Безумие

22. Шум от змийски люспи

— Отивам да си взема душ — каза Флинт на Пелвис, когато имитаторът се върна вътре. — Искам да стоиш тук и да го наглеждаш, ясно? Вземи пистолета и просто стой тук. Ще се върна след няколко минути. — Когато заведе Дан в тоалетната, намери мръсно парче сапун в малката душкабина. Макар да нямаше кърпа, вече не можеше да понася собствената си миризма. Преди да отиде да се изкъпе, зададе въпроса, който го измъчваше: — Айсли, къде научи произведението на Шопен?

— Сър?

— Произведението на Шопен. Класическата музика, която изсвири. Къде я научи?

— О, това е нещо, на което ме научи учителката ми по пиано. Казваше се госпожа Фич. Тя ми обясняваше, че е добро за загрявка на пръстите и тъй като те кара да мислиш какво свириш, успява да те успокои. Не мога да отрека, че свърши работа за нервите ми.

— Не бих предположил, че можеш да свириш класическа музика.

Пелвис сви рамене.

— Нищо работа. Онези приятелчета напълниха гащите като всички останали. Вървете да си вземете душ и не се тревожете за Ламбърт.

Флинт излезе от хижата. Не беше сигурен дали някога щеше да слуша касетата си с прелюдии на Шопен със същото благоговение.

Пелвис отиде в стаята, която Флинт беше избрал за себе си, и намери убиеца легнал на едно от леглата, със закопчана за металната рамка дясна ръка. Имитаторът седна на другото легло, сложи Мама да легне до него и насочи деринджъра в Дан.

— Иска ми се да не правиш така — каза ветеранът след двайсетина секунди, когато стана ясно, че Айсли не смята да свали оръжието, преда да се е върнал Мърто. — Няма да ми хареса особено, ако пистолетът гръмне случайно.

— Господин Мърто ми каза да те наглеждам.

— Не можеш ли да ме наглеждаш, като държиш това нещо насочено другаде?

— Мога. Но не искам.

Дан изсумтя и се усмихна едва.

— Явно ме мислиш за голям и лош кучи син, а?

— Убил си двама души. Това не те прави ангел в моите очи.

Ветеранът тръгна да се изправя, но реши, че не трябва да прави резки движения.

— Не съм убил мъжа в онзи проклет мотел. Съпругата му го е направила.

— Съпругата му? Ха, това беше добро!

— Той беше жив, когато си тръгнах оттам. Онази вещица вече го беше простреляла в корема с пушката, докато се целеше в мен. След това го е пребила до смърт. Може би му е била бясна, че се измъкнах.

— Аха. Предполагам, че някой друг е убил и онзи тип в банката. А ти случайно си бил там.

— Не — отвърна Дан. — Ще си призная вината за това убийство.

— Изненадвам се да го чуя.

Ветеранът сложи лявата си ръка под главата и се загледа в тавана. Един молец се въртеше в кръг и търсеше изход.

— Бланчард имаше семейство. Не е негова вината, че така се случиха нещата. Няма начин да си простя стореното, така че нямам нищо против да умра в затвора за наказание.

Пелвис помълча известно време. Отмести деринджъра. Досега не беше срещал човек, извършил убийство, и осъзна, че нервността му е заменена от любопитство.

— Какво толкова ти направи онзи човек, че да го убиеш? — попита тихичко той.

Дан наблюдаваше как хванатият в капан молец се блъска в ярката, гола крушка. Все още беше прекалено напрегнат, за да заспи, а и в стаята бе много горещо.

— Не отидох в онази банка с намерението да го убия — отговори ветеранът. — Бланчард искаше да ми отнеме пикапа — последното, което ми остана. Изгубих контрол. При нас дойде един охранител и с него се сбихме. Бланчард насочи пистолет в мен. Взех оръжието на охранителя и… дръпнах пръв спусъка. Дори не се прицелих. Разбрах, че Бланчард няма да оживее, когато видях всичката онази кръв. След това се качих в пикапа си и избягах.

