него.

— Все още ли нямате постоянна работа?

— Нямам.

Госпожа Дювал млъкна и затрака на клавиатурата си. Дан прибра писмото в джоба си, сплете пръсти и зачака. Нямаше нужда да му обясняват, че се носи по Лайняната река без спасителна жилетка и лодката му тъкмо е пропуснала. Жегата направо го премазваше. Секретарката стана от бюрото си и извъртя вентилатора, за да може струята му да стига и до него. Попита го дали иска нещо студено за пиене от машината долу, но той ѝ отговори, че няма нужда.

— Тази жега може да побърка човек! — оплака се госпожа Дювал, докато триеше някаква грешка на монитора си. — Климатичната система се развали тази сутрин, можете ли да повярвате?

— Лоша работа.

— Слушайте, господин Ламбърт. — Секретарката го изгледа и Дан потрепери, защото видя изписаното на лицето ѝ съжаление. — Искам да ви предупредя, че господин Бланчард не се трогва от сърцераздирателни истории. Ще е много по-отзивчив, ако успеете да съберете една вноска.

— Не мога да го направя — отвърна Дан. — Не е изникнала никаква работа. Но ако изгубя пикапа си, няма да мога да работя, дори да си намеря такава. Този пикап… е единственото, което ми остана.

— Наясно ли сте с оръжията?

— Моля?

— С оръжията — повтори госпожа Дювал. — Господин Бланчард обича да ходи на лов и колекционира оръжия. Ако знаете нещо за тях, може да го заговорите на тази тема, преди да се пробвате да го умилостивите.

Дан се усмихна едва. Последното оръжие, с което имаше нещо общо, беше М16.

— Благодаря ви — отвърна той. — Ще го запомня.

Единият час мина. Дан прелисти всички списания и всеки път, в който вратата към коридора се отвореше, вдигаше поглед, но виждаше единствено други кредитополучатели, които идваха и си тръгваха. Часовникът на бюрото на госпожа Дювал тиктакаше. Започна да се изнервя. В три и петнайсет стана, за да отиде до чешмичката да пийне вода, и точно тогава вратата се отвори и вътре влязоха двама мъже.

— Здравейте, господин Бланчард! — поздрави оживено секретарката, за да подскаже на Дан, че шефът е пристигнал.

— Фей, свържи ме с Пери Грифин по телефона, моля. — Емъри Бланчард беше преметнал сакото на светлосиния си раиран костюм върху дясната си ръка. Беше облечен с бяла риза и жълта вратовръзка с малки сини точки на нея. Под мишниците му се бяха образували мокри петна. Той беше набит и пълен човек, с червендалесто и плувнало в пот лице. Според Дан беше около трийсет и пет годишен, поне с десет години по-млад от Бъд Джарет. Косата му беше късо подстригана и кестенява и бе започнала да оплешивява отпред. Квадратното му, приличащо на изсечено лице и големите му рамене накараха Дан да се замисли дали човекът не беше играл футбол в колежа, преди бирите да се бяха отразили на корема му. Бланчард носеше очила със сребърни телени рамки и дъвчеше дъвка. Мъжът с него също беше свалил сакото на кафявия си костюм. Той бе с къдрава руса коса, която бе започнала да посивява по слепоочията. — Влизай, Джером — каза новият управител и се насочи към кабинета си. — Да свършим малку ра’ота.

— Ах… господин Бланчард? — Госпожа Дювал беше притиснала слушалката на телефона в ухото си. Тя погледна Дан и отново се обърна към шефа си, който бе застинал с ръка на дръжката на вратата. — Господин Ламбърт ви чака, за да се срещне с вас.

— Кой?

Дан пристъпи към него.

— Дан Ламбърт. Трябва да говоря с вас, моля.

В погледа на Бланчард се криеше огромна сила. Очите му бяха стоманеносини и накараха Дан да изпита хладина за първи път през този ден. Управителят го изгледа от глава до пети точно за три секунди.

— Извинете? — Бланчард повдигна вежди.

— Онова отнемане — обясни госпожа Дювал. — Автомобил „Шевролет“, пикап.

— А, да! — Управителят щракна с пръсти. — Сега се сетих. Доколкото си спомням, ви изпратихме писмото вчера.

— Да, сър, нося го в мен. Заради него искам да говоря с вас.

Бланчард се намръщи, сякаш беше попаднал на муха в дъвката си.

