Безумие

26. На ръба

Разнесе се неприятен звук от електрически двигател и дрънчене на верига.

— Хванете я! И двамата!

Мъжете снижиха веригата с куката на лебедката. Пелвис и Флинт се вкопчиха в големите ѝ звена, както просяк би стиснал стодоларова банкнота. Двигателят изрева и веригата ги вдигна нагоре.

Сграбчиха ги ръце и ги издърпаха на кея. Три алигатора изщракаха с челюсти под калните обувка и чорап на Флинт. Влечугите се сборичкаха в кървавата пяна и когато телата им се удариха в колоните, целият кей се разтресе и заскърца.

Флинт и Пелвис стъпиха на твърдо. Ловецът на глави усети миризмата на собствената си кръв, която се стичаше по дъските на кея от посинялата рана на лявата му предмишница. Той се олюля и за малко щеше да припадне, ако не се беше хванал за Пелвис. Погледна през замъглените си очи към развълнуваното езеро и видя два алигатора да дърпат с челюсти нещо, което приличаше на изкаляна и раздърпана птица. Бяха му необходими няколко секунди, за да осъзнае, че това е перуката на Пелвис. Загледа изумено как двете чудовища я разкъсват и всяко от тях се скрива под водата със сувенир от Мемфис.

Задъханият Пелвис изгледа с отворена уста лицата на Док, Монти, Мич и двама други мъже, които не познаваше. Док отново си беше сложил слънчевите очила.

— Ти ненормален ли си бе, човек! — крещеше той на Монти. — Не искам да пукнат, преди той да ги види!

— Е, мамка му! — изрева в отговор Монти. — Откъде да знам, че са толкова глупави да скочат в…

Флинт усети как тялото на Пелвис се напряга. Представи си ураган, който беше на път да посее смърт и разрушение.

Имитаторът изстреля десния си юмрук като бутало от плът в носа на Монти. Чу се чупене на кости, наподобяващо пукот от огнестрелно оръжие, и от ноздрите на мъжа изригна кръв, която изцапа тениската на „Харвард“ на Док.

Монти залитна назад с ококорени очи, изумен от шуртящата като от кран кръв, която обливаше брадата му. Една крачка. Две.

И падна в езерото, точно върху биещите се под края на кея влечуги.

— О, господи! — изкрещя Док, чиито слънчеви очила и бузи бяха изпръскани с кръв.

— Монти! — извика Мич и отиде до лебедката в опит да помогне на приятеля си.

Монти като че ли беше изгубил разсъдъка си и вероятно това беше хубаво, тъй като не осъзнаваше положението си. Един от мъжете, които Пелвис не познаваше, извади пистолет и започна да стреля по алигаторите, но те вече бяха пипнали приятеля им — едното влечуго беше захапало лявото му рамо, а другото — десния му крак. Веригата на лебедката се спусна надолу, но Монти не посегна към нея. Алигаторите започнаха да го разкъсват, както Пелвис беше виждал Мама да разкъсва една от плюшените си играчки. От едно тъмно кътче на съзнанието му изплува спомен как тя беше пръснала пълнежа ѝ навсякъде.

Същото се случи и с Монти.

Сега и Мич беше извадил револвера си и стреляше, но вкусът на кръв и живо месо бяха подлудили чудовищата. Още от тях се спускаха към жертвата, за да получат дял от нея. По време на стрелбата поне два куршума уцелиха Монти сред мятащите се тела и кървави плясъци. И той може би умря, преди костите му да бъдат отделени от ставите. Може би.

Док не искаше да гледа повече. Той разбра, че с Монти е свършено още като падна в езерото, целият окървавен и с раздразнените алигатори във водата. Беше станал свидетел как изядоха рейнджъра, така че знаеше какво ще се случи. Док се обърна, махна си слънчевите очила и бавно и методично започна да бърше кръвта от тях с тениската си. Пръстите му трепереха. Мич повърна зад гърба му в езерото.

— Мамка му — каза Док най-вече на себе си и извади ключа на белезниците от джоба си. Отключи ги и ги остави да паднат. Пелвис примига насреща му — все още беше замаян, но яростта му бе утихнала. Флинт хвана ранената си ръка, падна на колене и увеси глава.

