Безумие

21. Мълчалива сянка

Мина секунда. И още една. Направи го!, помисли си Дан и погледна мястото на главата на Мърто, което се канеше да удари.

Минаха трета и четвърта секунда.

Не.

Гласът беше много силен. Гласът на разума.

Не, каза си Дан. Дадох дума, а и причиних достатъчно неприятности. Не искаше да усложнява допълнително положението.

Мърто внезапно обърна глава и го изгледа със светлосините си очи.

Дан вдигна халбата до устните си и допи бирата в нея.

— Приятелят ти не е никак зле.

Флинт изгледа първо стъклената халба, а после и беглеца в очите. Имаше чувството, че някаква опасност току-що е минала покрай него като мълчалива сянка.

— Не обмисляш да направиш нещо глупаво, нали?

— Не.

— Ако не искаш да носиш белезници, няма да ти слагам. Ще свърша работата тихо и спокойно.

Дан се зачуди защо Мърто се стараеше никой да не види пистолета и защо не беше казал на бармана кой е.

— Страхуваш се, че някой може да ме открадне от теб, ако разбере за парите, нали?

— Когато хората чуят с какво си изкарвам прехраната, обикновено не ме посрещат с цветя и прегръдки.

— Слушай, не исках да убия Бланчард — каза Дан. — Той насочи пистолет в мен. А оръжието на охранителя беше в ръката ми и аз…

— Направи услуга и на двама ни — прекъсна го Флинт. — Спести си приказките за съдията.

Пелвис довърши песента с вик и поредица от акорди, които заплашваха да строшат пианото. С утихването на последните ноти се надигна друг гръмовен шум — одобрителните крясъци и аплодисментите на публиката. Имитаторът примига срещу тях, изненадан от реакцията им. Макар да беше свирил на пиано в една блус банда, когато бе още слабо момче с рошава къдрава коса и големи идеи, принципно бе свикнал да държи електрическа китара, на която не можеше да свири много добре, но в крайна сметка тя беше инструментът на Краля. Управителите на клубове постоянно му повтаряха, че трябва да усмири гласа си и да пее само с дрезгавина, тъй като тези високи тенорови тонове не звучали въобще като Елвис, а клиентите плащали за това, и ако искал да бъде приличен имитатор на Елвис, трябвало още доста да се постарае.

Публиката на това място очевидно беше зажадняла за забавления и хич не ѝ пукаше, че Пелвис не дрънка на електрическа китара или че гласът му не е дрезгав като на Краля. Хората се развикаха за втора песен, а някои от тях заудряха масите си с юмруци и халби.

— Благодаря ви! Много ви благодаря! — каза имитаторът. — Ще ви изсвиря още една песен. Заглавието ѝ е It’s Your Baby, You Rock It. — Той отново изригна и макар ръцете му да бяха схванати и да удряше тук-там по някой грешен тон, започваше да си припомня всичко. Цигуларят се включи в мелодията, а акордеонистът ги подпомогна с някоя и друга игрива нота.

— Хей! — извика Бърт на Флинт, за да го чуе над музиката. — Приятелят ти има ли записи?

— До колкото знам, не.

— Трябва да направи! Не звучи много като Елвис, но щом може да свири на пиано и да пее по този начин, определено трябва да записва музика! Ще изкара много пари!

— Кажи ми, как да се махнем оттук? — попита ловецът на глави. — Как да се върнем на пътя?

— Както казах и на него — барманът кимна към Дан, — утре следобед ще пристигне лодката за доставки от Гранд Айл. Това е единственият начин да си тръгнете оттук.

— Утре следобед? Трябва да заведа този човек… — Флинт млъкна и опита отново: — Трябва да стигнем до Шривпорт възможно най-скоро.

— Ще ви се наложи да изчакате лодката за доставки. Ще ви заведат в Гранд Айл, но пак ще сте много далеч от Шривпорт. Наоколо няма никакви пътища.

— Не мога да остана тук цяла вечер! Боже! Трябва да се върнем в… — едва не каза „цивилизацията“, но сметна, че няма да е много тактично от негова страна — … Шривпорт — довърши той.