— Мисля, че инструкциите в писмото са достатъчно ясни, нали?

— Така е, да. Но мога ли да ви помоля само за две минути от времето ви?

— Господин Грифин е на телефона — съобщи секретарката.

— Две минути — повтори Дан. Не се моли, помисли си той. Но ако трябваше, щеше да го направи, тъй като пикапът беше неговата свобода и ако му го отнемеха, нямаше да му остане нищо. — След това си тръгвам, обещавам ви.

— Аз съм зает човек.

— Да, сър, знам, че сте. Моля ви само да ме изслушате.

Леденосините очи на управителя продължаваха да са лишени от всякаква емоция и Дан си помисли, че всичко е приключило. Накрая Бланчард въздъхна и отстъпи:

— Добре, седнете, след малко ще ви повикам. Фей, свържи ме със стария Пери в кабинета ми.

— Да, сър.

Дан отново седна на стола. Бланчард и другият мъж влязоха в кабинета му. След като затвориха вратата, госпожа Дювал каза съвсем тихо:

— В добро настроение е. Може би ще успеете да постигнете нещо.

— Ще видим. — Сърцето на Дан беше като пакет с гърчещи се червеи. Пое си дълбоко въздух. Главата го болеше, но можеше да се справи с болката. След няколко минути се разнесе смях от кабинета на Бланчард — сърдечен и шумен смях на човек, който имаше пари в джоба и пържола в стомаха. Дан чакаше със сплетени пръсти на ръцете и плувнал в пот.

След половин час вратата на кабинета се отвори отново. Излезе Джером. Изглеждаше щастлив. Дан предположи, че работата им е била успешна. Онзи затвори вратата след себе си.

— Ще се видим по-късно, Фей — каза той на госпожа Дювал.

— Всичко хубаво — отвърна му тя.

Джером си тръгна, а Дан продължи да чака с опънати до скъсване нерви.

Някакъв звънец иззвъня на бюрото на секретарката и ветеранът така се стресна, че едва не падна от стола си. Тя натисна един бутон и попита:

— Да, сър?

— Кажи на господин Ламбърт да влезе — обади се един глас по вътрешния телефон.

— Успех — каза госпожа Дювал на Дан, преди да е влязъл, и той ѝ кимна.

Кабинетът на Емъри Бланчард се намираше в края на сградата и разполагаше с два високи прозореца. Щорите бяха спуснати, но въпреки това не можеха да спрат свирепата бяла слънчева светлина. Управителят седеше зад бюрото си като лъв в леговището си и приличаше на вездесъщ император.

— Затворете вратата и седнете — каза той.

Дан изпълни нареждането и седна в единия от двата черни кожени фотьойла пред бюрото.

Бланчард си свали очилата и избърса кръглите стъкла с кърпичка. Все още дъвчеше дъвка. Петната под мишниците му се бяха уголемили, а на бузите и челото му лъщеше пот.

— Лято. — Той по-скоро изсумтя, отколкото изрече думата. — Определено не е любимият ми сезон.

— Това лято наистина е много горещо. — Дан огледа кабинета и забеляза колко много се беше променил от идването на този човек. Нямаше го простоватия домашен уют, който Бъд Джарет беше създал. На пода беше сложен червено-златист персийски килим, а на рафтовете зад Бланчард, които личеше, че са чисто нови, бяха наредени дебели и подвързани с кожа книги, които бяха по-скоро за украса, отколкото за четене. На стената беше закачена еленска глава с четири разклонения на рогата, а под нея месингова табелка оповестяваше: „ДОТУК С ОПРАВДАНИЯТА“. От двете страни на еленската глава бяха окачени картини, които изобразяваха лов на лисици. На голямото и гладко бюро на управителя имаше снимки в рамки на привлекателна, но тежко гримирана руса жена и две деца — момиче на седем-осем години и момче, което изглеждаше на десет. Момчето имаше студените сини очи на баща си и царствената му осанка, а момичето беше цялото в панделки и бяла дантела.

— Това са децата ми — каза Бланчард.

— Имате чудесно семейство.

Управителят отново си сложи очилата. Вдигна снимката на момчето и я погледна с възхищение.

— Янс беше избран за най-добър играч на отбора си миналата година. Има ръката на Джо Монтана. Вдигна голяма врява, когато напуснахме Батън Руж, но ще му мине.

— И аз имам син — каза Дан.

