Безумие

8. Неведоми пътища

Дан погледна часовника си и видя, че е станало време да върви. Малко по-рано изпи два аспирина и полегна, за да си почине, след което си обу чисто бельо, чорапи и сините дънки, които носеше в сака си. Сега отиде пред потъмнялото огледало в банята, намокри си гребена и си среса косата назад. Сложи си бейзболната шапка и разгледа измореното си лице с щръкнали скули.

Сюзан нямаше да може да го познае. Отново го обзе страх — същият като онзи, който го споходи, когато влезе в банката. Най-вероятно щеше да види сина си за последен път. Надяваше се да намери правилните думи, които да му каже.

Но още беше рано за това. Първата му задача бе да стигне до парк „Базил“, без да бъде спрян от полицията. Нарами сака, взе ключа за къщичката и отвори предната врата. Нощта беше жежка. Жабите се бяха укротили и само от време на време изкрякваха. Тъкмо щеше да изгаси лампата, когато чу някакво дрънчене от пикапа си. Стресна се, като усети, че някой го наблюдава.

Обърна се светкавично към звука.

— Чакай, чакай! — провикна се нервно онзи. Беше Хармън Дикейн, чиито бузи бяха плувнали в пот. Той вдигна ръце, за да покаже празните си длани. — Не прави нищо прибързано!

— Изкара ми ангелите! Какво правиш тук?

— Нищо! Исках да кажа… видях, че лампата свети. — Хармън продължи да държи ръцете си вдигнати. — Помислих си, че може да имаш нужда от нещо.

— Тръгвам си — отвърна Дан, чиито нерви също бяха опънати. — Смятах да спра до къщата ти, за да оставя ключа на верандата.

— Накъде си се запътил? Адски късно е да си на пътя, не мислиш ли?

— Не, трябва да тръгвам, иначе ще закъснея. — Дан тръгна към Дикейн с намерението да остави сака си в каросерията на пикапа. Другият мъж отстъпи. Дрънченето идваше от връзката с ключове, които собственикът на мотела носеше на гайката на панталона си. Дан рязко спря. Радарът му засече нещо. Подуши наблизо змия. — Добре ли си?

— Естествено, че съм добре! Защо да не съм?

Дан погледна очите на мъжа; бяха изпълнени със страх. Той знае, помисли си. Някак си е разбрал.

— Ето ти ключа — каза Дан и протегна ръка.

— Добре. Разбира се. Това е…

Ветеранът забеляза, че погледът на Дикейн се стрелна някъде зад него.

Жената, осъзна той. Представи си как един сатър лети към него.

Обърна се бързо и свали сака от рамото си.

БАМ! — гръмна оръжие, като че ли право в лицето му. Дан усети топлината и ударната вълна. Изведнъж горящите парцали на сака му бяха изтръгнати от ръцете му и овъглените му дрехи полетяха от него като светещи прилепи. Хана Дикейн залитна назад с пушка в ръка, от която се издигаше дим. Дан имаше секунда, за да осъзнае, че сакът му беше поел изстрела от упор. Жената, чието лице лъщеше от пот, се опомни и изрева силно. Тя насочи пушката в корема на жертвата си. Дан се хвърли настрани от двуоката смърт — миг преди да изплюе новата си порция огън — и се приземи по лице в тревата. Ушите му кънтяха, но все пак успя да чуе влажно разкъсване и дрънчене на сачми в метал. Втурна се в гората около къщичката, в която беше отседнал. Шокът беше прогонил всички мисли от главата му и бе оставил след себе си единствено нуждата да бяга за живота си.

Зад него Хармън Дикейн видя как ризата му почервенява. Изстрелът го беше улучил и го бе запратил в пикапа, но още беше на крака. Собственикът на мотела притисна корема си с ръце и между пръстите му потече кръв. Опули се и запримигва бързо през мъглата от барутен дим, която се виеше между него и съпругата му.