— Съжалявам. Имам радиотелефон отзад, ако трябва да се обадите на някого, за да му кажете къде сте.

Смоутс трябваше да знае, помисли си Флинт. Шефът му трябваше да научи, че беглецът е заловен и е на път за Шривпорт. Вероятно сега спеше, но едва ли щеше да има нещо против да бъде събуден, за да чуе…

Почакай, каза си ловецът на глави. Почакай малко. Защо толкова много бързаше да се обади на онова падащо си по изроди копеле? Точно сега той, Флинт, контролираше нещата. Нямаше нужда да хуква и да се обажда на Смоутс като някакъв тийнейджър, който се страхува от шамарите на баща си. Както и да е, ако шефът му не му беше натресъл Айсли, още вчера щеше да си свърши работата. Онова копеле можеше да върви по дяволите.

— Не, няма нужда да се обаждам на никого — отвърна Флинт. — Но какво ще правим? Ще останем тук, докато дойде лодката ли? — Не знаеше дали ще издържи на собствената си телесна миризма толкова дълго, а и Ламбърт не миришеше на праскови. — Има ли някое място, на което можем да си вземем душ и да си починем?

— Това тук не е точно тропически курорт. — Пурата на Бърт беше изгаснала, но той продължаваше да я стиска между зъбите си. Сега я извади и я погледна, за да прецени дали си струваше да я пали отново. — Питаш за място за всички ви или искаш нещо отделно за дамата?

— Няма да спя в една стая с тях! — Ардън все още беше замаяна и разстроена от чутото за Сияйното момиче. Булдогът в ръцете ѝ гледаше с любов Пелвис. — Предпочитам да седя тук цяла вечер!

— Колко пари имаш? — обърна се Бърт към Флинт и повдигна вежди.

— Не са много.

— Разполагаш ли със стотачка?

— Може би.

— Добре, ето какво ти предлагам. Големите момчета — шефовете — държат две хижи, в които отсядат, когато идват на посещение. Не искат да се цапат в общежитията с персонала, нали разбирате? Знам кой може да ги отвори. Ще ги получите за тази нощ срещу петдесет долара на човек. Не са кой знае какво, но леглата им са чисти и ще бъдете сами.

— Имам петдесет долара в портфейла — каза Дан. Да спи на легло — нямаше значение дали чисто или мръсно — му звучеше като много добра идея. Сети се, че това ще е последната му вечер, в която ще спи като свободен човек. — Аз ще платя за нейната хижа.

— Да, става. — Флинт извади своя портфейл и този на Дан и плати.

— Добре. Нека само изслушам парчето. — Пелвис беше подхванал една бавна и сърцераздирателна песен със заглавие Anything That’s Part of You. Публиката му слушаше прехласнато и пазеше уважително мълчание, докато звучаха минорните тонове на пианото и гласът на Пелвис се извиваше толкова жално, че успяваше да разплаче дори закоравелите селяндури и проститутките от тресавището. — Казвам ви, този човек няма нужда да се прави на Елвис. Ти ли си мениджърът му? — Барманът погледна Флинт.

— Не.

— По дяволите, тогава аз ще му стана мениджър. Ще се махна от това проклето тресавище и ще забогатея. Никога няма да погледна назад.

— Ардън? — Дан забеляза, че ъгълчетата на устата ѝ потреперват, а очите ѝ са изцъклени от шок. Знаеше, че няма да ѝ е никак лесно. Тя силно вярваше, че ще намери Сияйното момиче и бе жертвала всичко, но краят бе настъпил. — Добре ли си?

Младата жена не му отговори. Не можеше.

— Имаш ли нещо против да се дръпнеш? — Въпросът беше отправен от Дан към Флинт. Ловецът на глави видя изписаното на лицето на Ардън нещастие и се отдръпна. Дан се приближи до нея. Сърцето му се свиваше, като я гледаше, и я прегърна, макар да нямаше представа как да я успокои. — Съжалявам — каза ѝ той. — Иска ми се да беше намерила каквото търсеше.