Док извади .45-калибровия си пистолет, спусна предпазителя и насочи дулото му между очите на Пелвис.

— Ти си следващият — каза му той. — Върви към ръба.

Имитаторът вече беше съкрушен, беше се пречупил, когато видя онзи мъж да яде Мама. Знаеше какво го очаква, но без кучето му — без любимата му компания — животът не си струваше. Той застана на ръба.

Алигаторите под него продължаваха да разкъсват някаква част от Монти. Тя ставаше все по-малка и по-малка. И имаше брада.

Док застана зад него и опря дулото на автоматичния пистолет в тила му.

— Направи го! — подкани го Мич. — Убий го!

Флинт се опита да стане, но не успя. Имаше чувството, че всеки момент ще припадне. От миризмата на кръв, тиня и алигаторски лайна му се повдигаше, а свирепото и горещо слънце изпиваше силите му.

— Айсли? — беше единственото, което съумя да каже. Клинт не беше помръдвал, откакто излязоха от водата, но сега ръката му потрепна лекичко и малките му дробове като че ли изхълцаха във вътрешностите на Флинт.

Док вдигна ръка, за да предпази лицето си от парченцата кости и мозък, които щяха да се разхвърчат при изстрела. Пръстът му се стегна около спусъка.

Чу гъргорене.

Огледа се и видя, че от устата на странната бебешка глава, израснала от едната страна на изрода, потича кафява вода.

Флинт чу тропота на ботуши по кея. С тях вървяха и боси крака.

Док видя кой идва.

— Тъкмо оправям нещата, Голт. Не е нужно Шондра да вижда това.

— Какво става? — Флинт чу раздразнения глас на жена. По тембъра ѝ прецени, че е млада. — Събудихме се от врявата. Кой крещя толкова много?

— По-добре стой настрана, Шондра. Монти падна.

Босите крака спряха, но ботушите продължиха да ходят.

— Това копеле тук го уби! — каза Мич. — Док тъкмо щеше да му пръсне мозъка!

— Това са типовете от пристанището. — Док съобщи тази информация на човека с ботушите. — Този ме напръска в очите със спрея. Онзи ей там простреля Върджил.

Ботушите се насочиха към Флинт. Спряха до него. Ловецът на глави вдигна поглед и видя, че са направени от бежова змийска кожа.

— Виж му третата ръка, човече. И израсналата от ребрата му бебешка глава. Ис-тин-ски изрод от града на изродите. Не съм виждал такова нещо, откакто изядох цял пакет с магически гъби в Юма през пролетта на шейсет и осма. Мамка му, хубави времена бяха!

Шондра изпръхтя противно.

— Тогава още не съм била родена.

Док като че ли се разсмя през стиснати зъби.

С огромни усилия Флинт вдигна глава, за да погледне притежателя на ботушите от змийска кожа.

Този мъж като че ли беше пристрастен към фитнес тренировките. И към стероидите. Или просто много се обичаше. Защото мускулите на откритите му гърди, рамене и ръце представляваха масивни буци, които опъваха загорялата му кожа, вените му бяха като напомпани, а сухожилията му бяха изпънати като струни на пиано. Той беше облечен в сини дънки, скъсани на коленете и пристегнати с въже около тънката му талия, а на врата му беше завързана хлабаво червена кърпа. Лицето му беше като изсечено от твърда кафява скала, брадичката му беше остра, а бузите хлътнали. Имаше много дълбоки бръчки, причинени от дълги години печене на слънце. Пронизителните му абаносови очи, гъстите черни вежди и къдравата му черна коса с посивели бакенбарди му придаваха вид на латинос. Флинт предположи, че мъжът е в края на трийсетте или началото на четирийсетте си години, но му беше трудно да прецени точно, тъй като тялото му беше младо, а лицето — набръчкано от слънцето.

На няколко метра зад новодошлия стоеше млада руса жена, която не беше на повече от двайсет години. Тя бе боса, с къси дънкови панталони и черен сутиен, и също изглеждаше като роб на слънцето, защото беше изгоряла повече и от мъжа. Златистата ѝ коса падаше върху раменете ѝ и имаше леденосини очи. Флинт си каза, че е почти красива, приличаше на повечето холивудски звезди, но също така имаше нещо грозно в напълнените ѝ с колаген устни, а и тези очи можеха да прогорят дупка в метал.