— Ти ме застреля — каза Хармън и се учуди, че гласът му е толкова спокоен. Все още не изпитваше никаква болка; от стомаха до слабините му беше студено като през януари.

Хана зяпна ужасено. Нямаше намерение да стреля първия път; просто искаше да насочи цевите в главата на убиеца, но сакът му беше блъснал оръжието ѝ и пръстът ѝ бе трепнал. Вторият път вече се опитваше да го застреля, преди да успее да ѝ се нахвърли. Хармън продължаваше да се пули насреща ѝ, а коленете му започнаха да го предават. В следващия миг шокът на Хана беше заменен от ярост и тя закрещя:

— Казах ти да не ми стоиш на пътя! Не ме ли слушаш какво ти говоря?

Коленете на Хармън удариха земята. Той преглътна с известно затруднение и усети вкуса на кръв в устата си.

— Застреля ме — изграчи той. — Ти… проклета кучко. Застреля ме.

— Вината не е моя! Казах ти да се махнеш от пътя ми! Глупав задник, казах ти да се махнеш от пътя ми!

— Ахххххх — изрева Хармън, когато първата истинска болка разкъса опустошените му вътрешности. В пръстта под него се събираше кръв.

Хана се обърна към гората, а лицето ѝ беше станало още по-грозно заради изкривените ѝ от гняв устни.

— Няма да се измъкнеш! — провикна се тя в мрака, след което зареди двете цеви на пушката. — Ако смяташ, че ще оставя петнайсет хиляди долара да ми избягат в моята гора, трябва да си луд! Чуваш ли ме, господин Убиец?

Дан я чу. Той лежеше по корем в храсталаците и ниските палми на дванайсетина метра от нея. Видя как Хармън падна на колене и как лудата му жена презареди пушката. Тя отиде до съпруга си. Погледна влажното му и изпълнено с агония лице.

— Объркваш всяко едно проклето нещо — каза му хладно Хана, вдигна пушката и стреля в предната лява гума на пикапа. Тя експлодира и изпусна със съскане въздуха си. Пикапът се килна на една страна като подсечен кон. Дан едва не изрева, но сложи ръка на устата си и се спря.

— Няма да ходиш никъде с пикапа си! — провикна се жената към гората. — Вече може да излизаш!

Дан все още беше с бейзболната си шапка, а капчици пот бяха избили по цялото му лице. Всичките му дрехи бяха направени на парцали, шевролетът му с цвят металическа мъгла беше осакатен, а надеждите му да стигне до парк „Базил“ бяха направени на пух и прах. Червенокосата вещица държеше пушката на нивото на бедрата си, а цевите бяха насочени към него.

— Хайде, излез, господин Убиец! — провикна се тя. Хармън до нея още беше на колене, стиснал корема си с ръце и с увиснала глава. — Добре тогава! Можем да поиграем на „Криеница“, щом така искаш, и при първа възможност ще ти пръсна мозъка! — Жената неочаквано тръгна към гората, почти право към него. Паниката стисна Дан за врата; нямаше как да се бори срещу заредена пушка. Той стана и побягна отново надълбоко в шубрака. По гърба му полазиха тръпки в очакване на изстрел. — Чувам те! — изквича онази и едрото ѝ тяло започна да гази растителността. — Недей да бягаш, копеле!

Хана се движеше като товарен влак от ада. Ниските клони шибаха лицето на Дан, докато бягаше, а тръните се опитваха да приклещят панталона му. Жаби се оплакваха и скачаха в краката му. Десният му крак се закачи в един корен и той едва не падна. Храсталакът беше гъст и Дан се придвижваше много шумно — ако сега го видеше командирът на взвода му във Виетнам, щеше да му трие сол на главата. Не разполагаше нито с бързите крака, нито с гъвкавостта от младините си. В момента целта му беше да се отдалечи колкото се може повече от следващия изстрел.

