Безумие

7. Голяма стара жаба

Дан пусна монета от четвърт долар в телефона пред бензиностанция „Амоко“ на магистрала 28, която се намираше на около единайсет километра западно от Александрия. Часът беше единайсет и двайсет и бензиностанцията беше затворена. Дан натисна 0 и каза на оператора, че името му е Даниъл Луис и иска да се обади на Сюзан Ламбърт от „Джаксън авеню“ 1219 в Александрия за нейна сметка.

Зачака номерът да бъде набран. Болката пулсираше в главата му, а когато облиза устните си, езикът му дращеше като шкурка. Едно позвъняване. Две. Три. Четири.

Не са си у дома, помисли си Дан. Заминали са, защото Сюзан е знаела, че ще искам да видя…

Пет позвънявания. Шест.

— Ало? — Гласът ѝ беше напрегнат и остър като бодлива тел.

— Ще приемете ли разговор от Даниъл Луис за Сюзан Ламбърт за ваша сметка? — попита операторът.

Настъпи тишина.

— Госпожо? — приканиха от другата страна.

Тишината продължи. Дан чу ударите на собственото си сърце.

— Да, ще приема разговора.

— Благодаря ти — каза Дан, когато операторът затвори.

— Полицията е тук. Чакат да се появиш.

— Знаех си, че ще ме чакат. Подслушват ли ни?

— Не и тук. Попитаха ме дали смятам, че ще се обадиш, но аз им отговорих, че няма да го направиш и че не сме разговаряли от години. Наистина минаха години, нали знаеш?

— Да. — Дан млъкна за миг и се ослуша за някакви изщраквания, но такива нямаше. Трябваше да поеме риска, че полицията не подслушва телефона. — Как е Чад?

— Как си мислиш, че е, след като научи, че баща му е убил човек?

От тези думи го заболя.

— Не знам какво си чула, но искаш ли да изслушаш и моята версия на историята? — попита Дан.

Сюзан отново млъкна. Тя имаше дарбата да превръща мълчанието в тежък гранит, който притиска черепа ти. Поне още не беше затворила.

— Банката уволни господин Джарет, управителя на кредитния отдел — започна той. — Наеха нов човек, който искаше да ми отнеме пикапа. Този тип ми каза някои лоши неща, Сюзан. Знам, че това не е извинение, но…

— Така е, не е — прекъсна го тя.

— Просто полудях за момент. Започнах да вилнея в кабинета му. В главата ми беше единствено мисълта, че без пикапа си бях с още една стъпка по-близо до ръба. Дойде един охранител и ме заплаши с пистолет. Взех му го. В следващия миг обаче Бланчард също извади оръжие и знаех, че ще ме застреля. Кълна се, че не исках да го убивам. Всичко се случи много бързо — беше като падане от влак. Няма значение какво говорят по телевизията и радиото, не съм отишъл в банката, за да убия някого. Вярваш ли ми?

Не получи отговор.

— Двамата с теб сме имали неприятни моменти — каза Дан, който беше стиснал толкова силно слушалката на телефона, че пръстите го заболяха. — Знам… страх те е от мен и не мога да те виня. Трябваше да потърся помощ много отдавна, но се страхувах. Нямах представа какво ми е и смятах, че си губя разсъдъка. Бях преживял прекалено много. Може би няма да ми повярваш, но никога не съм те лъгал, нали?

— Така е — отвърна Сюзан. — Никога не си ме лъгал.

— Не те лъжа и сега. Когато видях пистолета в ръката на Бланчард, нямах време да мисля. Ситуацията беше той или аз. След случилото се избягах, защото знаех, че съм го убил. Кълна се в Бог, че точно това стана.

— О, господи — каза жената с изпълнен с болка глас. — Къде си?

Ето го и въпросът, който Дан знаеше, че ще му зададе. Можеше ли да се довери на Сюзан, че полицията не ги подслушва?

Не трябваше ли тя да подпише някакви формуляри, в случай че се съгласеше на подслушването? Двамата вече не бяха съпруг и съпруга, а и миналото им не беше особено щастливо, така че полицията спокойно можеше да предположи, че ще бъде уведомена, ако ѝ се обади.

— Смяташ ли да им кажеш? — попита Дан.

— Инструктираха ме да ги уведомя, ако се обадиш.

— Ще го направиш ли?

— Казаха ми, че ще си въоръжен и опасен, че навярно си изгубил разсъдъка си и че ще ми поискаш пари.

— Това са пълни глупости. Нямам оръжие и не ти се обадих, за да искам пари.

— Защо ми се обади, Дан?

— Аз… искам да видя Чад.