Точно сега ловецът на глави се чувстваше като малко и очукано парче ламарина.

Мускулестият мъж го погледна с вял интерес, сякаш пред него стоеше особено странно насекомо, но нищо повече. Първа се обади Шондра:

— Проклятие, Голт! Виж го колко е бял!

Голт направи знак на Док, като сви показалеца си. Мъжът разбра командата и свали пистолета, след което каза на Пелвис:

— Обърни се!

Имитаторът изпълни заповедта. Очите му бяха хлътнали, а лицето и плешивата му глава — изпръскани с кал.

— Това е шибанякът, който се мисли за Елвис Пресли — каза Док.

Безизразното изражение на Голт не се промени.

— Знаеш ли какви са? Ловци на глави. Можеш ли да повярваш? От Шривпорт. Бяха пипнали един тип в Сейнт Насти. Казаха, че на пристанището се обаждали на човека, за когото работят. Както и да е, бяха хванали онзи мъж и смятаха да го отведат, за да си вземат наградата. Пуснах го. Това е моето добро дело за месеца.

Голт погледна Флинт и отново върна погледа си върху Пелвис.

— Помислих си, че ще се зарадваш да ги видиш, особено изрода. Искаш ли да ги убия?

Голт стисна зъби; мускули, които изглеждаха големи колкото лимони, се издуха на лицето му и отново се прибраха. Най-накрая устата му се отвори. Зъбите му бяха неестествено бели.

— Колко — започна той с глас, в който не се усещаше никакъв акцент и говореше с перфектна дикция — щяха да приберат от тази награда?

— Петнайсет хиляди.

Лицето на Голт отново придоби каменно изражение. Той съвсем неочаквано се засмя, без да се усмихне. След малко показа усмивката си, която беше плашеща. Отново се засмя, този път по-силно.

— Петнайсет хиляди! — повтори мускулестият мъж. Явно сумата му се струваше смешна. — Само петнайсет хиляди, така ли? — Той продължи да се смее, като смехът му се превърна в тих и опасен звук, наподобяващ точене на нож. Погледна Шондра и се засмя и тя също започна да се смее, след което погледна Док и се засмя и Док също започна да се смее. Съвсем скоро всички се смееха.

Флинт, който стискаше ранената си ръка, а кръвта се стичаше между пръстите му, попита:

— Имате ли нещо против да ни кажете какво ви е толкова смешно?

Голт се посмя още известно време, след което усмивката му рязко изчезна.

— Жалката сума пари, за която едно човешко същество е готово да рискува живота си. — Той бръкна в джоба на дънките си. Флинт чу изщракване като от дърпане на петле на оръжие и се подготви за най-лошото. Ръката на Голт се появи с една от онези пружинни джаджи за трениране на китките, която започна да стиска. — Ако човек ще умира, трябва да е за много пари, а не за някакви жълти стотинки. Или за забранено познание. За това си струва да се пукне. Но за петнайсет хиляди долара? Ха. — Смехът му беше много тих. — Не мисля. — Щрак… щрак… щракаха пружините.

— Нямам представа какво става тук. Не ми и пука — каза Флинт. — Никой нямаше да бъде наранен, ако онзи палячо не се беше опитал да ме удави в тоалетната чиния.

Голт кимна замислено.

— Кажи ми, така си роден, нали? Нямал си контрол над хромозомите и клетките си. Нямал си контрол над гените си и над онова странно нещо в семейството ти, което е предизвикало това ти положение. — Мускулестият мъж млъкна, за да придаде повече тежест на думите си. — Нямал си контрол — повтори той, сякаш много добре разбираше болката на Флинт. — Трябва да си наясно, по-добре от всеки друг, че Господ ни изпраща силни вълни и ветрове, които понякога ни отвеждат в една посока, а друг път в друга, и човек няма контрол над това. Смятам, че една от тези вълни те е отвела на пристанището, а друг вятър те е довял тук. Как се казваше?

— Името му е Мърто — отговори Док. — На другия е Айсли.

