Безумие

20. Кръвта на Краля е червена

— Да — отговори проститутката. — Знам. — Тя продължи да рови с клечката за зъби в устата си, а нервите на Ардън се опънаха още повече. — Мъртва е. Трябва да е мъртва вече. Беше стара и живееше в църквата на Гоут Айлънд.

— Това са пълни глупости! — каза Бърт. — Никой никога не е живял на този остров!

— Имаше църква там! — настоя проститутката. — Отнесе я един ураган преди петнайсет-двайсет години! Сияйното момиче е била монахиня, която се влюбила в някакъв свещеник, затова я изхвърлили от метоха ѝ. Дошла тук и построила църква, за да се покае! Така разправяше мама!

— Анджи, ти нямаш майка! — Бърт кимна на клиента ѝ. — Тя е излюпена, нали, Кал?

— Направо от яйце на мишелов — съгласи се мъжът, чийто глас беше завален от многото бири.

Анджи сръга Кал с лакът в ребрата.

— Не знаеш нищо, глупако!

Ардън се опита да проговори, но гърлото ѝ беше като стиснато в менгеме. Думата мъртва все още кънтеше в ушите ѝ като погребална камбана.

— Гоут Айлънд — съумя да каже тя. — Къде се намира?

— Не го прави — предупреди я Дан, но знаеше, че нищо не може да я спре.

— Доста навътре в залива Теребон — отвърна Бърт. — На шестнайсет километра оттук. Пълно е с диви кози, но със сигурност никога не е имало църква там.

— Майка ми не е лъжкиня! — сопна се Анджи. — Ти дори не си бил роден, откъде си толкова сигурен?

— Ходил съм на лов на Гоут Айлънд! Целият съм го обхождал! Ако имаше църква, щях да намеря останките ѝ!

— Госпожице! — обърна се Дан към проститутката. — Казахте, че Сияйното момиче е била стара жена?

— Да. Майка ми ми каза, че я е видяла, когато е била малка. Дошла в Порт Форчън при братовчед на мама. Името му било Пърли. Бил на седем, когато пострадал в пожар. Мама каза, че Сияйното момиче била саката и вървяла с бял бастун. Предполагам, че е било преди… — тя млъкна, за да пресметне — … близо трийсет години.

— Аха. — Дан усети как Ардън се напряга до него, но реши, че трябва да направи и следващата крачка. — Какво е станало с Пърли? Сияйното момиче изцелила ли го е?

— Не, доколкото си спомням, го отвела с лодката си.

— Къде?

— Сигурно на Гоут Айлънд. Мама никога вече не видяла Пърли. Според нея бил прекалено зле дори за възможностите на Сияйното момиче. Но нямало проблем, защото Сияйното момиче се уверила, че не е изплашен, когато отишъл в рая.

— Хайде, скъпа! — Кал сграбчи тънката ръка на Анджи и я дръпна. — Да танцуваме!

— Почакай! Моля те! — Измъченият глас на Ардън накара сърцето на Дан да се свие. — Тя там ли е погребана? Виждала ли си гроба ѝ?

— Не, не съм виждала никакъв гроб. Но тя е мъртва. Трябва да е мъртва след толкова много време.

— Но не си сигурна, нали? Не си сигурна, че е мъртва?

Проститутката изгледа Ардън за няколко секунди и се освободи от ръката на Кал.

— Напълно сигурна съм — отвърна тя. — О-о — кимна, когато нещата ѝ се изясниха. — О-о, разбирам. Търсиш Сияйното момиче, за да изцели лицето ти. Така ли е?

— Да.

— Много съжалявам. Доколкото знам, тя е мъртва. Нямам представа къде е погребана. Мога да попитам някое от другите момичета. Повечето от тях са родени наоколо и вероятно ще знаят.

— Да танцуваме! — изкрещя Кал. — Остави тези простотии!

И двете жени не му обърнаха внимание.

— Искам да видя църквата — каза Ардън. — Можеш ли да ме заведеш там?

— Не, не мога. Разбираш ли, бих го направила, но нямам лодка. Онази, която ползвам, е на Лорейн и тя не ходи никъде с нея, освен тук и в Гранд Айл.

— Хей, чуй ме, белязаната! — каза с груб и завалян глас Кал. — Плащам на тази кучка на шибан час, ясно ли ти е? Нямам време за губене…

— Ела за малко. — Дан сграбчи мъжа за китката и го придърпа по-близо до себе си. Част от съдържанието на чашата на онзи се разля на пода. Лицето на ветерана беше изкривено от гняв, а очите му проблясваха неумолимо. — Дамите разговарят.