— Аз… не мога да повярвам, че е мъртва, просто не мога. — Очите ѝ се напълниха със сълзи, но младата жена бързо ги изгони с мигане. Булдогът облиза брадичката ѝ. — Не мога да повярвам. Джупитър не би сгрешил.

— Чуй ме — каза настоятелно Дан, — от този момент насетне трябва да се върнеш в действителността. Това означава да отидеш във Форт Уърт и да се опиташ да си оправиш живота. Колкото и зле да изглеждат нещата, ще се оправят.

— Не мисля така.

— Не знаеш какво ще ти донесе утрешният ден. Или пък следващата седмица, следващият месец. Трябва да живееш ден за ден и така ще се справиш с трудностите. Повярвай ми, знам какво говоря.

Ардън кимна, но Сияйното момиче беше свещ, която не бе готова да изгаси. Осъзна каква егоистка е била, погълната от собствените си желания. От мига, в който мъжът с тъмния костюм стъпи в този бар, Дан беше сигурен пътник към затвора.

— Ти добре ли си? — попита го тя.

— Мисля, че да. — Той я дари с лека смела усмивка, докато вътрешно се чувстваше като размазан от трактор. — Да, добре съм. Рано или късно щеше да се случи. — Усмивката му се изпари. — Видях сина си и му казах всичко, което исках, без между нас да има решетки. Това е най-важното за мен. — Дан сви рамене. — Поне там, където отивам, ще имам покрив над главата и топла храна. Предполагам, че няма да е по-зле от болницата за ветерани. Както и да е… — Гласът му го предаде и се наложи да млъкне, за да събере сили да продължи. — Както ти казах, трябва да живееш ден за ден. Така ще преодолееш трудните моменти.

— Госпожице? — Бърт сложи лакти на бара и се наведе над нея. Пелвис беше свършил с бавната и тъжна песен и ставаше от пианото, за да се поклони на публиката си, целият плувнал в пот. — Познавам човек, който може да ти каже дали някой е живял, или не на Гоут Айлънд. Един каджун, когото наричат Малкия влак. Роден е наблизо. Понякога води шефовете на лов и риболов. Продава риба и дивеч на бара, така че постоянно обикаля тресавищата. Ако някой знае, това ще е той.

— Ардън? — изрече тихичко Дан. — Откажи се. Моля те.

Искаше ѝ се да го направи. Наистина. Но беше отчаяна и изплашена. Това щеше да е последният ѝ шанс, защото никога вече нямаше да дойде тук. Дори намирането на гроба на Сияйното момиче щеше да е един вид отговор, макар и не онзи, който търсеше.

— Къде е той? — попита Ардън.

— Живее на плаваща къща, закотвена на около километър и половина южно оттук. В общи линии страни от хората. — Бърт се загледа в родилния белег и проследи грубите му краища. — Имам моторница и смяната ми свършва в шест часа сутринта. Така или иначе трябва да отида да го видя, за да уредим доставката на сомове и костенурки. Добре си дошла, ако искаш да дойдеш с мен. Мога да взема двама души. — Последното го каза на Дан.

Ветеранът видя нуждата в очите на Ардън; изпита болка, защото знаеше, че младата жена е на ръба на лудостта. Трябваше да се раздели с нея и когато тя каза „Ще дойда сама“, осъзна, че вече е протегнала крак над пропастта.

— Добре. Както кажеш. Хей, приятел! — Бърт се ухили на Пелвис, който си проправяше път към бара през тълпата от хора, които го тупаха по гърба. — Направо му разказа играта на това пиано, а?

— Благодаря ви, госпожице — каза имитаторът на Ардън, когато взе Мама от ръцете ѝ. Кучето потрепери от обич и атакува лицето му с език. Той дишаше тежко и се чувстваше малко замаян, но иначе беше добре. Потта се стичаше на реки от него. — Може ли малко вода, моля?

— Идва веднага!

