Безумие

28. Островът на Авриета

Дан отвори очи. Лежеше на палубата в сянката на кабината. Двигателят вибрираше приятно и мощно под тялото му, небето над него беше синьо, а лодката цепеше водата.

На челото му беше сложен влажен парцал. Ардън стоеше над него.

— Къде сме? — попита шепнешком той и чу гласа си някъде много отдалеч.

— Влака каза, че се намираме в залива Тимбейлиър. Отиваме на място на име Островът на Авриета. Ето. — Младата жена изсипа малко филтрирана вода в шепата на ръката си и му помогна да пие.

Някой друг — мъж без риза — коленичи до него.

— Здрасти, динозавре стари. Как си?

— Добре. А ти?

Лицето на Влака беше пребледняло, а под очите му имаше лилави кръгове.

— И по-добре съм бил. Боли ме малко. Знаех си, един ден грозотата ми ще ми се отплати. Влезе и излезе куршумът от тялото ми, защото си каза „Този тип е голям грозник“.

— Трябва да отидеш в болница.

— Натам сме се насочили. — Влака се наведе по-близо до него. — Слушай, да си намериш по-нормални приятели трябва, разбираш ли ме какво имам предвид? Само един поглед към малката, висяща от гърдите на този юнак ръка, и устата ми до земята увисна. После видях мъничката глава на тялото му отстрани и за малко да си настъпя зъбите и да ги строша. А този другият, по-тихият — прилича ми на някого, ама няма как да се сетя на кого.

— Ще се сетиш — отвърна Дан. Съзнанието му — нещо много крехко в момента — като че ли беше на път да го изостави отново. — Как ги измъкна? Със скоростната моторница?

— Oui. Офейках оттам, върнах се на Бебчето и хайдеееееее! — полетяхме.

— Нямаше нужда да се връщаш.

— Имаше, разбира се. Сега почивай, до целта ще стигнем след двайсет-трийсет минути. — Влака потупа Дан по рамото и го остави.

Ардън остана до него и взе едната му ръка в своите. Той отново затвори очи, унесен от вибрирането на двигателя, жегата и миризмата и ласките на соления бриз, който облизваше палубата.

Минаха през облаци от лъскава мъгла. Няколко чайки се навъртаха лениво над лодката, но след малко продължиха напред.

— Ето го и него! — провикна се Влака и Ардън вдигна поглед.

Бяха минали покрай няколко други малки острова, които бяха песъчливи, равни и осеяни с бодливи храсталаци. Този беше различен. Той бе зелен и хълмист, засенчен от високите снаги на водните дъбове. На него имаше някакви постройки.

Флинт стоеше на парапета на десния борд и гледаше как островът се уголемява. Носеше тениската на Влака, защото му беше по-удобно, когато Клинт е скрит, и защото слънцето изгаряше гърба и раменете му. Влака беше извадил аптечка от килера и бе превързал раната на ръката му. Флинт беше свалил останалата на крака му обувка и калните си чорапи и ги бе хвърлил през борда като дарове за тресавището. До него стоеше Пелвис с плешива глава и почервеняло от слънцето лице. Не беше промълвил повече от няколко думи, откакто се качиха на лодката; на Флинт му беше ясно, че спътникът му имаше да мисли над много неща.

Влака завъртя щурвала и ги отведе в източната част на острова. Минаха покрай широки зелени ливади. Стадо кози пасяха свободно и играеха ролята на живи косачки. Имаше овощна градина с плодови дървета и няколко малки бели постройки, които приличаха на навеси. Накрая стигнаха до естествено пристанище и кей.

Флинт видя нещо и ахна.

То се намираше на зелена, хълмиста ливада, на най-високата точка на острова, която вероятно играеше ролята на команден пункт. Беше огромно бяло имение с много комини и каменна пътека, която се виеше между водните дъбове и плачещите върби от пристанището до къщата. Сърцето му заби като лудо. Той стисна парапета, а на очите му запариха сълзи.

Това беше. Това беше. О, Господи, о, Исусе, това беше…

… не беше.

Флинт осъзна този факт след малко, когато приближиха кея. Нямаше изрисуван прозорец отпред. Къщата, в която се беше родил, имаше четири комина, а тази само три. И не беше построена от бял камък, а от дърво и боята се белеше. Това беше старо имение отпреди Гражданската война, на два етажа, с колони и големи веранди. Хълмистата смарагдовозелена ливада беше същата като от сънищата му, да. Няколко кози пасяха трева долу. Но къщата… не.