— Не — отвърна веднага Сюзан. — В никакъв случай.

— Знам, че не те е грижа за мен. Не те виня. Но те моля да ми повярваш, Сюзан. Не искам да нараня никого. Не съм опасен. Направих грешка. По дяволите, направих адски много грешки.

— Можеш да поправиш тази — каза жената. — Можеш да се предадеш и да пледираш самозащита.

— Кой ще ме чуе? Онзи охранител ще каже, че съм носил пистолет в себе си. Банката ще го подкрепи, защото в никакъв случай няма да си признаят, че един болен и стар ветеран може да вземе оръжието на…

— Болен? Какво имаш предвид с това?

Дан не искаше да споменава болестта си, защото нямаше нужда от съчувствие.

— Имам левкемия — отвърна той. — Мисля, че е от „Ейджънт Ориндж“. Лекарите казват, че вероятно ще живея още две години. Най-много три.

Сюзан не отговори, но Дан чуваше дишането ѝ.

— Ако полицията ме залови, ще умра в затвора — продължи той. — Не мога да прекарам последните две години от живота си зад решетките. Просто не мога.

— Ах, ти… проклет глупак! — експлодира неочаквано бившата му съпруга. — Господи! Защо не ми каза?

— Не исках да се тревожиш.

— Можех да ти дам малко пари! Щяхме да измислим нещо, за да си стъпиш на краката! Защо продължаваше да изплащаш издръжката на Чад всеки месец?

— Защото той е мой син. Защото съм ти задължен. Защото съм задължен и на него.

— Винаги си бил прекалено твърдоглав, за да помолиш за помощ! Това ти е проблемът! Защо, за бога, не можа… — гласът на Сюзан я предаде, той беше изпълнен с емоции, които изненадаха Дан — … защо не можа да преглътнеш гордостта си и да ми се обадиш?

— Обаждам ти се сега — отвърна той. — Прекалено късно ли е?

Тя млъкна. Дан зачака. Едва когато я чу да подсмърча и да си прочиства гърлото, разбра, че плаче.

— Ще ти дам да говориш с Чад.

— Моля те — каза той, преди да е успяла да остави слушалката, — не може ли да го видя? Само за пет минути? Смятах, че ще ми е достатъчно само да чуя гласа му, но имам нужда да го видя, Сюзан. Няма ли някакъв начин?

— Не. Полицаите ми казаха, че ще наблюдават къщата цяла вечер.

— Отпред ли са? Дали няма да мога да се промъкна отзад?

— Не знам къде са и колко са. Оставиха ми само някакъв номер. Предполагам, че е на мобилен телефон и че те са в някоя кола на улицата.

— Искам да видя и двама ви — каза Дан. — След тази вечер ще изчезна. Може би ще успея да напусна страната, ако извадя малко повече късмет.

— Името и снимката ти са по всички новини. Колко време мислиш, че ще мине, преди някой да те познае и властите да те заловят или застрелят? Знаеш за наградата, нали?

— Каква награда?

— Президентът на онази банка дава петнайсет хиляди долара за главата ти.

Дан не успя да потисне изнервения си смях.

— По дяволите, а поисках от тях само седмица отсрочка. Сега са готови да похарчат петнайсет хиляди долара за мен? Не се учудвам, че икономиката ни е в подобно окаяно състояние.

— Забавно ли ти е? — сопна се Сюзан и гласът ѝ отново се изпълни с емоции. — Никак даже не е смешно! Сега синът ти ще смята, че баща му е убиец! Според теб и това ли е забавно?

— Не е. Точно заради това искам да го видя. За да му обясня как стоят нещата. Искам да видя лицето му и той да види моето.

— Няма начин, освен ако не се предадеш преди това.

— Слушай… може би има един начин — каза Дан с облегнато на грубата тухлена стена рамо. — Ако си съгласна, разбира се. От теб зависи.

Минаха няколко секунди, в които Сюзан мълчеше.

— Искаш ли да чуеш идеята ми? — прикани я той.

— Не мога да ти обещая нищо.

— Просто ме изслушай. Когато затворя, набери номера на полицаите и им кажи, че съм се обадил.

— Какво?

— Кажи им, че са били прави, че разполагам с две-три оръжия и че звуча като побъркан. Обясни им, че идвам да те видя възможно най-скоро. После им кажи, че се страхуваш да останеш в къщата и че искаш да прекараш нощта в мотел.

— Това няма да сработи. Ще разберат, че лъжа.

— Защо да не сработи? Те не наблюдават теб, а къщата. Бездруго вече смятат, че съм въоръжен до зъби и съм луд, така че ще искат да те изведат оттам. Навярно ще евакуират целия квартал.