— Господин Мърто? — Пелвис се ухили широко. — Мисля, че ме харесаха.

— Добре се справи. За онези, които си падат по тази музика. Ето, избърши си лицето. — Флинт взе няколко хартиени кърпички от близката кутия и му ги подаде. — Няма да ми припаднеш отново в ръцете, нали?

— Не, сър. Просто съм малко задъхан. — Имитаторът взе бутилката с вода от Бърт я даде на Мама да пие. — Чухте ли ги как викаха?

— Аха. Е, слез малко на земята и чуй какво ще ти кажа — не можем да си тръгнем оттук до утре следобед. Трябва да чакаме лодката за доставки от Гранд Айл. Нямам представа как, по дяволите, ще стигнем до колата, но така стоят нещата.

— Поне го хванахме, нали? — Пелвис кимна към Дан, който отново се беше заел със супата си.

Не точно ние, щеше да каже Флинт, но Бърт отново се намеси:

— Извинявай, че ти го казвам, но свириш по-добре, отколкото изглеждаш.

— Сър?

— Сещаш се, стилът на Елвис с джудо движенията и всичко останало. Очаквах нещо такова.

— Е, всички песни, които изпях, са на Елвис — обясни Пелвис. — А движенията ги правя в представлението си, но сега не можах, защото бях на пианото. Както вече споменах, обикновено свиря на китара.

— Искаш ли съвета ми? И да не го искаш, смятам да ти го дам. Не се крий зад Елвис. Нямаш нужда, след като можеш да свириш и да пееш така. По дяволите, трябва да отидеш в Нашвил и да им покажеш какво можеш.

— Ходил съм там. Казаха ми, че не звуча достатъчно като Елвис. Също така не съм можел да свиря толкова добре на китара като него.

— Да го вземат мътните! Не се опитвай да звучиш като него! Не изглеждай като него, не говори като него, не прави нищо като него! Според мен има само един Елвис и той е мъртъв! Друг не може да има. Ако бях на твое място, нямаше да пипна китара до края на живота си. Нямаше и да си правя косата така. Освен това трябва да отслабнеш с двайсет — двайсет и пет килограма. След като станеш фиданка, върви да им покажеш на нашвилските котки. Ако свириш така, както тук, ще изкараш много пари! Ей, направи ми услуга! — Бърт извади една салфетка и взе химикала, който стоеше до касата. — Ето. Дай ми автограф, за да мога да кажа, че пръв съм забелязал таланта ти. Напиши: На моя приятел Бърт Дънбро.

— Вие… искате моя автограф? — попита Пелвис и бузите му почервеняха от срам.

— Да. Точно тук. На моя приятел Бърт Дънбро.

Имитаторът изпълни молбата на бармана. Накрая започна да пише Пелв…

Спря се.

— Какво има? Да не спря химикалът?

Има само един Елвис, помисли си той, и той е мъртъв! Друг не може да има.

Може би и не трябва да има.

Бяха минали петнайсет години, откакто свири на пиано пред публика. Тогава още не беше започнал да се облича като Краля, да изучава песните, филмите и движенията му в ханша и не си беше купил перуката, сините велурени обувки и всичко останало. По онова време още не беше надебелял от торти, бисквити с фъстъчено масло и топен в мътеница царевичен хляб, и не бе стигнал до извода, че не е достатъчно добър музикант и че трябва да се прави на някой много по-голям от него.

Ами ако… ами ако…

Ами ако се беше отказал прекалено рано от собствения си талант? Ами ако се беше отказал от него за сметка на имитирането на Елвис, защото не беше сигурен, че струва нещо? Ами ако… ами ако…?

О, господи, щеше да е много трудно да се откаже сега и да се опита да се върне. Щеше да е невъзможно да продължи сам, без Краля да му помага. Нали?

Но Елвис беше мъртъв. Не можеше да има друг.

— Почакай, ще намеря химикал, който пише — каза Бърт.

— Не — отвърна Пелвис. — Този е наред.

Беше ужасѐн.

