15. Истината

Дан беше излязъл от банята и се подсушаваше, когато чу някой да произнася името му. Погледна телевизора. Лицето му — снимката от шофьорската му книжка — го гледаше от екрана. Смяташе, че е подготвен за шока, но грешеше — в този момент се почувства едновременно ударен в корема и залят с ледена вода в гърба. Водещият говореше за застрелването на Емъри Бланчард и кадрите, които вървяха, бяха на полицейски служители на местопрестъплението в Първа търговска банка. И тогава кошмарът стана по-лош, защото на екрана се появи разстроено лице, около което падаха грозни червени къдрици. То говореше в микрофона на репортера.

— Този човек полудя, когато разбра, че знаем кой е — каза Хана Дикейн. — Двамата с Хармън се опитахме да го спрем, но той обезумя. Изтръгна пушката от ръцете на съпруга ми и го гръмна пред мен. После този тип… О, мили боже, беше ужасно… После този тип започна да налага Хармън с пушката по главата. Не бях виждала толкова подивял човек през живота си. Нямаше какво да направя!

Камерата показа ужасния мотел „Почивка“, заснет на дневна светлина, след което се премести на осакатения пикап. На песъчливата земя имаше кръв.

— Дикейн беше обявен за мъртъв рано тази сутрин в болницата в Александрия — съобщи водещият.

Колената на Дан се подкосиха. Той седна на ръба на леглото и зяпна.

— Полицията смята, че Ламбърт е тръгнал към Нейпълс, Флорида, където живее най-близкият негов роднина…

Господи!, помисли си Дан. Замесиха майка му в тази работа!

— … но според очевидци той е бил забелязан в Нови Орлеан и Батън Руж. От полицията в Александрия научихме, че Ламбърт се представя под името Фароу и трябва да се счита за изключително опасен. Напомняме, че Първа търговска банка в Шривпорт дава петнайсет хиляди долара награда за него. Номерът, на който можете да се обадите, ако имате някаква информация, е 555-9045. — На екрана отново се появи снимка на Дан. — Ламбърт е на четирийсет и две години, с кестенява коса, кафяви очи, висок е…

Дан стана и изключи телевизора. Наложи му се отново да седне на леглото, защото костите му бяха като от гума, а главата му бе замаяна. Гневът му започна да расте. Що за проклети глупости се опитваше да пробута тази жена? Не, тя не се опитваше, тя беше свършила много добра работа с тези нейни фалшиви сълзи и всичко останало. Дан разбра какво беше станало. Кучката бе убила съпруга си и никой нямаше да прозре, че лъже. Усети как примката се затяга около врата му. Кой щеше да му повярва, че не е убил Дикейн? Съвсем скоро медиите щяха да го изкарат кръвожаден дявол, който убива всеки, изпречил се на пътя му. Със снимката му по телевизията, наградата, издирването на комбито… Шансовете му да стигне до Вермилиън не бяха големи, камо ли да успее да напусне страната.

Дан притисна длани в лицето си. Сърцето му биеше силно, а слепоочията му туптяха. Колко далеч щеше да стигне? Беше му пределно ясно, че пътуването през нощта нямаше да го спаси и рано или късно властите щяха да го заловят. Времето му бързо изтичаше. Какво трябваше да направи — да се опита да продължи, или просто да се откаже и да се обади на полицията? Какъв беше смисълът да продължава да бяга? Нямаше как да отърве затвора, нито пък болестта, която изяждаше живота му. Обезумях, обезумях, помисли си Дан. Къде можеш да избягаш, когато всички пътища са завардени?

Нямаше представа колко време е седял така, със затворени очи и наведена глава, докато мислите му се щураха като мишка в лабиринт. Някой почука колебливо на вратата. Дан не отвърна нищо. Онзи отново почука, този път малко по-силно.

— Махай се! — провикна се ветеранът. Сигурно беше тя. Или полицията. След малко щеше да разбере.