Все още имаше пътеводна звезда, която да следва.

— Господин Мърто? — каза Пелвис с глас, който беше по-характерен за Сесил, отколкото за Елвис. — Защо плачете?

— Не плача. Просто слънцето ми пече, затова. На теб не ти ли пече?

— Не.

— Е — отвърна Флинт и потърка очите си, — на мен ми пече.

Влака намали. Двигателят забоботи тихичко, докато се приближаваха. Ардън остави Дан, за да отиде на носа. Вятърът разроши косата ѝ, а очите ѝ грейнаха, изпълнени с надежда. В дясната си ръка стискаше малката розова кесийка с конете играчки в нея.

— Мислех си за онова, което ми предложихте — каза Пелвис.

— И какво беше то? — Флинт знаеше отговора, но се срамуваше да открие картите си.

— Сещате се. За предложението ви да ми станете мениджър. Ще се радвам някой да ми помогне. Не знам дали въобще ще успея, но…

— Определено не си Шопен — прекъсна го ловецът на глави.

— Той е мъртъв, нали? Двамата с Елвис ги няма. Мъртви са. — Пелвис въздъхна тежко. — Мама също е мъртва. Ще ми е необходимо известно време, за да я преживея. Може би никога няма да мога, но… смятам, че е време да погреба и Пелвис.

Флинт изгледа спътника си. Изуми се колко интелигентно изглеждаше без нелепата перука. Определено можеше да го направи доста стойностен човек, ако го облечеше в хубав костюм, научеше го да говори, без да мачка думите, и подобреше маниерите му. Само че това беше почти невъзможна задача, а той си имаше работа като ловец на глави.

— Не знам, Сесил. Наистина не знам.

— Е, просто питах. — Сесил се загледа в приближаващия кей. — Ще отведете ли Ламбърт в Шривпорт?

— Той все още е убиец. И струва петнайсет хиляди долара.

— Да, сър, може и така да е. Разбира се, ако случайно решите още сега, че искате да бъдете… че може да се пробвате като мой мениджър, да ми помогнете да мина на диета и да си намеря участия, тогава повече няма да сте ловец на глави, нали?

— Не — отвърна тихичко Флинт. — Май няма да съм. — Сети се нещо, което онзи мъж в бара в Сейнт Насти каза за Сесил: По дяволите, тогава аз ще му стана мениджър. Ще се махна от това проклето тресавище и ще забогатея. Никога няма да погледна назад.

Навярно можеше да си тръгне, помисли си Флинт. Просто да си тръгне. От Смоутс, от неприятностите, от деградацията. Все още имаше своите дългове и страстта си към хазарта, които го бяха забърквали в много проблеми през годините, и от тези грешки нямаше как да си тръгне, но ако имаше цел и план, рано или късно щеше да ги оправи, нали?

Навярно. Това щеше да е най-големият залог в живота му.

Едва сега Флинт осъзна, че гали ръката на брат си през тениската. Клинт умираше от глад, също като него. И беше изтощен. Флинт имаше чувството, че може да спи цяла седмица.

Ще се махна от това проклето тресавище и ще забогатея. Никога няма да погледна назад.

Досега нямаше възможност да се махне, осъзна той, защото нямаше към какво да се стреми. Ами ако…?, зачуди се.

Ами ако?

Може би този въпрос беше първата крачка, която щеше да го измъкне от всяко тресавище.

— Приближаваме! — провикна се Влака. — Скачайте долу, приятели, завържете ни!

Флинт и Сесил завързаха въжетата за колчетата.

Влака слезе на кея и отиде до една стара бронзова камбана, закачена на триметров стълб. Той хвана въжето ѝ и го задърпа. Камбаната зазвуча по зелената ливада и през дърветата към бялата къща на хълма.

След няколко секунди от нея излязоха три фигури и забързаха надолу по ливадата.

Бяха монахини в бели одежди.

— Сестра Каролайн, няколко пострадали водя с мен! — каза Влака на едната от монахините, която вървеше начело. — С ранен крак е единият, а на другия му трябва преглед на ръката. От такъв и аз имам нужда. Няма да се разсърдя на една-две превръзки, а?