— Чудесно. — Бланчард върна снимката обратно на мястото ѝ до малко стъклено кубче с американското знаме в него. На кубчето пишеше в червено, бяло и синьо: „Аз подкрепих Пустинна буря“. — Изчакайте още около девет години и ще чуете, че Янс Бланчард е подобрил някой рекорд на Щатския университет на Луизиана, гарантирам. — Той се завъртя на стола си и застана пред монитора на компютъра и телефоните си. Включи компютъра и набра нещо на клавиатурата. На монитора се появиха няколко реда информация. — Добре, ето го вашето досие. Вие каджун3 ли сте, господин Ламбърт?

— Не.

— Просто се питах. Понякога човек не може да разбере кой е каджун и кой не е. Такаааа, да видим какво имаме тук. Вие сте дърводелец, нали? Работите в „Ей Енд Ей Кънстрак…“ о, работили сте в „Ей Енд Ей Кънстракшън“ до ноември миналата година.

— Компанията фалира. — Дан беше споделил този факт с господин Джарет и той присъстваше в досието му.

— Строителната ра’ота удари дъното, няма спор. Сега работите на свободна практика, нали така?

— Да, сър.

— Виждам, че Джарет ви е отпуснал аванта няколко месеца. Пропуснали сте две вноски. Това не е добре. Можем да си затворим очите, ако от време на време забавите една вноска, но две вноски са коренно различна история.

— Да, сър, наясно съм с това, но… един вид се бяхме договорили с господин Джарет.

Още докато изричаше думите, Дан осъзна, че не биваше да казва подобно нещо. Големите рамене на Бланчард увиснаха почти незабелязано и той бавно завъртя стола си, за да се обърне към него. На лицето му заигра пресилена усмивка.

— Вижте, имаме един малък проблем — каза той. — Господин Джарет вече не работи в тази банка. Така че каквато и договорка да сте имали с него, тя не е валидна.

Бузите на Дан почервеняха.

— Не исках да прозвучи…

— Досието ви говори само по себе си — прекъсна го управителят. — Можете ли да внесете поне една вноска днес?

— Не, сър, не мога. Но точно за това исках да разговаряме. Ако е възможно… например… да ви плащам по петнайсет долара на седмица, докато изникне някаква работа. След това ще започна да си плащам вноските редовно. Никога досега не съм оставал без работа за толкова дълго време. Предполагам, че нещата ще потръгнат отново, когато времето захладнее.

— Аха — отвърна Бланчард. — Господин Ламбърт, когато изгубихте работата си, потърсихте ли си някаква друга?

— Потърсих си, да. Но аз съм дърводелец. Само с това съм се занимавал.

— Имате ли абонамент за вестника?

— Не. — Абонаментът му беше едно от първите неща, от които се отказа.

— Всеки ден публикуват обяви за работа. Има цели страници. Всякакви длъжности.

— Не и за дърводелци. Много пъти съм търсил. — Дан забеляза, че управителят се загледа за няколко секунди в татуировката му на змия, след което извърна поглед с очевидно отвращение.

— Когато нещата загрубеят, само най-силните оцеляват. Някога чували ли сте тази поговорка? Ако повече хора се придържаха към нея, сега нямаше да се превръщаме в щат на помощи.

— Никога не съм получавал помощи. — Болката изрева като запален двигател в главата на Дан. — Нито ден в живота си.

Бланчард се завъртя отново към монитора си и изсумтя.

— Ветеран от Виетнам, а? Е, поне има едно нещо във ваша полза. Жалко, че вие, момчета, не успяхте да им разкажете играта, както сториха колегите ви в Ирак.

— Това беше друга война. — Дан преглътна с известно затруднение. Можеше да усети вкуса на пепел. — В друго време.

— По дяволите, боят си е бой. Какво значение има дали ще се води в джунгла, или в пустиня?

Болката се влошаваше. Стомахът на Дан се сви.

— Голямо — отвърна той. — В пустинята можеш да видиш кой стреля по теб. — Погледът му се насочи към стъкленото кубче с американското знаме в него. В левия ъгъл имаше малка щампа от три думи. Наведе се, за да ги прочете. Произведено в Китай.

— Здравословен проблем — каза Бланчард.

— Моля?

— Тук пише, че имате здравословен проблем. Какъв е той, господин Ламбърт?

Дан не отговори.

Управителят се обърна към него.