Последва дълго мълчание, което накрая беше нарушено от гласа на Ардън:

— Искам… да поговорим за минутка.

— Просто си върви и ме остави на мира. Моля те.

Тя мълчеше и Дан си помисли, че си е тръгнала. След малко обаче чу шумолене под вратата и нещо беше пъхнато в стаята му. Страница от вестник.

Дан осъзна, че лошите новини са на път да станат още по-лоши. Завърза кърпата около кръста си, отиде до вратата и вдигна страницата. В долната ѝ част имаше снимка — същата, която видя по телевизията. „Второ убийство на сметката на Шривпортския беглец“, гласеше заглавието. Той отключи вратата и я отвори.

Ардън отстъпи крачка назад. Половината ѝ лице беше пребледняло от страх. Над главата си беше вдигнала гаечен ключ, взет от багажника на комбито.

— Не ме докосвай — каза тя. — Ще ти разбия главата!

Двамата се гледаха един друг за няколко секунди като две изплашени и плахи животни. Най-накрая Дан наруши мълчанието:

— Е, привлече вниманието ми. За какво искаше да говорим?

— Това си ти, нали? Убил си двама души?

— Аз съм — отговори той. — Но не съм убил двама души. Само онзи в Шривпорт.

— О, това трябва да ме успокои ли?

— Точно сега не ми пука как се чувстваш. Не ти ще ходиш в затвора. Предполагам, че вече си се обадила в полицията.

— Може и да съм го направила. Може и да не съм.

— Видя, че дават петнайсет хиляди долара награда за главата ми, нали? Трябва да стигнат, за да махнеш белега от лицето си. Виждаш ли? Това може да се окаже щастливият ти ден.

— Не се опитвай да ми избягаш — предупреди го Ардън. — Кълна се, че ще те халосам.

— Не го правя. Къде ще отида само по кърпа? Имаш ли нещо против да се облека, преди полицията да дойде?

— Не съм им се обадила. Поне не още.

— Е, направи каквото е необходимо. Аз май приключих с бягането. — Дан ѝ обърна гръб и тръгна към стола до вратата на банята, на който бяха оставени дрехите му.

Ардън не влезе в стаята. Тя го гледаше как маха кърпата и си обува бельото и чорапите. Тялото му беше слабо и жилесто, а гръбначният му стълб беше изпъкнал под кожата на гърба му. Мускулите му изглеждаха свити и безполезни. Нямаше нищо заплашително в него. Ардън свали гаечния ключ, но остана отвън. Дан си облече първо тениската, а после и дънките. Седна на стола, за да си сложи обувките.

— Не съм убил човека в Александрия — каза ѝ той. — Доколкото мога да навържа нещата, съпругата му го е направила и сега обвинява мен. Да, откраднах им комбито, но го направих, защото проклетата жена гръмна гумата на пикапа ми. Гръмна и мъжа си с пушката, докато се целеше в мен, но когато избягах, той още беше жив. Пребила го е до смърт и е казала на полицията, че съм го направил аз. Това е истината.

Ардън преглътна с усилие, защото страхът я беше стиснал здраво за гърлото.

— Във вестника пише, че си полудял в банката. Застрелял си някакъв мъж. Твърдят, че си въоръжен и опасен.

— Частта с полудяването е вярна. Банката искаше да ми отнеме пикапа. Той беше последното, което ми остана. Скарах се с охранителя, управителят насочи пистолет в мен и… просто се случи. Не съм въоръжен и никога не съм носил оръжие. Предполагам, че трябва да се чувствам поласкан, че ме смятат за толкова опасен, но грешат. — Дан се отпусна на стола и сложи ръце на подлакътниците му. — Сериозен съм за частта с парите. Ти трябва да ги вземеш. Обади се на властите, а аз ще остана точно тук.

Здравият ѝ разум ѝ казваше да отиде в стаята си и да се обади по телефона, но тя се поколеба.