— Не питах теб. — Голт изгледа лошо мъжа с тениска на „Харвард“. — Попитах него. Нали?

Док не отговори нищо, но беше като ужилен. Той прибра .45-калибровия обратно в панталона си. Приличаше на сърдито дете.

— Предаванията ми започват. Ако ви трябвам, ще гледам телевизия. — Док се затътри по кея към синьо-бялата тента. Когато мина покрай Шондра, младата жена сбърчи нос, все едно помириса нещо неприятно.

Голт отиде до края на кея, където стоеше Пелвис. Погледна надолу към онова, което алигаторите бяха разкъсали до размерите на портфейл. Ръката му продължаваше да щрак… щрак… щрака. Сухожилията на китката му се изпъваха.

— Всичките му тайни са се излели — каза мускулестият мъж. Той докосна гърдите на Пелвис с другата си ръка. Имитаторът потръпна, защото пръстите му бяха студени. — Монти беше чревоугодник. Виж го колко е слабичък сега. Ти самият можеш да свалиш някой и друг килограм.

— Добре, стига толкова. — Флинт стисна зъби и се опита да стане. Първия път не успя.

Голт се хилеше насреща му. Мич пристъпи напред и насочи револвера си в главата му, но шефът му му даде нареждане:

— Не, не! Остави го на мира!

Флинт се изправи. Олюля се и едва не падна отново. Запази равновесие. Време беше да се сблъска с грозната действителност.

— Ако ще ни убивате — а мисля, че смятате да направите точно това — какво ще кажете да го направите хуманно?

Щракането на пружините секна.

— Да не би да ни молиш, господин Мърто?

— Не, просто казвам. — Флинт погледна с отвращение езерото. — По куршум в главата за двама ни, какво мислите?

— Искаш да кажеш, че няма да се опитвате да протакате? Да се уповавате на фалшива надежда? Или да ме убеждавате, че ако ви пусна, няма да кажете на абсолютно никой за мен?

— Не, няма — отвърна ловецът на глави. — Изморен съм и всеки момент ще припадна. Няма да играя игрички с теб.

— Няма ли поне да си опиташ късмета, може пък да съм в добро настроение днес? — Голт повдигна вежди.

Флинт не отговори. Не налапвай стръвта!, каза си той. Този тип иска да налапаш стръвта, за да те изрита в зъбите.

— Да не си нюейджър? — попита Голт. — Да не би да вярваш в прераждането и че смъртта ти днес е просто поредното стъпало от космическата стълба?

— Аз вярвам в прераждането — намеси се Шондра. — Двамата с Голт бяхме любовници в… сещате се, онзи стар град, който океанът погълна?

— Атлантида — помогна ѝ мускулестият мъж и намигна на Флинт. — Всеки път го казва.

Ловецът на глави облиза изсъхналите си устни.

— Какво ще кажеш да ни дадете малко вода?

— О, ама къде са ми обноските? По-добре съм възпитан от това. Хайде, идвайте. Бездруго е време за тренировката ми. Шондра, върви в кухнята и им донеси кана с ледена вода. А на мен протеинов шейк. Давай, бързо. — Младата жена побърза да изпълни нареждането. Голт им направи знак да го последват към тентата. Флинт се чувстваше слаб от раната на ръката и от жегата, но въпреки това хвана Пелвис за лакътя.

— Дръж се, чуваш ли?

Шокираният имитатор позволи на спътника си да го поведе след грамадата с ботуши от змийска кожа, а другите мъже ги последваха с извадени пистолети.

— Non — прошепна Влака и свали рюгера, — нямам чист изстрел. Но дори да имах, да им помогна особено нямаше да успея. Да се приближим трябва.

Сърцето на Дан препускаше като лудо, но умът му беше спокоен. Двамата с Влака бяха в дълбоката до гърдите им вода на шейсет метра от езерото с алигаторите, в края на района, в който беше прочистена растителността на тресавището. Бяха прескочили бодливата ограда във водата на трийсет метра зад тях и бяха наранили ръцете си, но раните не бяха сериозни. Пътят от лодката дотук не беше лек. Дан усещаше как силата му го напуска бързо, но трябваше да продължи. Баща му, пораженецът, не беше отгледал пораженец.