— Господине, по-добре ме пусни, иначе ще ти разбия главата!

— Не можете да се биете тук! — предупреди ги Бърт. — Ако искате да се налагате, ще отидете отзад!

— Пиян си, приятел. — Дан не отмести поглед от Кал, а ръката му беше ниско до тялото му, за да не вземе онзи да замахне с халбата бира и да му разбие зъбите. — Не позволявай на устата ти да ти навлича неприятности.

— Всичко е наред — каза Ардън. Бяха я наричали и с по-лоши имена. — Наистина няма проблем.

Изведнъж усети силна миризма на пот и тиня от тресавището. Мъж с тъмен костюм застана между нея и Дан. Тя си представи криле на лешояд, които връхлитат умиращ заек.

— Ламбърт? — обади се тих глас в ухото на Дан. В същото време ветеранът усети малката цев на пистолет в ребрата си. — Играта свърши.

Дан обърна глава и видя бледото лице, което беше видял на светлината от фенерчето в парк „Базил“, само дето сега беше цялото зачервено от ухапвания на комари. Сърцето му подскочи и заби като на хваната в капан птичка.

— Бъди много, много внимателен — предупреди го Флинт. — Не искам някой да пострада. Става ли?

Дан забеляза, че зад Мърто стои имитаторът на Елвис Пресли с непокорния булдог в ръце. Музиката затихна и спря. Клонингът на Пресли изведнъж стана център на внимание и започна да предизвиква подсвирквания и смях.

Флинт хвърли бърз поглед на младата жена и установи, че онова, което беше взел за голяма синина, всъщност е тъмнолилав белег.

— Добре ли сте, госпожице Халидей?

— Да. Кой сте… — Тя осъзна кой е и се досети, че знае името ѝ, защото е претърсил дамската ѝ чанта, след като паднаха от моста.

— Казвам се Флинт Мърто. Приятел — обърна се той към Кал, — защо не си вземеш бирата и не си отидеш на мястото?

— Тъкмо смятах да сритам задника на това копеле — отвърна мъжът, който едва си стоеше на краката.

— Аз ще се оправя с него.

— По всяко време, навсякъде! — ухили се Кал в лицето на Дан, след което сграбчи отново ръката на Анджи и я замъкна на дансинга. — Да не напълнихте гащите! — изкрещя на музикантите той. — Какво ще кажете да посвирите малко?

Цигуларят засвири отново и акордеонистът и едрият пианист се присъединиха към него. Мъжете продължаваха да се смеят и да подвикват на Пелвис, който даваше всичко от себе си, за да си стои кротко и да се прави, че не ги забелязва. Перуката му беше започнала да се изплъзва, лепилото беше отслабнало от водата в тресавището и той побърза да я намести.

— Какво, по дяволите, е това? — Бърт се ухили, все още стиснал в уста угарката от пурата си. За щастие на Флинт, той не беше видял опряния в ребрата на Дан деринджър. — Животно, растение или минерал? — Барманът изпусна облаче дим и погледна ловеца на глави. — Това място заприлича на цирк! Откъде се появихте всички?

— Този приятел е с мен — отвърна Флинт. — Просто изостана малко.

— Приятелят ти е подранил за Хелоуин, не мислиш ли?

— Той е голям почитател на Елвис. Не се тревожи за него, безобиден е.

— Може и така да е, но тези копелета тук със сигурност вече надушват кръв. Чуй ги как вият! — Бърт се премести на бара, за да даде бира на един от клиентите си.

— Здрасти, Елвис! — провикна се някой. — Качвай се на сцената и си размърдай дебелия задник, човече!

— Изпей ни някоя песен, Елвис! — изкрещя друг.

Флинт нямаше време да се занимава със ситуацията на Айсли. Знаеше, че рано или късно ще се случи нещо такова. Сега трябваше да се погрижи за Даниъл Луис Ламбърт, който стоеше пред него с опрян в ребрата му пистолет.

— Този човек нарани ли ви, госпожице Халидей?

— Не.

— В такъв случай сте извадили късмет. Знаете, че е убил двама души, нали?

— Знам, че е убил някакъв човек в банка в Шривпорт. Той ми разказа за това. Но не е убил мъжа в Александрия и му вярвам.