Въпреки това отново се размърда и с туптящо сърце и сухо гърло задраска Пелв и под него написа Сесил Айсли.

Това беше едно от най-трудните неща в живота му, но когато приключи, почувства как нещо в него започва да се отключва — съвсем малко. Може би след час щеше да съжалява, че се е подписал със собственото си име. А утре дори щеше да отрече, че го е направил. Но точно сега — в този странен и чудесен момент — се чувстваше висок три метра.

— Гриф, ела тук! — провикна се Бърт. Мъжът със злобното лице, който не си падаше по класическа музика, дойде на бара. Барманът му даде двайсет долара и тихичко му каза какво иска да направи. — Вървете с Гриф. Той ще се погрижи за вас. — Думите му бяха насочени към Флинт, а на Ардън каза: — Шест часа. Ще те чакам тук.

— Да вървим, Ламбърт. — Ловецът на глави отново опря пистолета си в ребрата на Дан. — Без изненади.

Двете хижи, до които ги заведе Гриф, се намираха на стотина метра от останалите сгради на Сейнт Насти, бяха издигнати на платформа и с лице към малък залив със спокойна черна вода. Мъжът извади голям джобен нож и отвори тънкото му острие, за да го пъхне в първата ключалка. Отне му четири секунди, за да отвори вратата.

— Ще отида да проверя за змии — каза той и се изгуби в мрака вътре. Две минути по-късно отзад изръмжа генератор и светнаха лампи. — Няма змии — съобщи Гриф, когато се върна на вратата. — Само една змийска кожа. — Вдигна дългата и тънка кожа, за да им я покаже. — Кой ще спи тук?

Никой от ловците на глави не отговори. Ардън първа се престраши.

— Предполагам, че ще съм аз. — Тя прекоси прага на хижата. Вътре беше горещо и влажно и миришеше на мухъл. Имаше дървена ламперия, изтърбушен кариран диван, две големи лампи на стойки, които като че ли бяха купени от гаражна разпродажба през 1967 г., и кухненски бокс с ръждясала готварска печка и мивка. Малкият коридор вероятно отвеждаше до спалня и — младата жена силно се надяваше — до вътрешна баня. Това място щеше да свърши работа за няколко часа, до шест часа.

— Душът и тоалетната са между двете хижи — съобщи Гриф. — Тръбите са свързани с цистерна, но не бих пил от тази вода. И най-добре дръжте предните и задните врати заключени. На много хора тук не може да им се има доверие.

Ардън затвори вратата и я заключи, след което премести дивана пред нея. Намери ключа, с който се пускаше вентилаторът на тавана, и го натисна — той определено помогна помещението да се разхлади малко.

Когато светнаха лампите на втората хижа, Гриф се върна ухилен.

— Тук извадихме късмет! — Той вдигна дясната си ръка, за да покаже на Дан, Флинт и Пелвис дебела кафява змия, чиято глава беше стиснал между пръстите си, а тялото ѝ беше навито около китката му. — Голям воден мокасин. Намерих го да спи под леглото. Мръднете се малко. — Мъжът издърпа ръка назад и метна влечугото покрай тях във водата. То пльосна в нея. — Вече можете да влизате.

Флинт бутна Дан да мине първи. Мястото не беше много по-различно от първата хижа — с мирис на мухъл, евтини мебели, дървена ламперия и под от груби дъски. Пелвис влезе последен; оглеждаше се за пълзящи твари.

— Проблемът с мокасините е — обясни Гриф, — че за всеки един, който виждаш, има поне още три-четири, които не виждаш. Те ще си гледат работата, ако не ги настъпите, но не бих пуснал това куче да души наоколо, чувате ли ме?

— Да — отговори имитаторът.

— Това момиче е извадило лош късмет, а? Имам предвид лицето ѝ. Трудно е да го гледаш, ама още по-трудно е да не го гледаш.

— Благодаря ти, че ни пусна — каза Флинт. — Лека нощ.

— Лека да е. Гледайте да не ви изядат дървениците. Или нещо друго. — Гриф се засмя на себе си, прибра ръце в джобовете на сините си дънки и се върна по пътя, от който дойдоха.