— Защо не се предаде веднага след като си застрелял този човек?

— Паникьосах се. Не можех да мисля трезво. По-рано ти казах истината, болен съм от левкемия. Лекарите не ми дават много време и не искам да го прекарам в затвора.

— Тогава как така ще си седиш и ще ме оставиш да се обадя на ченгетата?

— Така или иначе някой ще го направи. Смятах, че ще успея да напусна страната, но… няма смисъл да се опитвам да избягам, когато името и снимката ми са по всички телевизии и вестници. Така само наранявам семейството си.

Семейството ти? Женен ли си?

— Имам бивша съпруга. И син. Отбих се в Александрия, за да ги видя, затова отседнах в онзи проклет мотел. Бях тръгнал към място на име Вермилиън. Там има хижа, в която смятах да се укрия за известно време, докато реша какво да правя. — Дан поклати глава. — Вече няма смисъл.

Ардън не знаеше какво да очаква, но определено не беше това. След като прочете статията във вестника, отиде в комбито да го претърси. Опитваше се да намери пистолет. В багажника откри гаечния ключ, а в жабката две стари разписки — за жабешки бутчета, а не за нещо друго — издадени на Хана Дикейн от ресторант „Синия залив“. В интерес на истината петнайсет хиляди долара щяха да я измъкнат от финансовите ѝ затруднения и да ѝ останат пари за кола, но след като се разплатеше, пак нямаше да има за пластична операция. Лекарите ѝ бяха казали, че ще са необходими две или три операции и не можеха да обещаят какви ще бъдат резултатите. В момента обаче пред нея седяха петнайсет хиляди долара, които можеше да вземе, ако ги искаше.

— Давай — прикани я Дан. — Обади им се, не ми пука.

— Ще го направя. След малко. — Ардън се намръщи. — Щом си толкова болен, защо не си в болница?

— Някога стъпвала ли си в болница за ветерани? Бях в такава известно време. Хората там чакат да умрат, викат и плачат в съня си. Нямам намерение да си замина по този начин. Освен това през повечето дни все още мога да работя. Дърводелец съм. Искам да кажа, че бях такъв. Слушай, ще се обаждаш ли на полицията, или искаш да ти разкажа историята на живота си?

Ардън не отговори. Спомни си как се чувстваше, докато караше онази открадната кола — даваше газ до дупка от никъде за никъде и се опитваше да изпревари действителността — когато колата на щатската полиция я погна с включена сирена и буркан. Спомни си как щракнаха белезниците на китките ѝ и раздиращия тъмен ужас, който беше проникнал през дръзката ѝ защита. Имаше много да учи през онези дни. Ако не бяха малцината като господин Ричардс и Джупитър и съпругата му, уроците щяха да отидат нахалост като хвърлени семена в посипана с камъни земя. Краденето на кола не беше като убийството, разбира се, и може би мястото на Дан Ламбърт беше в затвора, но Ардън не бе сигурна дали тя трябваше да го вкара там.

— Искам да направя нещо за себе си — каза Дан, докато размишляваше над ситуацията. Той се изправи — сърцето на младата жена се разтуптя отново — и отиде до телефона на нощното шкафче до леглото му. Набра оператор и поиска да го свържат с Александрия.

— На кого се обаждаш? — Пръстите на Ардън бяха побелели от стискане на гаечния ключ.

— Бих искал да ме свържете с полицейския участък — каза Дан на оператора в Александрия, когато се свърза. — С главния полицейски участък.

— Какво правиш? — попита невярващо Ардън. — Да не се предаваш сам?

— Тихо — скастри я той и зачака да му отговорят.

— Полицията на Александрия, говори сержант Гил Парадин.

— Здравейте, сержант, казвам се Дан Ламбърт. Мисля, че ме издирвате.

Не последва отговор, а само изненадано — или подозрително — мълчание.

— Това някаква шега ли е?