— Вярвате му? — Флинт я погледна с нови очи. — Смятах, че ви е взел за заложница.

— Не — отвърна Ардън, — въобще не е така. С него съм по собствена воля.

Ловецът на глави си помисли, че тази жена е луда или някак си Ламбърт ѝ беше промил мозъка. Но тя не беше негова грижа. Не отместваше дулото на пистолета от ребрата на беглеца.

— Е, доста ме озори, не мога да го отрека.

Дан не отговори. Сърцето му беше спряло до бие като лудо и сега кръвта му се бе вледенила. Той погледна затворената врата на около три метра от него. Вероятно зад нея се криеше тоалетна с прозорец. Ако можеше да отиде в нея и да се заключи, за да спечели малко време, навярно щеше да успее да се измъкне.

— Обърни се към бара и сложи дланите си върху него.

Дан се подчини, но вниманието му все още беше насочено към вратата. Ако успееше да излезе през някой прозорец в тресавището, тогава щеше да…

Какво?, запита се той. Беше изключително изморен, гладен и жаден. Силата му отдавна го беше напуснала. Съмняваше се дали разполагаше с достатъчно енергия, за да си размени един-два удара с Кал, камо ли да плува в пълна с алигатори вода. Докато Флинт го претърсваше набързо — не искаше да привлича нежелано внимание, макар че погледите на почти всички бяха насочени към Пелвис — Дан осъзна, че студената реалност го е зашлевила през лицето. Той се опомни, все едно се бе събудил от трескав сън.

Нямаше къде да отиде. Беше приключил с бягането.

— С розовия кадилак ли си, Елвис?

— По дяволите, качвай се на сцената и изпей нещо!

— Да, и нека да е много добро!

Пелвис беше изнасял представления на подобни неприятни места и преди, където пияници със светещи очи ставаха от местата си, за да му вземат микрофона от ръцете или за да покажат на приятелките си, че кръвта на Краля също е червена. Тук се намираха най-лошите от този тип хора и имитаторът се опитваше да не обръща внимание на подигравките, но виковете започнаха да нараняват гордостта му.

— Ти не си Елвис, дебело лайно такова!

— К’во стискаш в ръцете си, Елвис? Гаджето си ли? — Въпросите бяха последвани от лай и смях, които заглушиха измъчените музиканти.

Флинт видя, че ситуацията излиза от контрол, но всеки мъж, който искаше да изглежда и да говори като някаква мъртва рок звезда, трябваше да е наясно с последствията. Вниманието му продължи да е насочено към Ламбърт, който — за негова изненада — не носеше нито пистолет, нито нож.

— Изпразни си джобовете.

— Какво ще правиш? — попита го Ардън. — Ще го обереш ли?

— Не. Ламбърт, трябва да призная, че те бива с жените. Първо бившата ти съпруга се застъпи за теб, а сега и тази. Тя не познава истинското ти аз, нали?

Дан сложи портфейла си на бара, а след него и няколко мокри банкноти и монети. Намери снимката от годишника на Чад, която се беше набръчкала от водата.

— Как ме откри?

Флинт отвори портфейла и го опипа за скрити бръснарски ножчета.

— Чух бившата ти жена да ти казва за хижата. Чакам те цял ден. — Ловецът на глави взе мократа снимка и я погледна. — Това синът ти ли е?

— Да.

— Точно тук се прецака. Не трябваше да ходиш в онзи парк. Ако се беше измъкнал от Александрия, сега нямаше да си обвинен в двойно убийство. — Флинт прибра портфейла и парите в сакото си, което все още беше закопчано, за да скрие случайните мускулни спазми на Клинт под ризата му. — Можеш да задържиш снимката.

Дан я прибра в джоба си.

— Онзи мъж беше жив, когато си тръгнах от мотела. Съпругата му го е убила и сега обвинява мен.

— Добър опит. Кажи го на полицията и виж какво мислят те.

— Той вече го направи — намеси се Ардън. — Обади се на полицията в Александрия, докато бяхме в Лафайет. Каза им да проверят пушката за отпечатъци.

— Аха. Казал ти е, че го е направил.

— Обади им се пред мен.

— И вероятно е говорил на свободен сигнал, на записано съобщение или е държал пръста си на бутона за прекъсване на разговора. Ламбърт, сложи си ръцете пред теб и ги хвани заедно.

— Няма нужда да ми слагаш белезници — каза му спокойно Дан. — Няма да избягам.