— О, Влак! — Сестра Каролайн беше набита жена със светлокафяви очи. — Какво се е случило с теб?

— По-късно всичко ще ви разкажа. Ще ни приемете ли?

— Винаги имаме място. Сестра Бренда, ще помогнеш ли на Влака да влезе в къщата?

— Не, не, краката ми не са счупени! — отвърна той. — Погрижете се за онзи мъж, дето лежи ей там!

Две от монахините помогнаха на Ардън да вдигне Дан на крака. Сестра Каролайн удари камбаната още няколко пъти и още две монахини се отзоваха.

— Какво е това място? — обърна се Ардън към сестра Каролайн, когато свалиха Дан от лодката.

Другата жена застина и се вгледа в родилния белег. Ардън срещна погледа ѝ.

— Този остров е метох на Ордена на Ярката светлина — отговори сестра Каролайн. — А това — тя кимна към бялото имение — е болница „Авриета Колбърт“. Мога ли да попитам как ти е името?

— Ардън Халидей.

— Откъде си?

— От Форт Уърт, Тексас. — Ардън се обърна към Влака. — Нали ми каза, че Сияйното момиче живее тук?

— Сияйното… о, разбирам. — Сестра Каролайн кимна, погледна младата жена, после Влака и отново младата жена. — Е, предпочитам да мисля, че всички сме сияйни… хм… жени. — Тя изгледа Влака със сериозен поглед. — Тя знае ли?

— Non.

— Какво да знам? — попита Ардън. — Какво става тук?

— Ще видиш — отвърна сестра Каролайн с лишен от емоции глас и даде насоки на останалите.

Двете монахини, които подкрепяха Дан, го поведоха нагоре по пътеката — едната беше млада, на около двайсет и три години, а другата — на петдесет и няколко. Сенките, които хвърляха дъбовете и плачещите върби, бяха много приятни и квартет кози наблюдаваше оттам групата от преминаващи пилигрими.

— Почакайте малко — каза някой до Дан.

Монахините спряха. Дан обърна глава и се озова лице в лице с Флинт Мърто.

Ловецът на глави си прочисти гърлото. Беше скръстил ръце на гърдите си, в случай че Клинт решеше да се покаже. Тези мили дами щяха да бъдат шокирани съвсем скоро.

— Искам да ти благодаря — каза Флинт. — Ти ни спаси живота.

— Ти стори същото за мен.

— Просто си вършех работата.

— И аз — отвърна Дан.

Двамата се гледаха известно време, докато накрая Флинт присви леденосините си очи и извърна поглед, но след малко отново погледна Дан.

— Знаеш какво трябва да направя.

— Да. — Ветеранът кимна. Все още беше малко замаян; всичко, което се случи — сутрешните събития, крепостта на Голт, престрелката, патрулната лодка, която разцепи къщата на две, този красив и зелен остров — му се струваше като моменти от странен сън. — Кажи ми какво трябва да направиш.

— Мисля… — Флинт млъкна за миг. Трябваше да си помисли много добре. Държеше бъдещето на този човек в ръцете си. — Мисля… че трябва да се махна от това проклето тресавище. Извинете ме за езика, сестро. — Той погледна пътеката и вървящия по нея мъж. — Сесил, може ли да поговорим, моля? — Флинт остави Дан, прегърна Айсли през раменете и продължиха заедно.

Колкото повече се доближаваха до къщата, толкова по-ясно му ставаше на Дан, че има нужда от сериозен ремонт. Видя поне десетина места, от които със сигурност течеше вода, когато валеше. Една част от парапета на верандата на първия етаж беше изгнила и увиснала, а няколко от колоните бяха напукани. Цялото място се нуждаеше от пребоядисване, иначе соленият бриз и влажната жега щяха да довършат дървото за много кратко време. Обзалагаше се, че основите му бяха нападнати от термити.

На тези хора тук им трябваше дърводелец.

Дан се опита да се отпусне на ранения си крак, но от болката стомахът му се сви. Отново му се зави свят и главата му затуптя. Зрението му се размаза още повече. Смяташе да се откаже, защото нямаше да успее.

— Сестри? — каза той. — Съжалявам… но всеки момент ще припадна.