Пелвис се намръщи.

— Трябвало е да останеш там. Да пледираш самозащита или нещо подобно.

— Предполагам, че си прав. Но тогава мислех само как да се махна.

— Ами момичето? Смятахме, че си я взел за заложница. Тя да не е… зле с главата?

— Не, просто е изплашена. — Дан му обясни как е срещнал Ардън и разказа за вярата ѝ в Сияйното момиче. — На сутринта ще ходи да търси някакъв рибар каджун на име Малкия влак. Явно живее в плаваща къща на километър и половина южно оттук. Човекът, който държи бара, ще я води. Нямам право да ѝ казвам да не отива, а и не мисля, че ще ме послуша. — Хрумна му една идея и той извърна лице към Айсли. — Ти можеш да отидеш с нея.

— Аз?

— Да. Ще тръгнат в шест. — Дан съумя да си извърти китката в халката на белезниците, за да погледне часовника си. — Минава два и половина. Можеш да отидеш с нея, за да я пазиш. Щом лодката за доставки пристига чак следобед, ще имаш достатъчно време.

— Достатъчно време за какво? — Флинт надникна от прага на вратата с мокра коса. Той внимателно и методично беше изтъркал мръсотията от своята кожа и тази на брат си. Беше истинско мъчение да си сложи отново малкия и втвърден от потта раменен кобур и да си облече изцапаните от тресавището дрехи. Клинт спеше под някога бялата му риза, но Флинт усещаше как меките му кости се размърдват от време на време в притиснатите му вътрешности.

— Молеше ме да отида с момичето — отвърна Пелвис. — Бърт — собственикът на бара — щял да я води в шест часа сутринта при някакъв каджун, който живеел на километър и половина на юг. Тя се опитва да намери…

— Забрави. — Флинт взе деринджъра от ръката на имитатора. — Не сме бавачки. Не знам каква ѝ е историята, но ще си тръгнем с лодката за доставки. Тази жена може да дойде с нас или да остане, решението си е нейно.

— Да, сър, но ако е само на километър и половина, ще се върна преди…

— Айсли? — прекъсна го ловецът на глави. — Момичето е лудо. Трябва да е лудо, щом е дошло дотук със знанието кой е Ламбърт. Стани ми от леглото. Искам да полегна, преди да съм припаднал.

Пелвис взе Мама и стана. Кучето се събуди и изръмжа изморено, след което затвори ококорените си очи и отново заспа. Флинт легна на леглото. Пружините се забиха в гърба му през тънкия матрак, но той беше толкова изморен, че можеше да спи и върху пирони.

— Ардън не бива да ходи в тресавището с някого, когото не познава — настоя Дан. — Няма значение какво мислиш ти за нея. Може да си навлече много неприятности.

— Тя не е наша работа. Ти си.

— Така е, но Ардън се нуждае от помощ.

— Не и от нашата.

— Не и от твоята, предполагам. — Дан погледна Пелвис. — Ами ти? Би ли…

— Ей! — Флинт се изправи в леглото, а в хлътналите му и зачервени очи се четеше гняв. — Той няма думата! Аз вземам решенията! А сега защо не си затвориш устата и не поспиш малко? Айсли, отивай и ти да спиш!

Пелвис се поколеба. Сенките, които лампите хвърляха, въобще не го караха да се чувства комфортно. Вече на няколко пъти му се стори, че с периферното си зрение вижда виещо се влечуго.

— Защо двамата с Мама трябва да спим сами в другата стая?

— Защото тук има само две легла. Отивай да спиш!

— Онзи тип намери ужасно голяма змия тук. Чудя се под кое легло е била.

— Знаеш ли какво — отвърна Флинт, — двамата с псето можете да спите тук. Просто се свийте на пода между нас, ако така ще се почувстваш в по-голяма безопасност.

— Не, не мисля.