— Не е шега. Просто ме изслушайте. Не съм убил Хармън Дикейн. Видях как съпругата му го застреля с пушката, но когато се махнах оттам, той все още беше жив. Явно е решила да го пребие до смърт и да хвърли вината върху мен. Разбирате ли какво ви казвам?

— Ами… аз… почакайте малко, ще ви свържа с…

Не! — сопна се Дан. — Прехвърлите ли ме, затварям! Казвам ви, онази жена е убила съпруга си. Ако проверите пушката за отпечатъци, няма да намерите нито един от моите. Ще го направите ли заради мен?

— Аз… трябва да говорите с капитана…

— Приключих с говоренето. — Дан затвори.

— Не мога да повярвам какво направи току-що! Нали знаеш, че ще проследят обаждането?

— Просто исках да ги накарам да започнат да мислят. Може би ще проверят за отпечатъци и ще зададат на онази проклета жена още въпроси. Както и да е, те не знаят, че обаждането не е направено от Александрия. Все още имаш достатъчно време, за да ме предадеш.

— Да не би да искаш да влезеш в затвора? Това ли е?

— Не, не го искам — отвърна Дан. — Но нямам голям избор, нали?

Ардън трябваше да направи следващата крачка — да изпробва себе си и него. Пое си дълбоко въздух, влезе в стаята и затвори вратата след себе си. Застана с гръб към нея и с готов за употреба гаечен ключ, в случай че ѝ се нахвърлеше.

Ветеранът повдигна вежди.

— Поемаш риск, като стоиш в една стая с мен, нали знаеш?

— Все още не знам. Така ли е?

Той ѝ показа дланите си и седна на ръба на леглото.

— Каквото и да си намислила, сега е моментът да ми го споделиш.

— Добре. — Ардън направи две крачки към него и отново спря. Продължаваше да изпробва собствените си нерви и намеренията му. — Не искам да те предавам. Това няма да ми помогне.

— Петнайсет хиляди долара са много пари — напомни ѝ Дан. — Можеш да си купиш…

— Искам да намеря Сияйното момиче — прекъсна го младата жена. — Затова съм тук. Да намеря Сияйното момиче и да махна това нещо от лицето си. Не ме интересува нищо друго. Нито парите, нито защо си убил някакъв човек в Шривпорт. — Настоятелните ѝ сини очи бяха непоколебими. — Виждала съм я в сънищата си, но не знам как изглежда. Смятам обаче, че се доближавам до нея, по-близо съм от всякога. Не мога да се откажа сега. Дори за петнайсет хиляди долара.

— Те биха стигнали за операция, нали?

— Лекарите не са сигурни дали могат да махнат петното. Постоянно повтарят, че отстраняването му може да остави също толкова лош белег. Тогава какво ще постигна? Може да стане по-лошо, ако въобще е възможно подобно нещо. Не, няма да го направя по този начин, не и след като съм толкова близо.

— Не мислиш трезво — каза ѝ Дан. — Лекарите са най-добрият ти шанс. Сияйното момиче… Е, наясно си какво мисля за нея.

— Така е. И това няма значение. Искам да ме закараш до Лапиер.

Мъжът изсумтя.

— Сега вече съм сигурен, че си изгубила разсъдъка си! Осъзнаваш с кого разговаряш, нали? Вчера убих човек. Пътувам с открадната кола, която в момента е отвън на паркинга. Не знаеш дали няма да опитам да те убия, ако ми се отвори възможност, а ти искаш да пътуваш още сто и петдесет километра с мен в блатистия район на Луизиана. Не мислиш ли, че си насилваш късмета?

— Ако смяташе да ме нараниш, щеше да го направиш между спирката за камиони и това място. Вярвам ти за случилото се в мотела. Нямаш пистолет в колата и не носиш такъв. Аз съм въоръжена с гаечен ключ и смятам, че мога да ти избягам.