— Болен ли сте, или не?

Ветеранът се хвана за челото. О, господи, помисли си той. Идваше му в повече да разкрива подобни факти пред един непознат.

— Не вземате наркотици, нали? — Тонът на Бланчард беше станал много укорителен. — Можехме да им разкажем играта на виетнамците, ако повечето от вас не бяха наркомани.

Дан погледна потния и сломен от жегата управител. Изпълни го истинска ярост, но я потисна, натика я там, където беше дремела толкова дълго. В този момент осъзна, че човекът срещу него е от онези хора, които се наслаждават да ритат вече падналите на земята. Той се наведе към бюрото му и бавно стана от кожения фотьойл.

— Не, сър — започна грубо Дан, — не вземам наркотици. Да, болен съм. Щом толкова искате да научите, ще ви кажа.

— Слушам ви.

— Имам левкемия. Моят вид е от бавните. През повечето дни се чувствам добре, но има и такива, в които ми е трудно да стана от леглото. А точно тук се е загнездил тумор с размерите на орех. — Дан почука лявата страна на челото си. — Лекарят ми каза, че може да го оперира, но е възможно да загубя чувствителност в дясната половина на тялото си. Що за дърводелец ще съм, ако не мога да използвам десните си ръка и крак?

— Съжалявам да чуя всичко това, но…

— Не съм приключил — прекъсна го Дан и Бланчард млъкна. — Искахте да разберете какво не ми е наред, затова трябва да се държите като възпитан човек и да изслушате цялата история. — Управителят избра този момент, за да погледна златния „Ролекс“ на китката си и на ветерана много му се прииска да се пресегне над бюрото и да го сграбчи за жълтата му вратовръзка. — Искам да ви разкажа за един войник. — Гласът му беше станал дрезгав от всички тези неприятни емоции. — Той наистина беше още хлапе. От онези, които правеха всичко, което им кажеха. Падна му се да служи в една част на джунглата, в която се намираше скрит път за доставки на врага. Винаги валеше на онова място. Винаги капеше и земята беше кална. Сребърен дъжд. Понякога валеше при чисто и ясно небе и след това всичко миришеше на гниещи цветя. Сребърният дъжд се сипеше на порои и този млад войник биваше обливан от него ден след ден. Дъждът беше мазен и хлъзгав като мазнината в горещ тиган. Нямаше начин да го махнеш от кожата си, а жегата и влагата му помагаха да се набива в нея. — На лицето на Дан се появи пресилена, ужасяваща усмивка. — Младият войник попита взводния си командир за дъжда. Онзи му обясни, че е безвреден, освен ако не си дърво или лиана. Каза му, че може да се къпе с него и няма да му стане нищо, но намокри ли трева, тя веднага ще стане кафява и ще изсъхне. Командирът му сподели, че дъждът трябва да прочисти джунглата, за да бъде открит пътят за доставки. И този млад войник… знаете ли какво направи?

— Не — отвърна Бланчард.

— Върна се обратно в онази джунгла. Под мръсния дъжд. Ходеше, където му наредяха. Виждаше как джунглата умира. Всичко умираше и изгаряше, без да е опожарено. Той усещаше, че нещо не е наред, тъй като един толкова силен химикал като този сигурно беше опасен за кожата и костите. Знаеше го. Но беше добър войник и се гордееше да се бие за страната си. Разбирате ли?

— Мисля, че да. „Ейджънт Ориндж“4?

— Можеше да убие джунглата за седмица — обясни Дан. — Нещата, които причиняваше на хората, се проявяваха много по-късно. Това получих за службата си като добър войник, господин Бланчард. Върнах се у дома отровен, но на никой не му пукаше. Не обичам да стоя без работа. Не ми харесва да се чувствам безполезен. За съжаление, животът ми е такъв в момента.

Управителят кимна. Не смееше да срещне погледа на Дан.

— Наистина много съжалявам. Искрен съм. Знам, че нещата не са лесни при вас.

— Да, сър, така е. Затова ми се налага да ви помоля за едноседмична отсрочка, преди да ми вземете пикапа. Без него няма как да ходя на работа, ако се появи такава. Ще ми помогнете ли, моля?

Бланчард сложи лакти на бюрото си и сплете пръсти. На дясната си ръка носеше голям пръстен на Щатския университет на Луизиана. Той сбърчи вежди и въздъхна тежко и продължително.