— Влак! — провикна се най-възрастната монахиня. — Помогни ни!

Коленете на Дан го предадоха и пред очите му стана тъмно, когато чу Влака да казва:

— Държа го, дами. — Мъжът го метна на рамо като пожарникар — преди Дан да припадне напълно — и въпреки че самият той не беше в никак добро състояние, успя да измине последните трийсет метра до къщата.

Беше късен следобед.

Ардън се беше изкъпала и бе спала цели пет непробудни часа в легло с четири колони в стаята, в която я заведе сестра Каролайн, на първия етаж на имението отпреди Гражданската война. Преди да влезе под душа, друга монахиня на нейната възраст ѝ донесе за обяд супа от целина, сандвич със салата с шунка и студен чай. Когато Ардън я попита дали Сияйното момиче живее тук, монахинята я дари с колеблива усмивка и излезе, без да продума.

Докато вървяха към тази стая, бяха минали през дълго помещение с легла. Повечето от тях бяха заети. Под вентилаторите на тавана и искрящобелите завивки лежаха някои от пациентите на болница „Авриета Колбърт“ — смесица от мъже, жени и деца, бели, черни и латиноси. Ардън беше чула раздиращата кашлица на болни от туберкулоза, хриповете на раковоболни и бавното и затруднено дишане на умиращи хора. Монахините сновяха наоколо и предлагаха утеха. Някои пациенти видимо се подобряваха, бяха седнали на леглата и разговаряха, но на други дните им бяха преброени. Ардън чу няколко каджунски акцента, но със сигурност не всички пациенти бяха каджуни. Тя остана с впечатлението, че това е благотворителна болница за бедните, вероятно живеещи в района на делтата на река Мисисипи, които никоя болница нямаше да приеме или — в случая на възрастните, които скоро щяха да починат — да губи време с тях.

Същата млада монахиня донесе на Ардън чисти дрехи — зелена болнична нощница и памучни пантофи. Скоро след като се събуди, някой почука на вратата ѝ и тя отвори. На прага ѝ стоеше висок и слаб мъж в средата на шейсетте, облечен в шарен панталон, намачкана бяла риза с къси ръкави и тъмносиня вратовръзка. Той се представи с мек каджунски акцент като доктор Фелисиен, седна на фотьойла и я попита как се чувства, дали е в кондиция, дали я измъчват някакви болки и разни други неща. Ардън му отговори, че все още е изморена, но иначе е добре; обясни му, че е дошла тук, за да намери Сияйното момиче, и го попита дали знае какво има предвид.

— Мисля, че да — отвърна доктор Фелисиен. — Но ще се наложи да те помоля да оставим това за по-късно. Опитай се да поспиш още малко, а? — Той си тръгна, без да отговаря на повече въпроси.

Над главата на Ардън се въртеше вентилатор. Прозорецът ѝ беше с изглед към Залива и виждаше постоянно прииждащите вълни. Ливадата беше затъмнена от сенки. Предположи, че тази стая е на някой лекар или друг човек от персонала. Тя отиде в малката, но безупречно чиста баня, за да си напълни вода в хартиена чаша, погледна се в огледалото и очите ѝ се спряха на родилния ѝ белег като хиляди пъти преди това.

Ардън беше много, много изплашена.

Ами ако всичко беше лъжа? Ами ако в крайна сметка се окажеше една безсмислица? Може би Джупитър не я беше излъгал, но просто грешеше. Навярно беше видял някаква млада и красива руса жена в Лапиер като малко момче, а по-късно бе чул слуховете за Сияйното момиче — духовна лечителна, която е способна да измами времето — и бе слял историите? Но ако съществуваше Сияйно момиче, коя беше тя в действителност? Защо Влака я доведе тук и какво всъщност ставаше?

Ардън вдигна ръка и прокара пръсти по краищата на белега си. Какво щеше да прави, запита се тя, ако това петно, което беше опропастило живота ѝ, останеше на лицето ѝ до края на дните ѝ? Ами ако нямаше никакво магически лечебно докосване? И вечно младо Сияйно момиче, което носи Божия фенер в себе си?

Ардън затвори очи и опря лице в огледалото. Имаше чувството, че е стигнала много близо. Много, много близо. Но това беше някакъв жесток номер. Нищо повече от жесток номер.