Дан усети миризмата на застояла вода и обувките му нагазиха в нея. Калта веднага залепна по тях. Беше стигнал до жабешкото езеро.

— Искаш да поплуваш ли? — провикна се Хана зад него.

Дан не виждаше колко е голямо езерото и не смееше да се опита да го прекоси. Освен това преследвачката му щеше да го застреля, ако затънеше до коленете в тинята. Той излезе от водата и стъпи на по-твърда почва, след което побягна отново през тревата и храстите около езерото. Вече не чуваше Хана. Хрумна му, че тя познава много добре тази гора и може би го причаква някъде отпред. Разкъса няколко лози. През балдахина от борове и върби забеляза няколко звезди, които бяха далечни като парк „Базил“. Навлезе във висока до кръста трева и се напъха право в ръцете на фигурата пред него.

В този момент поне дузина косми побеляха на главата му. Едва не си подмокри панталона. Нападна фигурата и изпита ужасна болка, когато я удари с юмрук в брадичката. Опонентът му се катурна на една страна и Дан едва тогава осъзна, че това е манекен.

Той застана над него и зараздвижва ударената си ръка. Успя да различи още два манекена наблизо, сякаш застинали в спокоен разговор. Дрехите им представляваха обрулени от времето парцали. Пред тях почиваха мрачни форми, които принадлежаха на погълната от кудзу8 въртележка. Беше попаднал в Приказната страна на Хармън Дикейн.

Дан продължи напред покрай загниващата фасада на миниатюрен замък. На мястото имаше още счупена каруца тип „Конестога“ и скелетите на два ръждясали автомобила. Пътеката под краката му беше от тухли и той реши, че това е трябвало да бъде главната улица на омагьосаното село. Наоколо бяха наредени и други манекени, облечени като каубои и индианци — те бяха жители на въображението на Дикейн. Дан мина покрай огромно парцаливо туловище с изгнили дървени ребра, за което си помисли, че може да е китът на Йона. Изведнъж попадна на висока ограда от бодлива тел, която обозначаваше края на имота на семейство Дикейн.

Мога да се покатеря по нея, каза си Дан. Острите ѝ краища няма да са никак приятни, но са за предпочитане пред проклетата пушка. Мина ли от другата страна ще мога да…

Какво?, запита се той. Без пикапа няма да стигна особено далеч.

Наблизо обаче имаше още едно превозно средство, нали?

Комбито, паркирано пред къщата на Дикейн.

Спомни си връзката с ключове, закачена на панталона на Хармън. Дали този за комбито щеше да е сред тях? Дали колата въобще беше в движение? Трябваше да е, иначе как доставяха жабешките бутчета? За да стигне до ключовете обаче, се налагаше да се върне обратно през гората и да избегне жената, а това не беше никак лека задача.

Остана до оградата за момент, стиснал с ръце телената ѝ мрежа. От другата ѝ страна го очакваше само мрачна гора.

За да има някакъв шанс да стигне до парк „Базил“, трябваше да се върне за връзката с ключовете.

Дан пусна оградата. Пое си дълбоко въздух и го изпусна. Главата отново го беше заболяла, но кънтенето в ушите му бе секнало. Извърна се от оградата и тръгна обратно по пътя, по който беше дошъл. Вървеше бавно и внимателно, а сетивата му работеха на пълни обороти, за да уловят всеки звук и движение.

Еднорък манекен с корона или тиара на главата — деформирана принцеса от приказките — стоеше от дясната му страна във високата трева, докато наближаваше кита на Йона. В следващия миг забеляза движение с периферното си зрение, близо до въртележката, нападната от кудзуто. Вече се гмурваше в тревата, когато пушката изгърмя и стотна от секундата по-късно главата и вратът на принцесата експлодираха в облак от гипс. Дан падна на една страна и задиша тежко.

— Пипнах те, нали? — провикна се Хана. — Знам, че този път те раних!