Бяха излезли от шубраците точно навреме, за да видят Флинт и Айсли на кея, заобиколени от въоръжени мъже и мускулестия и разголен „шеф“, който Влака беше зърнал при последното си посещение тук. Дан забеляза, че двамата ловци на глави бяха покрити с кал, Айсли беше изгубил перуката си и една алуминиева лодка се мъдреше в средата на езерото с алигаторите. Не му се мислеше през какво бяха преминали, но поне още бяха живи. Не беше ясно обаче докога. Флинт и Айсли тъкмо тръгнаха след мускулестия мъж към къщата, следвани от другите мъже — въоръжените „войници“.

— Онзи тип на вишката, дето на шезлонга си излегнал се е и чете… ооооо, лоша работа, да! — Влака беше насочил рюгера и гледаше през оптиката му. — Пушка има от едната му страна. Уоки-токи на пода. Бинокъл. — Отлепи око от оптиката. — Трябва през откритото да минем и езерото с алигаторите да заобиколим.

— Добре.

— Отзад на къщата може да се наложи да минем. Гърбом да приближим платформата. С мен ли си?

— Да.

— Добре. Тръгваме, бавно и тихо.

— Хей, Голт! — провикна се Док от фотьойла си пред огромен цветен телевизор на метални колелца. — Виж за какво говори Опра днес! За крека в основните училища!

— В Чикаго ли е? — Мускулестият мъж не погледна телевизора. Беше зает да вдига тежести — във всяка от ръцете си държеше по един петнайсеткилограмов дъмбел и тренираше за бицепс, като вените подскачаха под кожата му. По гърдите и лицето му лъщеше пот.

— Не, тази седмица е в Атланта.

— Братята Самчък ще контролират този пазар след три години. — Голт продължи да вдига дъмбелите като добре смазана машина. — Ако ямайците не ги убият преди това.

На няколко метра от мускулестия мъж Флинт седеше на една маса от метал и синьо стъкло и притискаше окървавена кърпа към раната на ръката си. В този момент му проблесна.

— За това ли става въпрос? За наркотици?

— Това е бизнесът ми — отвърна Голт. — Отговарям на търсенето. Не е кой знае какво.

Намираха се на платформата под тентата на райета. Пелвис беше седнал на масата срещу Флинт и се държеше за главата. На столовете около тях седяха Мич и другите двама мъже с пистолетите. Едно уоки-токи и автомат „Инграм“ бяха оставени на бяла масичка за кафе пред диван в пясъчен цвят, заедно с броеве на списанията „Хаус Бютифул“, „Вог“ и „Солджър ъф Форчън“. Флинт забеляза, че отблизо къщата на Голт не беше толкова хубава; тя беше от онези сглобяемите, а и влагата в тресавището беше изкривила стените, все едно бяха от подгизнал картон. Някои от свръзките се бяха откачили и бяха подсилени с тиксо. Щрак… щрак… щрак — звукът не идваше от джаджата за трениране на китки на Голт, а от дистанционното в ръката на Док. От петте минути, в които седяха тук, мъжът непрестанно прехвърляше стотината канала, които хващаха благодарение на сателитната чиния. Док спираше само за да погледа части от различни мексикански предавания, „Отряд Ф“ „До краен предел“, професионална борба, един рекламен блок, в който вманиачен дребен англичанин бягаше около студиото и продаваше почистващи препарати, „Семейство Флинтстоун“, видеоклипове по Ем Ти Ви, речи, проповедници и сапунени опери. След това дистанционното отново заработваше и започваше да издава звуци като хранещ се скакалец. Вниманието на Док се задържаше средно по седем секунди на предаване.

Флинт свали кърпата от ръката си и потръпна от онова, което видя. Раната беше дълга десет сантиметра и посинелите ѝ краища се нуждаеха от петдесет-шейсет шева. Ако разрезът беше с три-четири сантиметра по-надолу, щеше да бъде засегната артерия. Все още течеше гъста кръв и той притисна кърпата, която Голт му беше дал от един кош до стойката с тежести, пак към раната.

— Хей! — провикна се Док. — Това е твоят човек, Флинти! Голт, този е убиецът, когото пуснах!