Някой почука на вратата ѝ. Ардън си помисли, че ще е доктор Фелисиен с още въпроси или пък младата монахиня.

Отвори вратата и лицето, което стоеше на прага, едновременно я стресна и ужаси.

То принадлежеше на мъж. Пясъчнорусата му коса беше прилежно сресана от дясната страна на главата му, но от лявата имаше само няколко снопчета от нея. Ужасно изгаряне от тази лява страна и последващото лечение бяха превърнали кожата му в лъскав пергамент, устата му беше изкривена, а лявото му око — хлътнало в гънките на плътта. От лявото му ухо беше останал само стопен израстък, а вратът му беше осеян с белези от изгаряния. Носът му, макар и непощаден, беше избегнал сериозни наранявания и дясната страна на лицето му бе почти непокътната. Ардън отстъпи назад, а на лицето ѝ се изписа шок, който бързо беше заменен от срам. Ако някой разбираше добре какво е чувството да се стреснат и отдръпнат от теб в проява на лоши маниери и идиотизъм, то това беше тя.

Мъжът обаче не показа да е обезпокоен от реакцията ѝ. Той се усмихна. Беше облечен в тъмносини панталони, синя риза на райета и папийонка.

— Госпожице Халидей?

Ардън си спомни, че каза на доктор Фелисиен, че е неомъжена.

— Тя желае да ви види — каза мъжът с изгореното лице.

— Тя? Коя?

— О, съжалявам. Все забравям, че никой не знае името ѝ. Госпожица Катлин Маккей. Мисля, че сте дошли заради нея.

— Тя е… — Сърцето на Ардън се сви. — Тя е Сияйното момиче?

— Да, някои хора я наричат така. Ще дойдете ли с мен?

— Да! Разбира се! Дайте ми минутка! — Младата жена се върна в стаята и взе малката розова кесийка от скрина.

На път за навън минаха през друго помещение, разположено в задната част на болницата. Мъжът се спря да поговори с някои от пациентите, знаеше имената им, вдъхваше им кураж и се шегуваше с тях. Ардън нямаше как да не забележи, че някои пациенти — дори онези, които бяха много, много болни — се оживяваха в присъствието му. Видя лицата им и ѝ направи впечатление, че нито един от тях не потръпваше и не показваше никакво отвращение от него. Хрумна ѝ, че те не виждаха белезите му.

Ардън го последва по друга каменна пътека отвън, която водеше до малка горичка от орехи.

— Чух, че ви е отнело известно време, докато ни намерите — каза мъжът, докато вървяха.

— Да, така е. — Ардън сметна, че доктор Фелисиен или някой друг беше чул цялата ѝ история от Дан или от Влака.

— Мисля, че това е добър знак.

— Така ли?

— Да — отвърна мъжът и отново се усмихна. — Не е далеч, остана още малко. — Той я поведе под покрова на сплетените клони на дърветата. От другата им страна се намираше малка, но много добре поддържана бяла дървена къща със закрита веранда. От едната ѝ страна имаше градина с цветя и зеленчуци. На Ардън ѝ се замая главата, когато мъжът се качи по стъпалата и отвори вратата на верандата.

Той явно забеляза тази промяна в нея, защото я попита:

— Добре ли сте?

— Да. Просто малко ми се върти свят.

— Вдишайте дълбоко няколко пъти. Трябва да помогне.

Тя така и направи, застанала на прага на вратата. И изведнъж осъзна кой беше този мъж с изгарянията.

— Как… как се казвате? — попита го.

— Пърли Рийс.

Ардън вече знаеше отговора на въпроса си, но въпреки това краката ѝ се подкосиха. Спомни си проститутката в бара в Сейнт Насти, според която Сияйното момиче била някаква старица. Дошла в Порт Форчън при братовчед на мама. Името му било Пърли. Бил на седем, когато пострадал в пожар. Преди близо трийсет години, беше казала тя. Сияйното момиче го отвела с лодката си.

— Познавате ли ме? — попита Пърли.

— Да — отвърна Ардън. — Втората ви братовчедка ми помогна да стигна дотук.

— О. — Мъжът кимна, макар да не я разбра какво има предвид. — Мисля, че и това е добър знак. Готова ли сте да се срещнете с нея?

— Да.

Той я въведе в къщата.