— Съчувствам ви, господин Ламбърт. Бог ми е свидетел, че ви съчувствам. Но просто не мога да ви дам отсрочка.

Сърцето на Дан се разтуптя по-силно. Той разбра, че е изправен пред едно от най-големите бедствия в живота си.

— Поставете се на мое място. — Бланчард дъвчеше дъвката си със сто и трийсет километра в минута. — Шефовете ми изритаха Бъд Джарет оттук заради лошите кредити, които беше отпуснал. Наеха ме, защото аз не отпускам лоши кредити и част от работата ми е да оправя кашата, която Джарет е оставил след себе си. Една седмица или един месец — не мисля, че ще има особено значение, нали?

— Нуждая се от пикапа си — заяви с дрезгав глас Дан.

— Нуждаете се от социален работник, а не от кредитен инспектор. Трябва да постъпите в болницата за ветерани.

— Бил съм там. Още не съм готов да се откажа и да умра.

— Съжалявам, но няма какво да направя за вас. Такава е работата, нали разбирате? Можете да донесете ключовете и документите утре сутринта. Ще съм в кабинета си към десет. — Бланчард се завъртя на стола си и изключи монитора на компютъра, за да покаже на Дан, че разговорът е приключил.

— Няма да го направя — отвърна ветеранът. — Не мога.

— Налага се, господин Ламбърт, или ще си навлечете сериозни неприятности.

— Господи, човече! Не мислиш ли, че вече си имам сериозни неприятности? Нямам достатъчно пари дори да си купя сносна храна! Как ще се придвижвам наоколо без пикапа си?

— Мисля, че приключихме. Напуснете кабинета, ако обичате.

Може би причината беше нарастващата болка в главата на Дан или тази финална груба заповед на мъжа, който беше изстискал последното достойнство от живота му, но ветеранът изгуби контрол.

Знаеше, че не бива да го прави. Знаеше го. В следващия миг обаче посегна към снимките и американското знаме с щампа „Произведено в Китай“ — беше стиснал зъби, а яростта му излетя от него като черна птица — и помете всичко от бюрото на Бланчард. Чу се трясък и дрънчене.

— Ей! Ей! — развика се управителят. — Какво правите?

— Създавам сериозни неприятности — отвърна Дан. — Искаш ли да видиш как изглеждат сериозните неприятности, господине? — Той вдигна фотьойла, на който седеше, и го метна в стената. Табелката, на която пишеше „ДОТУК С ОПРАВДАНИЯТА“, падна на пода, а книгите на перфектните рафтове се разклатиха. Взе кошчето за боклук — очите му щипеха от сълзи на раздразнение и срам — и изсипа съдържанието му върху Бланчард, след което го хвърли по главата на елена. Един слаб глас в съзнанието му се развика да спре, заобяснява му, че се държи като дете, че всичко това е глупаво и няма да му донесе нищо, но тялото му се задвижваше от изригващата в него ярост. Щом този човек смяташе да му отнеме свободата, щеше да му направи кабинета на пух и прах.

Бланчард беше вдигнал слушалката на телефона.

— Охрана! — провикна се той. — Бързо!

Дан сграбчи телефона, изтръгна го от управителя и го запрати в рафтовете. Зае се с картините, които изобразяваха лов на лисици, и на едно студено и далечно място в него осъзна, че причината за държанието му не беше само пикапът. Причината бяха ракът в костите му, туморът в мозъка му, бруталното сърце на Долината на смъртта, блъскането за билети, мръсният сребърен дъжд, Майора, селото, проваленият брак, синът, който беше заразен с бащината отрова. Всички тези неща, че и повече. Дан изтръгна картините от стената с изписано отвращение на лицето, като през цялото време Бланчард му крещеше да спре. Добър войник, помисли си ветеранът, когато се зае с книгите и започна да ги хвърля из кабинета. Добър войник, добър войник, винаги съм бил добър…

Някой го сграбчи изотзад.

— Разкарайте го! — изкрещя Бланчард. — Полудя!

Две здрави ръце стиснаха Дан около гърдите и стегнаха като скоби ръцете му. Той се опита да се освободи, но охранителят беше силен. Хватката на онзи го смаза и му извади въздуха от дробовете.

— Разкарайте го оттук! — Управителят се беше свил в ъгъла със зачервено лице. — Фей, обади се в полицията!

— Да, сър! — Секретарката беше застанала на прага на вратата и побърза да отиде до телефона на бюрото си.