Флинт затвори вратата и я заключи.

— Ето, дръж го насочен в него. — Той подаде деринджъра на Пелвис, след което извади белезниците и ключа им от джоба си и ги отключи. — Ръцете зад гърба.

— След малко ще трябва да се изпикая — каза Дан.

— Ръцете пред теб — поправи се ловецът на глави. — Хвани ги.

— Дадох ти дума, че няма да избягам. Няма нужда да…

— Думата ти не струва петнайсет хиляди долара, така че млъквай. — Флинт сложи белезниците на ръцете на ветерана и прибра ключа във вътрешния джоб на сакото си. Дан видя нещо странно — предната част на ризата на мъжа изведнъж помръдна, сякаш Мърто беше хлъцнал. Спомни си, че видя същото, когато ловецът на глави беше паднал на земята в парк „Бдзил“ точно преди клонингът на Елвис да започне да крещи. И изпита странното усещане, че Мърто е нещо повече от това, което се вижда с очи.

— Гледай го за минутка — каза ловецът на глави на Пелвис и тръгна по коридора, за да види какво предлагаше останалата част от хижата.

— Не прави нищо глупаво — предупреди нервно имитаторът. Той държеше сънливата Мама и беше насочил деринджъра в корема на Дан. — Ще стрелям, ако се наложи.

— Просто се успокой. — Дан виждаше, че на този човек му е неприятно да държи пистолет и макар да приличаше на лош стрелец, пак щеше да причини много щети от толкова близко разстояние. Сметна, че мълчанието само ще засили напрежението. — Как се казваш?

— Се… — Не, може би един ден щеше да е готов да се промени, но не и днес. — Пелвис Айсли.

— Пелвис, а? — Дан кимна, имаше логика. — Извини ме, че го казвам, но двамата с Мърто не си подхождате. Отдавна ли сте партньори?

— От два дни. Той ме учи на занаята.

Аматьор, помисли си Дан.

— Значи това е първият ти лов?

— Точно така. Първият.

— Струва ми се, че е по-добре да свириш на пиано в Нашвил, отколкото да се занимаваш с тази работа.

— Айсли, не говори с него. — Флинт се върна. Той беше намерил две мрачни стаи, във всяка от които имаше по две метални легла с голи матраци. Беше забелязал, че краката на всички легла са сложени в напълнени с вода кутии от кафе, за да не могат насекомите да се катерят по тях. Ако това бяха покоите на шефовете, въобще не искаше да вижда общежитията на персонала. Като се замислеше обаче, хижите видимо не бяха посещавани от доста дълго време. Нямаше значение, искаше просто да поспи за няколко часа и не му беше нужен „Хилтън“ за целта. Той взе деринджъра от Айсли. — Ела, Ламбърт. Сега е моментът да свършиш онази работата с пикаенето. — През задния прозорец беше видял постройка с ламаринен покрив и бе предположил, че там са душът и тоалетната. Генераторът изпращаше ток до електрическа крушка над вратата на постройката, но влизането в нея щеше да е проява на огромна смелост или на чисто отчаяние.

Ардън вече се беше насилила — от отчаяние — да влезе вътре. За щастие, там също имаше крушка, но тя приближи тоалетната чиния с огромно безпокойство. Около нея нямаше водни мокасини, от каквито много се страхуваше, но не беше най-чистата на света. Свърши си работата, избърса се с тоалетна хартия, която можеше да свали боята от метална повърхност, и излезе набързо.

Беше оставила розовата кесийка върху стар чамов шкаф с чекмеджета в стаята, в която щеше да спи. Сега я отвори под светлината на единствената мръсна крушка на тавана и извади съдържанието ѝ.

Нареди един до друг пет малки коня.