Ловецът на глави погледна телевизора. Док се беше спрял на Си Ен Ен, за да гледа как се потушава затворнически бунт със сълзотворен газ, и на екрана се появи снимката от шофьорската книжка на Дан Ламбърт.

— Това е той, нали? — Той усили звука с дистанционното.

— … странен обрат в случая на Даниъл Луис Ламбърт, който е издирван за убийството на управител на банка в Шривпорт, Луизиана, и във връзка със смъртта на собственик на мотел в Александрия. След проведен снощи разпит на александрийската полиция съпругата на убития призна, че не друг, а именно тя е пребила съпруга си до смърт. — На екрана се появи снимка на навъсена жена с чорлава червена коса. — Хана Дикейн разкри пред полицията, че…

— Скука! — Док смени канала.

— Почакай! — каза Флинт. — Върни го!

— Майната ти. Сега дават „Стар Трек“, а Кърк и Спок са озвучени на испански. „Телепортирай ме, Скоооооти!“ — каза развълнувано Док, като говореше на телевизора.

Флинт вече беше наясно, че дистанционното в ръката на мъжа не спира да щрака. Той се вгледа в синьото стъкло на масата. Тази новина беше поредното ледено шило, което Бог забиваше във врата му. Ако Ламбърт беше казвал истината за собственика на мотела, то тогава дали убийството в банката наистина не беше злополука или самозащита? Щом беглецът беше такъв обезумял убиец, защо не беше взел пистолета и не го бе застрелял в парк „Базил“? Въпреки тежката ситуация, в която се намираха, и факта, че двамата с Пелвис ще умрат по неприятен начин, когато Голт свършеше с тренировката си, Флинт се засмя. Той щеше да умре, защото беше тръгнал на юг да преследва престъпник, който на практика се оказа почтен човек.

— Нещо смешно ли има? — попита Голт, който беше спрял по средата на упражнението.

— Да. — Флинт отново се засмя; имаше чувството, че ще се разплаче, но въпреки това се засмя. — Мисля, че шегата е за моя сметка.

— Кой, по дяволите, е направил тази каша в кухнята? — Разгневената и отвратена Шондра мина през една плъзгаща се стъклена врата. В ръцете си държеше табла, на която имаше пластмасова кана, две хартиени чаши и разпенена кафява течност в чаша за млечни шейкове. Тя остави таблата между Флинт и Пелвис. — В кофата за боклук е пълно с вътрешности и козина, едва не повърнах! Целият плот е в кръв, а някой не е измил тигана! Кой, по дяволите, го направи?

— Монти — отвърна Мич. Очевидно гневът на Шондра беше нещо, от което останалите се страхуваха.

— Какво е пържил? Шибан пор?

— Кучето на онзи приятел. — Мич посочи Пелвис.

— Още едно? — Шондра се намръщи от отвращение. — Какво му става на този глупак, че не спира да яде кучета, миещи мечки и порове?

— Защо не отидеш да го попиташ? — Док беше откъснал поглед от телевизора. — Опитвам се да гледам „Драгнет“, така че можеш да намалиш малко децибелите!

— Ти не гледаш нищо, само натискаш копчетата на дистанционното! Голт, защо не се отървеш от него? Този тип много ме изнервя! Направо побеснявам, когато си отвори глупавата уста!

— Така ли? — Док се ухили. — Е, аз знам какво трябва да се напъха в твоята глупава уста, за да млъкнеш! Бях с Голт много преди ти да се появиш, момиченце, и когато те изхвърли, ще ти ритам задника до боклукчийската ти каравана!

— Ти… ти… дъртак такъв! — извика Шондра, вдигна чашата с шейка, за да я хвърли, и течността в нея се разлюля.

— Не — нареди тихичко Голт, който продължаваше да си вдига тежестите. — Не с това.

Младата жена тресна чашата обратно на подноса — лицето ѝ беше истинско олицетворение на гнева — взе пластмасовата кана и я хвърли по Док. Навсякъде се разля вода.

— Виж я какво направи! — изрева Док. — Опита се да счупи телевизора, Голт!