Дан чу жената да зарежда пушката. Тя тръгна към него, а гумените ѝ чехли шляпаха по тухлите. Той напипа нещо подобно на тръба до рамото си. Протегна се и усети студени пръсти. Липсващата ръка на принцесата.

Дан я взе и стана на крака. Хана Дикейн се намираше на три метра пред него, а пушката беше насочена леко вляво от тялото му. Той метна гипсовата ръка по нея, тя се завъртя във въздуха и я уцели в ключицата. Жената изрева от болка и падна по задник. Оръжието излетя от ръцете ѝ. Дан хукна през тревата със скоростта на отчаянието и остави госпожа Дикейн да ругае зад гърба му.

Успя да намери езерото отново и продължи да бяга по блатистия му бряг. След няколко минути излезе от шубрака на двайсет метра от осакатения си пикап. Хармън Дикейн продължаваше да е в същата позиция — коленичил, с наведена глава и притиснал с ръце кървавия си корем.

Дан отиде при него и сграбчи връзката му с ключове. Очите на собственика на мотела бяха затворени, а дишането му не предвещаваше нищо добро. Дан издърпа ключовете от колана му. Изведнъж Дикейн отвори очи и вдигна глава. От ъгълчето на устата му течеше кръв.

— Хана? — простена той.

— Не мърдай много — предупреди го Дан. — Кой е ключът за комбито?

— Недей… не ме наранявай.

— Няма да те нараня. Кой е ключът за…

Дикейн отвори уста и запищя с глас, който проряза нощта.

— Хана! Той взе ключовете!

Дан щеше да го фрасне, ако мъжът не беше прострелян. Изправи се и го остави да вдига аларма. След две минути жената щеше да дойде. Дан побягна по пътя към къщата на Дикейн. Виковете на Хармън утихнаха, но вече беше късно. Дан стигна до комбито, отвори вратата му, която изскърца недоволно, и седна зад волана. Вътрешността на колата миришеше на жабешкото езеро. Опита един от ключовете, но той отказа да влезе в запалването. Вторият също не стана. Забеляза някакво размазано движение и на светлините от къщата видя Хана Дикейн да бяга по пътя към него, косата ѝ се вееше, а изпотеното ѝ лице беше олицетворение на яростта. Тя държеше пушката като бухалка и Дан осъзна, че сигурно е свършила патроните, но все още можеше да му размаже мозъка.

Третият ключ също не влезе.

— Няма да се измъкнеш! — зарева жената. — Няма да се измъкнеш!

Пръстите на Дан се хлъзгаха от потта. Той не избра четвъртия, а направо петия ключ.

Стана.

Завъртя го и настъпи педала на газта.

Комбито издаде кхъкхъкхъкхъБАМ и от ауспуха изригна облак черен дим. Дан включи на задна скорост и колата се понесе като ледник. Хана Дикейн се озова до него, отвори шофьорската врата и замахна към главата му с приклада на пушката. Той беше предусетил удара и залегна в седалката. Оръжието срещна рамката на вратата. Хана се хвърли към колата, докато тя набираше скорост на заден ход, и се опита да издере очите му с една ръка, а с другата го налагаше с пушката. Дан я изрита в десния хълбок и тя залитна назад. Той завъртя колата в разтърсващ полукръг и вдигна облак прах между себе си и Хана. Включи на първа скорост, настъпи педала на газта до долу и комбито подскочи напред. Единият от страничните прозорци изведнъж се строши навътре след пореден удар с приклада. Парченца стъкло се забиха във врата му. Дан погледна назад и видя бягащата след него Хана Дикейн, докато колата набираше скорост. Жената ругаеше майка му и се опита да сграбчи отворената врата. Дан я остави след себе си и включи фаровете малко преди да се блъсне в една плачеща върба. В последния момент завъртя волана и се размина само с ожулване на боята от другата страна. Затвори вратата и погледна в огледалото за обратно виждане, но не можа да види нищо през вдигналата се прах. Нямаше да се изненада обаче, ако Хана Дикейн беше захапала ауспуха със зъби и висеше от него.