— Просто млъкни и го направи.

— Искам да си изям супата и да изпия една бира. В устата ли ще ме храниш? — Той се обърна и погледна студените сини очи на ловеца на глави. Мърто изглеждаше не по-малко изтощен от него, лицето му беше измъчено, а тъмната му коса с бял кичур бе мазна и несресана. Десетина ухапвания от комари се червенееха на бузите и брадичката му и той почеса две от тях, без да отмества деринджъра, притиснат в ребрата на Дан. — Няма да избягам — обеща ветеранът. — Прекалено съм изморен, а и няма смисъл. — Той прочете недоверието в стиснатите тънки устни на Мърто. — Давам ти думата си. Искам само да си изям вечерята и да си почина малко.

— Да, знам колко струва думата ти. — Флинт понечи да бръкне в джоба си за белезниците, но се поколеба. Ламбърт нямаше оръжие и изглеждаше изтощен. А и този път нямаше жена между тях, която да владее карате. — Кълна се в Бог, че ако се опиташ да се измъкнеш, ще те гръмна в коляното или в лакътя, без да ми мигне окото. Ясно?

Дан кимна, защото беше убеден, че Мърто ще изпълни обещанието си.

— Добре тогава. Яж.

Един мършав тип с шапка на „Джи Ес Пи“ и мазен гащеризон дръпна ръката на Пелвис.

— Хей, ти! — каза му той. Имитаторът забеляза, че на мъжа му липсваха повечето предни зъби. Очите му бяха зачервени и натежали, а вонящият му на бира и супа с бамя дъх накара Мама да изскимти. — Познавах Елвис. Той беше мой приятел. А ти си едно голямо дърто лайно и определено не си него!

Лицето на Пелвис почервеня. Подсвирквания и смях летяха от всички посоки като назъбени копия. Той отиде до русата жена с родилния белег на лицето и я попита с изпълнен с гняв глас:

— Извинете, бихте ли подържали Мама?

— Какво?

— Кучето ми — отвърна той. — Бихте ли я подържали за две-три минути? — Набута животното в ръцете ѝ.

— Айсли! — сопна му се Флинт. — Какво правиш?

— Ще си защитя гордостта. Искат песен, така че ще им дам песен.

— Не, няма! — Пелвис обаче вече вървеше към музикантите под съпровода на пиянски подвиквания и обиди. — Айсли! — провикна се ловецът на глави. — Върни се тук!

Музикантите спряха да свирят каджунските си мелодии, когато видяха приближаващия се Пелвис, и виковете и крясъците заехтяха в помещението. Бърт се беше върнал на бара и говореше силно на Флинт:

— Приятелят ти няма да има нужда от погребение! Няма да остане нищо за погребване!

— Той е глупак, пълен глупак! — ядоса се ловецът на глави, който продължаваше да държи деринджъра притиснат в ребрата на Дан, но барманът не го виждаше на слабата светлина в задименото помещение. Докато Ардън държеше булдога в ръцете си и размишляваше над думите на Анджи, Дан изяде първата си хапка от супата с бамя и горещите подправки и наденицата в нея едва не подпалиха езика му.

— Момчета, знаете ли Hound Dog? — обърна се Пелвис към бандата. Три глави му отговориха отрицателно. — А I Got a Woman? Heartbreak Hotel? A Big Hunk o’ Love? — Получи отрицателни отговори на всички предложения. Започна да се поти около яката. — Знаете ли въобще някоя песен на Елвис?

— Ние свирим само зайдеко — отвърна акордеонистът. — Сещаш се, като My Toot-Toot и Diggy Liggy Lo.

— О, господи — разочарова се Пелвис.

— Недей просто да дремеш там, Елвис! — изкрещя му някой. — Не си мъртъв, нали?

Имитаторът се обърна към публиката си. Потта течеше под мишниците му, а сърцето му усилваше ритъма си. Той вдигна ръце, за да накара хората да се успокоят и около половината от тях млъкнаха.

— Трябва да ви призная, приятели, че обикновено си акомпанирам на китара. Някой да има такава?

— Това не ти е шибаният Нашвил, задник! — отговори му някакъв мъж. — Почвай да пееш или отиваш да поплуваш!

Пелвис погледна Флинт, който поклати глава със съжаление и извърна поглед. После огледа публиката си от селяндури и коремът му се сви от страх.

— Почвай да квакаш, дебела жабо! — провикна се друг.