— Те ще ме проследят, Дан. Не, няма да сработи.

— Струва си да опитаме. Може да изпратят някой да те проследи до мотела, за да провери дали ще отседнеш в него, но едва ли ще остане задълго. От теб се иска единствено да ги убедиш, че изключително много те е страх от мен.

— Това някога беше истина — отвърна Сюзан.

— Сега страхуваш ли се от мен?

— Не.

— Моля те само за пет минути. После си тръгвам.

Тя мълчеше. Дан знаеше, че няма какво повече да каже.

Най-накрая Сюзан въздъхна тежко.

— Ще ми трябва малко време, за да си опаковам куфара. Искаш ли да ти се обадя, когато сме готови?

— Не, не трябва да оставам тук, а в стаята си нямам телефон. Може ли да се срещнем някъде?

— Добре. Какво ще кажеш за парк „Базил“? В амфитеатъра?

Парк „Базил“ се намираше на около пет километра от къщата.

— Става. В колко часа?

— След час или малко повече. Слушай, ако с мен дойде някой полицай или не ми позволят да взема собствената си кола, няма да съм там. Може да ме проследят, без да разбера. Готов ли си да рискуваш?

— Да.

— Добре. Сигурно не съм с всичкия си, задето се съгласявам да го направя, но добре. Ще се опитам да дойда, но ако не го напр…

— Ще чакам колкото мога — отвърна Дан. — Благодаря ти, Сюзан. Нямаш представа колко много означава всичко това за мен.

— Ще се опитам — повтори тя и затвори.

Той върна слушалката на телефона. Чувстваше се обнадежден. Двамата с бившата му съпруга бяха ходили на няколко открити концерта в парк „Базил“ и познаваше добре амфитеатъра. Погледна си часовника, за да изчисли в колко часа трябва да отиде на срещата, след което се качи в пикапа си и го подкара към мотел „Почивка“. Замисли се за наградата от петнайсет хиляди долара и му се прииска да изкарва толкова пари за година. Определено не си поплюваха и бързаха да го заловят възможно най-скоро.

Преди Дан да стигне до отбивката за мотела, през ума му мина мисълта, че Сюзан може да му устройва засада. Може би в крайна сметка полицията подслушваше телефона ѝ и щяха да го причакат в парка. Нямаше как да знае със сигурност. Двамата с нея не се бяха разделили в добри отношения, така беше, но все пак си имаха хубавите моменти, нали? Няколко приятни спомена, за които да се хване? Дан си спомняше някои от тях и се надяваше и тя да ги помни. Той беше баща на Чад и това бе връзка със Сюзан, която никога нямаше да бъде скъсана. Щеше да се наложи да поеме риска и да повярва, че не го е предала. Ако беше… Е, щеше да му мисли, когато му дойдеше времето.

Подмина къщата на Дикейн по път за своята къщичка. Нямаше откъде да знае, че ревът на двигателя му извади Хана от неспокойния ѝ сън.

Жената не разбра какво я беше събудило. Хармън хъркаше на другото легло, а устата му зееше като отвора на пещера. Тя стана от потния чаршаф, а непослушната ѝ червена коса — твърда и жилава като телче за съдове — беше прибрана под шапка за душ. Спомняше си части от кошмара, който бе сънувала — чудовището в него беше жаба с много брадавици и кльощави човешки крака. Облечена само по сутиен и бикини, които едва успяваха да удържат тресящите ѝ се телеса, Хана отиде в кухнята, отвори фризера на хладилника и си взе кубче лед, с което да натрие лицето си. Помещението още миришеше на жабешка кръв и вътрешности, а фризерът беше пълен с десетки жабешки бутчета, увити в месарска хартия, готови за доставка в ресторанта. Преди да го затвори, жената извади и кутия с ванилов сладолед, взе си лъжица и отиде в дневната, за да си похапне, докато ѝ се доспи отново. Тя пусна радиото, което беше настроено на местна кънтри станция. По нея Гарт Брукс пееше за тексаските момичета. Хана отиде до прозореца и дръпна завесата.

Лампите в номер 4 светеха. Имаше нещо в този мъж, което не ѝ харесваше. Принципно не бяха много хората, които ѝ допадаха, но от този тип в номер 4 я побиваха тръпки. Беше кльощав и блед, все едно имаше СПИН или нещо също толкова лошо. Не ѝ харесваше и татуировката му. Първият ѝ съпруг беше в търговския флот и беше изрисуван от китките до раменете. Хана не понасяше нищо, което ѝ напомняше за онзи мързелив кучи син.