Дан продължи да беснее. Не понасяше да го държат и натискът в гърдите му го отвеждаше до нови нива на бяс.

— Стой мирен, да го вземат мътните! — нареди охранителят и го завлече към вратата. — Хайде, ще дойдеш с мен…

Паниката накара Дан да нанесе удар с глава назад и носът на мъжа, който го държеше, изпука, когато черепът му срещна хрущял. Онзи изсумтя от болката и изведнъж го пусна. Вече освободен, Дан се обърна към него. Охранителят беше едър като футболен защитник и облечен в сива униформа. Той бе паднал на колене на килима. Шапката му се беше килнала на една страна, черната му коса беше много късо подстригана, а ръцете му притискаха носа му. Между дебелите му като наденички пръсти се стичаше кръв.

— Счупи ми носа! — оплака се охранителят с присвити и насълзени от болката очи. — Кучи син, счупи ми носа!

Тази кървава гледка върна Дан обратно в действителността. Не искаше да наранява никого, нито пък имаше намерение да опустошава кабинета на управителя. Имаше чувството, че е попаднал в кошмар и съвсем скоро ще се събуди.

Вместо това кошмарът се влоши още повече.

— Кучи син — повтори охранителят и посегна с кървави пръсти към пистолета в кобура на кръста си. Освободи оръжието и махна предпазителя, докато го вадеше.

Ще ме застреля, помисли си Дан. Пръстът на мъжа беше на спусъка. За миг усети миризмата на озон — спомен за опасност в напоената със сребърен дъжд джунгла — и кожата на врата му настръхна.

Дан се нахвърли на охранителя, сграбчи го за китката и изви ръката с пистолета на една страна. Онзи посегна със свободната си ръка към очите му, но ветеранът се сниши. Той чу госпожа Дювал да крещи: „Полицията идва!“. Охранителят се опитваше да стане на крака. Дан усети удар в ребрата, който едва не го събори, но въпреки това не пусна китката му. Онзи се приготвяше да му нанесе нов удар, но той стрелна лявата си ръка с дланта напред и премаза кървящия нос на мъжа. Охранителят изкрещя и залитна назад. Дан успя да му изтръгне пистолета. Хвана го за дръжката и спусна предпазителя му.

Чу изщракване зад гърба си.

Познаваше добре този звук.

Смъртта го беше намерила. Беше се измъкнала от дупката си в този задушен кабинет и бе на път да забие зъбите си.

Дан се обърна рязко. Бланчард беше отворил едно от чекмеджетата на бюрото си и беше извадил пистолет с вече дръпнат затвор. Управителят го насочи към него, а пръстът му беше на спусъка. От физиономията му личеше, че е ужасен, и Дан знаеше, че мъжът смята да го убие.

Беше му необходима секунда.

Само една секунда.

Нещо също толкова древно, колкото оцеляването, пое контрола над Дан — то беше старо и лекомислено, прогони здравия му разум и го заля като треска.

Ветеранът стреля, без да се прицели. Изстрелът разтърси татуираната му ръка чак до рамото.

— Ах — каза Бланчард.

От дупката в гърлото му бликна кръв.

Управителят залитна назад, а жълтата му вратовръзка стана алена. Пистолетът му гръмна и Дан потръпна, когато чу куршумът да изсвистява покрай главата му и да се врязва в касата на вратата. Бланчард се срина на пода насред семейните снимки, картините, които изобразяваха лов на лисици, и подвързаните с кожа книги.

Госпожа Дювал изпищя.

Някой изстена. Не беше Бланчард, нито охранителят. Дан погледна пистолета в ръката си, а после и пръските кръв по бюрото на управителя.

— О, господи — каза той, когато осъзна цялата тежест на стореното от него. — О, господи… Не…

Като че ли вселената се размести. Времето потече на забавен каданс. Дан осъзнаваше, че охранителят се е свил до стената. Госпожа Дювал избяга в коридора, като продължаваше да пищи. Дан заобиколи бюрото и отиде при Бланчард, и макар да знаеше, че действа възможно най-бързо, имаше чувството, че се носи плавно като призрак. От гърлото на управителя бликаше червена артериална кръв в ритъма на ударите на сърцето му. Дан пусна пистолета, падна на колене и притисна ръце към раната.