— Може би е така, но не можеш да избягаш на полицията. Някога да си чувала, че да помагаш на беглец от закона е престъпление?

— Ако полицията ни спре, ще им кажа, че не съм знаела кой си. Няма да ти коства нищо да го потвърдиш.

Дан я изгледа дълго и навъсено. Вече знаеше, че животът ѝ не е бил никак лек и тази нейна мания по Сияйното момиче се беше влошила, когато нещата в живота ѝ бяха започнали да се разпадат. Предвиждаше само разочарования за нея, но не беше в позиция да спори. Тя беше права, нищо нямаше да му коства да потвърди.

— Сигурна ли си за това?

— Да. — В интерес на истината Ардън не беше сигурна дали може да му се довери, докато не се беше обадил в Александрия. И все пак щеше да задържи гаечния ключ още известно време.

Дан стана и тръгна към нея. На младата жена ѝ мина през ума да отстъпи към вратата, но не го направи. От опит знаеше, че веднъж покажеш ли страха си на един кон, животното никога вече няма да те уважава. Същото се отнасяше и за хората. Той протегна ръка към нея и тя вдигна гаечния ключ.

Дан се спря.

— Бейзболната ми шапка — каза ѝ. — На стола зад теб е.

— О. — Ардън отстъпи настрани, за да го пусне да мине.

Ветеранът сложи шапката си и си погледна ръчния часовник. Часът беше пет и трийсет и четири. Сенките се удължаваха през прозореца навън, но нямаше да се стъмни преди седем.

— Искам да пътувам по черните пътища — каза ѝ Дан. — Така е по-безопасно, но и по-бавно. Възможността да се натъкнем на щатски полицаи е по-малка. Или поне се надявам да е така. И нямам намерение да ти се нахвърля, така че можеш да оставиш това чудо. — Той кимна към инструмента в ръката ѝ. Ардън не го свали и това го накара да присвие очи и да ѝ каже: — Ако ми нямаш доверие сега, само се замисли как ще е след два часа, когато се стъмни и няма никой наоколо километри наред.

Младата жена бавно свали ръка.

— Добре, чудесно. Нямаше да ми хареса да кихна и заради това да ми разбиеш главата. Имаш ли дезодорант?

— А?

— Дезодорант — повтори Дан. — Нуждая се от такъв. Също ми трябва паста за зъби или вода за уста, каквото имаш. Няма да откажа и аспирин.

— В куфара ми са. Ще ги донеса.

— Няма проблем, ще дойда с теб. — Ветеранът я видя как отново настръхна. — Моята стая, твоята стая, колата, какво значение има? По-добре си помисли дали си сигурна за това, преди да тръгнем.

Ардън осъзна, че рано или късно щеше да се наложи да се обърне с гръб към него.

— Хайде — каза тя и мина първа през вратата със свит стомах.

Дан си сложи рол-он дезодорант в банята на младата жена. Никога не беше смятал, че ще дойде ден, в който ще използва „Сикрет“. След това намокри една кърпа, изстиска малко паста за зъби „Крест“ на нея и си изми зъбите. Ардън извади малка аптечка, в която имаше тиленол, тубичка с кожно мазило, лепенки и шишенце с капки за очи.

— Сигурно си била при момичетата скаути — каза Дан и изсипа два тиленола в дланта си.

— Джоуи постоянно повтаряше, че съм си объркала професията, че е трябвало да стана медицинска сестра. Казваше го, защото се грижех за бандата, когато имаха махмурлук или бяха прекалено друсани, за да свирят. Някой трябваше да се държи отговорно.

Дан изпи тиленола с чаша вода и ѝ върна аптечката.

— Трябва да си взема храна и кафе отнякъде. По-добре да не се задържаме прекалено дълго тук.

— Аз съм готова.