— Няма да чистя тази проклета каша! — изкрещя им Шондра. — Няма да изхвърля боклука и да се изцапам с онези гадости! — На очите ѝ избиха сълзи на гняв и раздразнение. — Чувате ли ме? Няма да го направя! — Тя се обърна и разплакана се прибра в къщата.

— „Оскар“-ът ти е в пощенската кутия, скъпа! — провикна се Док след нея.

Голт спря да вдига тежестите и ги остави на пода. Погледна Флинт, усмихна му се вяло и му каза, като сви яките си рамене:

— Проблеми в рая. — След това изпи половината от протеиновия шейк и попи потта от лицето си с една червена лента. — Брайън, върви да изхвърлиш боклука и да почистиш кухнята.

— Защо аз? — Брайън имаше къса светлокестенява коса и очила с телени рамки. Пистолетът му беше прибран в кобур на кръста му. Той приличаше на студент последна година. Носеше избеляла от слънцето шарена риза, къси панталони в цвят каки и черни маратонки „Найк“.

— Защото си нов и защото аз така казвам.

— Хе-хе-хе — засмя се латиноса до него; той носеше тениска с Йосемити Сам и мръсни дънки, а автоматичният му „Колт“ беше в черен раменен кобур.

— Виждам, че ти е смешно, Карлос. Върви да се смееш, докато бършеш пода в кухнята — каза Голт. Карлос имаше намерение да се възпротиви, но мускулестият мъж го изгледа със сериозно изражение. — Размърдай се.

Двамата мъже влязоха в къщата без повече приказки.

— Няма да позволя тази кучка да се ебава с мен — каза Док.

— Спри да говориш за нея. — Голт изпи протеиновия си шейк. — Иска ми се двамата да заровите томахавката.

— Да, тя ще зарови томахавка в мен, ако аз не я изпреваря.

— Детска му работа. — Мускулестият мъж поклати глава, след което скръсти големите си ръце и изгледа двамата ловци на глави. — Е, мисля, че е време да се заемем за работа. Какво ще кажете, ако ви предложа да ви отрежа езиците и ръцете? Ще предпочетете ли да умрете? — Той погледна ръката на Клинт. — В твоя случай ще отрежа и трите. Как ви звучи това?

— Мисля, че ще припадна от вълнение — отвърна Флинт.

Пелвис мълчеше, а погледът му беше размазан и отнесен.

— Това е най-доброто предложение, което мога да ви направя. Виждате ли, казах ви, че съм в добро настроение. Док е онзи, който прецака всичко.

— С удоволствие ще му отрежа езика и ръцете — предложи Флинт.

Голт не се усмихна.

— Време е за малко тайно познание — имаме проблеми с конкурент. Казва се Виктор Медина. Когато се установихме тук, пренасяхме стоката си в щайги с камион. Медина разбра какъв ще е маршрутът и ни открадна всичко. Затова се наложи да измислим алтернативно опаковане. Стомасите на живи алигатори вършат чудесна работа.

— Идеята е моя! — похвали се Док.

— Когато Док ви е видял да говорите по телефона — продължи Голт, — той… за съжаление… се е поизнервил. Помислил си е, че работите за Медина и подготвяте нов удар. Док невинаги е прав. Постъпил е глупаво и е сгрешил, за което се извинявам. Но вие сте отстранили ценен човек. Подобна рана в коляното… Е, в този бизнес нямаме здравни застраховки. Всеки лекар ще стане много подозрителен, а и това ще ни коства пари. Затова Върджил, като един добър кон, беше приспан и вината е изцяло ваша. Сега и Монти е вън от играта. Трябва да наема нови хора, да ги проверя, да ги обуча… това никак не ми харесва. Така. — Той отиде до масичката за кафе и вдигна автомата „Инграм“. — Ще го направя бързо. Станете.

— Ти ни вдигни — отвърна Флинт.

— Няма проблем. Док? Мич?

— По дяволите! — оплака се Док. — Тъкмо започна „Летящата монахиня“! — Въпреки това мъжът стана от фотьойла и си извади оръжието. Мич направи същото. Док вдигна Флинт на крака, но Мич се затрудни с Пелвис и се наложи Голт да му помогне.

По лицето на мускулестия мъж отново изби пот.

— Вървете към ръба на кея — нареди той.