Беше ги купила от магазин за евтини сувенири във Форт Уърт. Не бяха нищо особено, но за нея бяха всичко. Пет коня — три кафяви, един черен и един сив. Боята се лющеше от тях и разкриваше червената пластмаса, от която бяха направени. Тя знаеше тайните им имена и те я пазеха. Напомняха ѝ за едно друго време, в което беше щастлива и вярваше, че бъдещето е пред нея въпреки тексаския пясък и тежката работа, която трябваше да върши. Напомняха ѝ, че някога някой се е нуждаел от нея.

Ардън седна на ръба на леглото и се загледа в малките пластмасови фигурки с насълзени и изморени очи. Беше се провалила и го знаеше. Но мислите ѝ продължаваха да обикалят около този пламък, да обикалят, да обикалят. Сияйното момиче. Само едно докосване от тази жена щеше да я изцели. Джупитър така ѝ каза. Джупитър не би я излъгал. Не. Едно докосване от Сияйното момиче и белегът — грозният, носещ ѝ само лош късмет белег, който я беше измъчвал през целия ѝ живот и беше накарал баща ѝ да си тръгне и никога вече да не се върне, а майка ѝ да се отдаде на бутилката — щеше да бъде премахнат. Сияйното момиче не беше мъртва. Сияйното момиче беше вечно млада и красива и носеше фенера на Бог. Джупитър не я беше излъгал. Не беше.

Ами Дан? Той не можеше да продължи. Ако той беше човекът, когото Бог беше изпратил, за да я заведе при Сияйното момиче, тогава защо ѝ го отнемаха? Започна да обмисля дали не може да го измъкне от ловците на глави, но как да го направи? А и видя всичко, изписано на лицето му в бара — беше му писнало да бяга и нямаше да иска да продължи. Вие сте Неговите ръце, спомни си да казва Джупитър.

Ами ако Джупитър грешеше?

Шест часа сутринта, помисли си Ардън. Шест часа сутринта. Трябваше да си го втълпи, за да може да поспи три-четири часа и да стане навреме. Налагаше се да забрави за Дан, да го загърби. Колкото и да ѝ се искаше, не можеше да му помогне. Сега трябваше да помогне на себе си и ѝ се струваше, че утрото щеше да е последният ѝ шанс. Къде щеше да отиде и какво щеше да прави, ако намереше гроба на Сияйното момиче, не знаеше. Сега не можеше да мисли за това, защото този път водеше до мрачно отчаяние.

Ардън легна на леглото и се загледа в тавана. Петте коня — нейните талисмани — щяха да бдят над нея през нощта. Може би щеше да сънува как се буди и ги чува да тропат с копита, да пръхтят за нея и да ѝ казват: Побързай ела при нас побързай никога няма да те нараним никога няма да те нараним.

Най-накрая очите ѝ се затвориха. Тя се заслуша в боботенето на генератора, квакането на жабите, цвъртенето на насекомите и нощните птици и туптящия сърдечен ритъм на добиващата нефт машинария в далечината. Страхуваше се от онова, което денят щеше да ѝ донесе — и едната, и другата развръзка я плашеха. Една сълза потече по бузата ѝ от страната на тъмнолилавия белег. Сънят дойде за нея и я отнесе.

Пелвис излезе навън, за да може Мама да се облекчи. Докато я чакаше, разкопча ципа си и добави малко вода в малкия залив. След като кучето приключи, той го взе и тръгна да се връща вътре, но в този момент видя запалването на клечка кибрит на дъсчената пътека над тревата и тръстиката, която водеше към центъра на Сейнт Насти. Видя също така осветеното от оранжевия пламък лице на мъж, който си запали цигарата и хвърли клечката във водата като някаква малка комета.

Огънчето на цигарата светна по-силно, когато онзи си дръпна от нея. След малко обаче изчезна. Или мъжът беше сложил ръка пред цигарата си, или се бе махнал оттам — на Пелвис му беше трудно да прецени в този мрак. Той остана навън още известно време, като милваше Мама, но когато тя излая изморено няколко пъти по нещо, което се размърда в тревата във водата под платформата, реши, че е време да се връща вътре. Зачуди се колко ли змии го наблюдаваха и от мисълта го побиха ледени тръпки.