Е, този тип щеше да си тръгне скоро, а те щяха да са със седем долара по-богати. Сега всеки цент беше от значение. Тя се стовари на дивана и започна да загребва с лъжицата от сладоледа. Рийба Макинтайър засвири по радиото и дъното на сладоледената кутия беше достигнато. Последваха новини, по които новинарят говореше за някакъв пожар в Пайнвил миналата нощ. Градската управа на Александрия се събираше, за да обсъди замърсяването в Ред Ривър. Някаква жена в Анандейл беше арестувана, защото изоставила бебето си в тоалетната на някаква автогара. Психично болен ветеран от Виетнам застрелял и убил служител на банка в Шривпорт и…

— … обявена е награда в размер на петнайсет хиляди долара…

Лъжицата на Хана застина.

— … от Първа търговска банка за залавянето на Даниъл Луис Ламбърт. Полицията смята, че Ламбърт е въоръжен и много опасен. За последно е видян да кара сив пикап „Шевролет“ от 1989. Той е на четирийсет и две години, висок е метър и осемдесет и пет, слаб, с брада и…

Хана лапна лъжица сладолед. Загледа се в радиото с ококорени очи.

— … има татуировка на змия на дясната си предмишница. Полицията съветва да сте изключително внимателни, ако забележите Ламбърт. Обадете се на номер…

Хана не можа да преглътне. Гърлото ѝ като че ли се сви. Тя скочи на крака, изплю съдържанието в устата си на пода и се развика:

— Хаааармън! Хармън, идвай веднага.

Съпругът ѝ не беше достатъчно бърз за нея. Тя го сграбчи за глезените и го извлачи от леглото.

— Луда ли си? — изкрещя той. — Кво става?

— Той е убиец! — Косата на Хана, която водеше свой собствен живот, се беше освободила от шапката за душ. Очите на жената светеха с дивашки пламък, а устата ѝ беше изцапана със сладоледена пяна. — Знаех си, че нещо в него не е наред, знаех си още щом го видях, той е убил човек в Шривпорт, има тази татуировка на ръката, петнайсет хиляди долара награда, чуваш ли ме?

— А? — попита Хармън.

Хана го сграбчи за яката на червената му карирана пижама.

— Петнайсет хиляди долара! — изкрещя в лицето му тя. — За бога, ще вземем тези пари! А сега ставай и се облечи!

Хармън си обу панталоните, докато съпругата му се бореше с безформената си рокля и му набиваше в дебелата глава какво беше чула. Лицето ѝ пребледня, а той закопча копчетата на ризата си на грешните места, след което се насочи към телефона.

— Веднага ще се обадя на…

Силна като менгеме ръка го стисна за рамото.

— Слушай ме много внимателно! — изкрещя Хана. — Да не искаш да хвърлиш тези пари през прозореца? Ако смяташ, че ченгетата няма да ни измамят, значи си по-тъп от овца! Ще го заловим и ще го предадем сами!

— Но… Хана… той е убиец!

— Той не е нищо повече от една голяма стара жаба! — Съпругата му се намръщи с ръце на внушителните си хълбоци. — Само дето неговите бутчета струват петнайсет хиляди долара и двамата с теб ще направим доставка! Затова млъквай и прави каквото ти казвам! Ясно?

Хармън млъкна, а слабите му рамене увиснаха под натиска на червенокосата Хана. Тя излезе от стаята и след малко я чу да рови в килера в антрето. Хармън си взе ключовете от бюрото и ги закачи на една от гайките на панталона си с треперещи ръце. Вдигна поглед и видя съпругата си да държи двуцевката, която им беше за защита от крадци.

— Това оръжие е толкова старо, че не знам дали въобще… — започна Хармън, но Хана го изгледа с поглед, който можеше да накара дори времето да спре. В другата си ръка жената стискаше кутия, в която имаше пет патрона — два зареди в пушката, а три прибра в джоба си.

— Трябва да го пипнем на открито — каза Хана. — Да го изведем навън, където няма да има достъп до оръжията си.

— По-добре да се обадим в полицията, Хана! Господи, имам чувството, че ще повърна!

— Направи го по-късно! — излая съпругата му. — Този тип може да е луд убиец, но едва ли ще успее да ни нарани, когато му отнеса краката! Искам да правиш каквото ти кажа и ще станем богати като цар Мидас! — Тя затвори пушката, обу си гумените чехли и тръгна към вратата. — Идвай, да го вземат мътните! — нареди на съпруга си Хана, когато осъзна, че не я е последвал. Бледият като смъртта Хармън се затътри след нея.