Часът беше точно шест, когато платиха сметката за стаите и тръгнаха. Ардън остави гаечния ключ на седалката вдясно от себе си, а Дан реши да не прави проблем заради това. Наблизо имаше „Макдоналдс“ и той отби на гишето за обслужване на автомобили, за да купи три хамбургера, голяма порция пържени картофки и кафе.

Останаха на паркинга, за да се нахранят. Дан разгърна картата и видя, че трябва да следва магистрала 182 през градовете Ню Иберия, Женарет, Болдуин и накрая Морган Сити, където магистрала 90 щеше да ги отведе в сърцето на блатистия район до Хума.

— Къде смяташ да отидеш? — попита Ардън, когато Дан изяде втория си бургер. — След като ме заведеш в Лапиер, имам предвид. Все още ли смяташ да се опиташ да напуснеш страната?

— Не знам. Може би.

— Нямаш ли някакви роднини, при които да отидеш? Родителите ти живи ли са?

— Баща ми е мъртъв. Майка ми е жива, но е стара и не искам да я замесвам във всичко това. И така ще ѝ е достатъчно трудно.

— Тя знае ли за левкемията ти?

— Не. Това е мой проблем. — Дан я прониза с поглед. — Какво ти пука на теб? Почти не ме познаваш.

Ардън сви рамене.

— Предполагам, че просто ми е интересно. Ти си първият убиец, когото срещам.

Ветеранът не успя да потисне мрачната си усмивка.

— Надявам се да съм и последният. — Предложи ѝ от пържените си картофки. — Вземи си.

Тя си взе и ги задъвка.

— Нямаш къде да отидеш, нали?

— Ще намеря някое място.

Ардън кимна отнесено и се загледа в залязващото слънце. Сияйното момиче — сънят без лице — беше обсебила мислите ѝ и ако се налагаше да пътува с издирван беглец, за да сбъдне мечтата си, така да бъде. Не се страхуваше. Е, може би малко. Но животът ѝ не беше никак лесен и никой не ѝ бе давал нищо безплатно. Нямаше къде другаде да отиде освен при Сияйното момиче, при надеждата за изцеление и обещанието за ново начало.

Знам кой сте, беше казал Джупитър на убиеца до нея.

Вие сте човекът, когото Бог е изпратил на госпожица Ардън.

Надяваше се това да е истина. Искаше да повярва с цялото си сърце, че е така.

Защото ако Джупитър грешеше за Дан Ламбърт, можеше да греши и за Сияйното момиче.

Дан изяде храната и отново потеглиха. На шест километра и половина южно от Лафайет минаха покрай щатски полицай, който беше спрял някакво хлапе с мотор. Полицаят беше зает да му пише фиш и минаха незабелязано покрай него, но изтекоха няколко минути, преди Ардън да спре да поглежда нервно назад.

Светлината на деня си заминаваше. Лилави сенки пъплеха по пътя, от двете страни на който дремеше гора, разкъсана от езера с мътна вода, от които подобно на счупени зъби стърчаха пънове. Платната се стесняваха. Движението намаляваше — само тук-там срещаха някоя кола или пикап. На една табела пишеше: „Запази Акадиана в сърцето си или си покажи…“, като на мястото на последната дума имаше груба рисунка на задник на муле. Испанският мъх висеше от дърветата като някакъв камуфлаж, а във влажния въздух се носеше миризмата на орлови нокти и солена вода от Залива17. Първите появили се на тъмното небе звезди доведоха със себе си светкавици на южния хоризонт.

Дан включи фаровете и продължи да държи под око огледалото за обратно виждане. Проблясъците на светкавиците му напомниха за бойното поле и артилерийските снаряди, които удряха в далечината. Имаше странното усещане, че пътува по път, който води назад във времето, обратно във влажната пустош на онази чужда страна, където властваха влечугите и смъртта беше безмълвна сянка. Страхуваше се от онова, което можеше да намери — или което можеше да намери него — там, но само този път му беше останал. И независимо дали му харесваше, или не, трябваше да го следва до края му.

Загрузка...