Дан зави по магистрала 28 и пое към Александрия и парк „Базил“. Червенокосата вещица го беше ударила с приклада на пушката в лявото рамо и макар да го болеше адски много, поне нямаше нищо счупено. Но по-добре ударено рамо, отколкото пукнат череп. Замисли се дали да не спре на бензиностанция „Амоко“, за да се обади на линейка, но реши, че Хана ще отиде до къщата и ще го направи. Резервоарът на комбито беше малко под три четвърти пълен, което си беше дар божи. Дан разполагаше с портфейла си, дрехите на гърба си и бейзболната си шапка. Все още не беше лошо ранен. Можеше да се счита за късметлия.

Хана спря да тича. Нямаше смисъл, а и дробовете я изгаряха. Изпрати с поглед стоповете на комбито. Остана доста дълго време в мрака, като стискаше с ръце празната пушка. Чу гласа му — вече много отслабнал — да я вика:

— Хана? Хана?

Най-накрая обърна гръб на магистралата и закуцука — изпитваше болка, а на дясното ѝ бедро се заформяше синина — към мястото, на което продължаваше да стои на колене Хармън.

— Хана — изграчи той. — Ранен съм лошо.

Тя беше изгубила гумените си чехли. Погледна стъпалото на левия си крак, което беше порязано от парче стъкло. При гледката на тази рана, с нейните зачервени краища, нещо в главата ѝ започна да тиктака като бомба.

— Обади се на някого — прикани я Хармън. Очите му бяха полузатворени, а ръцете му притискаха кървящия корем. — Трябва… да…

— Заради теб изгубихме петнайсет хиляди долара. — Гласът на Хана беше хладен и изморен. — Обърка всяко едно проклето нещо.

— Не… не съм. Ти обърка… всичко.

Съпругата му поклати глава.

— Той те усети, Хармън. Разбра. Казах ти да се махнеш от пътя ми, нали? Позволихме на петнайсет хиляди долара да ни избягат. О, господи, колко много неща щях да направя с тези па… — Хана млъкна и се загледа с празен поглед в пръстта. Вената на слепоочието ѝ туптеше.

— Ранен съм — оплака се Хармън.

— Аха. Проблемът е, че вероятно ще успеят да те закърпят в болницата.

Той протегна окървавената си ръка към нея.

— Хана… нуждая се от помощ.

— Да, така е — отвърна тя. — Но от сега нататък смятам да започна да си помагам сама. — В погледа ѝ имаше странен блясък. — Извадили сме много лош късмет, че този убиец е избрал да отседне при нас. И сме го познали кой е. След това той ти е отнел пушката.

— Какво? — прошепна Хармън.

— Опитала съм се да ти помогна, но не съм могла. Избягала съм в гората и съм се скрила, след което съм видяла какво ти е сторил.

— Ти да не си… изгуби ума?

— Мама ми казваше, че са неведоми пътищата божии — отвърна Хана. — До този момент не ѝ вярвах.

Хармън видя как съпругата му вдигна пушката над главата си като бухалка.

Той издаде тих мяукащ звук.

Прикладът на пушката се стовари с тежестта на цялата горчива ярост на Хана. Разнесе се звук, подобен на смазването на презрял пъпеш. Пушката беше вдигната отново. По време на следващите шест удара прикладът се сцепи и счупи. Когато приключи, Хана Дикейн беше плувнала в пот, дишаше тежко и бе прехапала долната си устна. Погледна останките пред нея и се зачуди какво беше намирала в тях. Избърса цевите на пушката с края на роклята си, хвърли я на земята до пребитото тяло и закуцука към къщата, за да се обади на полицията.