— Не! — каза той, сякаш говореше на непослушно дете. — Не! — Бланчард се опули насреща му с изцъклени сини очи и полуотворена уста. Кръвта продължаваше да блика между пръстите на ветерана. Управителят се разтресе, краката му се раздвижиха и петите му заораха килима. Той се изкашля веднъж. От устата му се търкулна почервенялата му дъвка и беше последвана от още кръв, която се стече по брадичката му.

— Не-о-господи-не-моля-те-не-умирай — замоли се Дан. Нещо в него се пречупи и сълзите му текнаха. Опитваше се да спре кървенето, да върне кръвта обратно в тялото, но това не беше възможно. — Повикайте линейка! — изкрещя той. Охранителят не се помръдна. Смелостта му се беше изпарила, когато бе останал без пистолет. — Някой да извика линейка! — замоли се Дан. — Дръж се! — каза на Бланчард. — Чуваш ли ме? Дръж се!

Гърдите на управителя бяха започнали да хриптят. Звукът ужаси Дан, защото го познаваше много добре. Беше го чувал и преди в Нам — часовникът на смъртта тиктакаше.

Полицията, беше казала госпожа Дювал.

Полицията идва.

Лицето на Бланчард беше пребледняло и изглеждаше като направено от восък. Вратовръзката и ризата му бяха напоени с кръв, която продължаваше да се стича, въпреки че очите на мъжа се взираха в нищото.

Убийство, осъзна Дан. О, господи, аз го убих.

Никоя линейка не можеше да стигне навреме. Знаеше го. Куршумът беше нанесъл прекалено много поражения.

— Съжалявам, съжалявам — заповтаря ветеранът с пресипнал глас. Очите му се бяха напълнили със сълзи. — Съжалявам, мили боже, съжалявам.

Полицията идва.

Пред очите му изникнаха белезници и решетки. Видя бъдещето си зад каменни стени и ограда от бодлива тел.

Нямаше какво друго да направи.

Дан стана и стаята бавно се завъртя пред очите му. Погледна окървавените си ръце и усети миризмата на кланица.

Побягна покрай охранителя и излезе от кабинета. В коридора бяха наизлезли хора от другите отдели, но когато видяха окървавената му риза и посивялото му лице, се махнаха от пътя му. Мина покрай асансьора и се насочи към стълбището.

В края на стълбите се озова пред две врати — едната водеше обратно към касите, а на другата пишеше: „АВАРИЕН ИЗХОД! ЩЕ СЕ АКТИВИРА АЛАРМАТА!“. Дан я отвори и зазвуча пронизителна аларма. Посрещна го изгаряща светлина. Беше излязъл на паркинга до банката. Пикапът му беше на двайсетина метра от него, покрай банкомата и кабинките, които обслужваха автомобилите. Все още нямаше следа от полицейска кола. Прибяга до пикапа си, трескаво отключи вратата и седна зад волана. Двама мъже, никой от които не беше полицай, излязоха през аварийния изход и се зазяпаха в Дан, който запали двигателя, тръгна на заден ход и излезе от паркомястото. Спирачките му запищяха, когато настъпи педала, за да не се забие в паркираната зад него кола. Завъртя волана, ускори, за да напусне по-бързо паркинга, и с още едно изпищяване на спирачките и гумите зави наляво по улицата. Хвърли поглед на огледалото за обратно виждане и забеляза полицейска кола с пуснати светлини да спира до тротоара пред сградата. В мига, в който погледна през предното стъкло, видя втора полицейска кола да минава покрай него с пусната сирена, запътена към банката.

Дан нямаше представа с колко време разполага. Апартаментът му беше на осем километра на запад. Лицето му бе плувнало в пот, а воланът лепнеше от кръвта.

От гърдите му се изтръгна един стон и заседна в гърлото му.

Заплака тихичко.

През целия си живот се беше опитвал да живее правилно. Да бъде честен. Да спазва правилата и да бъде добър войник, без значение какво излизаше от този свят, пълен със змийски дупки.

Докато караше към апартамента си и се бореше с желанието да настъпи газта до ламарината, Дан осъзна какво му се беше изсипало на главата заради една глупава и безсмислена секунда.

Обезумях, помисли си той. Избърса си очите с предмишницата с татуировката на змия. От металическата миризма на кръвта и от жегата му се повдигна. Да обезумея след цялото това време.

Той осъзна, че беше направил първата крачка от едно пътуване, от което нямаше връщане.