Една капка пот падна в лявото око на Пелвис и го накара да го затвори за две секунди. Неочаквано една купичка със супа полетя от една от масите и се разля в предната част на калните му панталони. Последва силен смях, а след това някой зарева като магаре. Пелвис погледна запечената кал по велурените си обувки и се замисли как тези мъже нямаха представа, че бе прекарал безброй часове в гледане на филмите на Елвис, за да научи походката, говора и маниерите му; нямаха представа колко много нощи беше слушал песните му в мръсната си малка стая, за да улови всяка фраза и нюанс в този богат и славен глас — гласът на американската душа. Те не знаеха колко много обичаше Краля, как се прекланяше пред олтара в „Грейсланд“ и как съпругата му го наричаше глупав дебел загубеняк и избяга с всичките му пари и шофьор на камион на име Бумър. Нямаха представа колко много страдаше за изкуството си.

Публиката му го викаше. По-скоро вилнееше, ако трябваше да бъде честен. Пелвис изпъчи рамене, наведе брадичка и се извърна от нея, за да попита пианиста:

— Имаш ли нещо против да седна на мястото ти?

Разположи се на стола, който беше овакантен с удоволствие. Изпука пръстите си, погледна мръсните и на места счупени клавиши и засвири.

От старото пиано се разнесе класическа музика. Хората в заведението замлъкнаха в шок, но най-шокиран беше Флинт. И само той разпозна мелодията — тя беше величественото начало на Прелюдия №9 в ми мажор на Шопен, едно от успокояващите душата му произведения, което слушаше всеки ден на касетофона в колата си.

Публиката остави Пелвис да свири около десет секунди, преди да се съвземе. След това втора купичка супа удари пианото, а половин хамбургер прелетя покрай главата му и се надигна недоволен рев.

— Не искаме тази проклета музика! — изкрещя мъж, чието лице беше грозно като ожулен юмрук. — Изсвири ни нещо мелодично!

— Я си трайте! — изкрещя в отговор имитаторът. — Разсвирвам се! — По̀ готов от това нямаше да стане. — Тази песен се казва A Big Hunk o’ Love. — Ръцете му засвириха на клавишите и пианото издаде шум, който приличаше на виещ локомотив в изключително горещ и изпълнен с демони и сласт, забравен от бога тунел в Хадес. Пръстите му едва се виждаха, а силата на звука отнесе всичките викове и крясъци през летящите врати. Пелвис изви глава назад с плувнало в пот лице, отвори уста и започна да моли гръмогласно любимата си да му даде цялата си голяма любов.

Устата на Флинт също беше отворена, но за да увисне от изумление. Айсли добре имитираше Елвис като говореше, но гласът му коренно се различаваше от този на Краля, когато пееше — макар да имаше добре познатите дрезгави мемфиски тонове, разполагаше също така с гърлени извивки, наподобяващи ръждивия рев на електрически трион, които неочаквано достигаха изумителни и нечовешки височини — цялата си голяма любоооооов — и приличаха повече на оперните крясъци на Рой Орбисън. Докато гледаше как Айсли се опитва да счупи пианото като някакъв полудял Джери Лий Луис21, а гласът му разтърсваше тавана и караше дъските под краката им да треперят, Флинт осъзна истината — Айсли не беше добър имитатор на Елвис на сцена, но това беше същото като да каже, че рубинът е грозен диамант. Макар да мразеше подобна селяндурска, шумна музика, която караше кожата на тила му да настръхва и ушите му да копнеят за тапи, нямаше никакво съмнение, че Пелвис Айсли е нещо повече от имитатор на една мъртва звезда. Човекът, независимо дали го съзнаваше, или не, беше истински метеор.

Дан прокара лъжица пикантна супа с глътка бира и погледна клонинга на Пресли, който се беше развихрил на пианото. Цялата си голяма любов, ревеше мъжът. Пистолетът на Мърто се бе отдалечил с няколко сантиметра от ребрата му. Вниманието на ловеца на глави беше привлечено от партньора му.

На Дан му хрумна, че ако е достатъчно бърз, може да удари Мърто в лицето с халбата бира и да побегне към задната врата.

Направи го, каза си той. Удари копелето и бягай, докато все още можеш.

Дан отпи още една глътка от горчивата бира и се приготви да нанесе своя удар. Жилестите мускули на предмишницата му се стегнаха и татуираната му змия се размърда.