— Лампите светят, нали? Нищо няма да изпълзи и да те пипне, докато е светло.

Пелвис тръгна към другата стая. Струваше му се много далеч от защитата на деринджъра на Флинт. Спря се отново със замислено изражение.

— Господин Мърто, не смятате ли, че е лошо да знаем, че нещо може да се случи на онова момиче и да не се опитаме да ѝ помогнем?

— Тя може да се грижи за себе си.

— Не сме сигурни в това. Ламбърт казва, че е от Форт Уърт и няма как да се прибере у дома.

— Това не е наш проблем, Айсли.

— Да, наясно съм, но… мисля, че трябва да ѝ влезем в положение.

Флинт изгледа Пелвис с настоятелност, която като че ли нагорещи въздуха между тях.

— Не научи абсолютно нищо от мен, нали?

— Сър?

— Ловците на глави не влизат в положение. Започнеш ли да влизаш в положение, започваш да се поддаваш на чувства. Започнеш ли да се поддаваш на чувства, сваляш гарда. И накрая свършваш с нож в гърба. Щом момичето иска да отиде при някакъв блатен плъх, това си е нейна работа. Тя знае, че лодката за доставки си заминава следобеда. Ако иска да се качи на нея, ще го направи. — Флинт погледа Пелвис в очите още няколко секунди, след което си легна с деринджъра в дясната си ръка. — Срещал съм достатъчно блатни плъхове, в случай че си забравил за пристанището.

— Не, не съм.

— Бих казал, че извадихме голям късмет, че се измъкнахме живи оттам. Докато си с мен, аз отговарям за теб — колкото и да не ми харесва — така че няма да навлизаш в тресавището с някакво лудо момиче, за да свършиш с прерязано гърло. А сега върви да спиш.

Пелвис започна да размишлява над логиката на Флинт с набръчкано под накривената перука чело.

— Тя не е луда — каза Дан. — Тя е почтена жена. Иска ми се да ѝ помогнете.

— Ламбърт? Ако кажеш още една дума, ще прекараш нощта с ръце между краката и чорап в проклетата ти уста!

— Съжалявам — каза Пелвис на Дан. — Не мога. — Той призова целия си кураж и отиде в другата стая, където остави Мама на леглото и се настани до нея. Лежеше неподвижно и се ослушваше за шум от змийски люспи по дървения под.

Главата на Дан туптеше болезнено през изминалите два часа. Болката не му позволяваше да заспи. Какво ли не беше готов да даде за шишенце тиленол. Изпитваше странно облекчение, че беше приключил с бягането. Вече нямаше нужда да се страхува и постоянно да наднича през рамо. Едва сега осъзна, че идеята му да напусне страната винаги е била просто илюзия. Рано или късно щеше да свърши с белезници на ръцете. Щеше да свикне със затвора за времето, което му оставаше. Съжаляваше само, че Ардън се замеси във всичко това.

Дан си мислеше, че Мърто е заспал, но ловецът на глави неочаквано се размърда на леглото си и каза:

— Какво, по дяволите, накара това момиче да дойде с теб?

— Тя смята, че някъде тук живее духовна лечителка. Наричали я Сияйното момиче. Мисли, че ако я намери, онази жена ще премахне родилния ѝ белег.

— Духовна лечителка? Като Орал Робъртс?

— Да, но не толкова известна. И по-бедна. Самият аз не вярвам в такива неща.

— Аз също. Това си е заблуда за наивници. — Флинт се усети, че говори като едно време в цирка.

— Ардън е отчаяна — продължи с обясненията Дан. — Тя разбра кой съм, но пак искаше да я доведа тук. Няма пари, кола, нищо. Загубила е работата си. Убедена е, че ако открие Сияйното момиче и махне този белег от лицето си, лошият ѝ късмет ще я остави и целият ѝ живот ще се промени.

— Според теб е отчаяна — отвърна Флинт. — Според мен е луда.

— Понякога хората вярват в странни неща.

Ловецът на глави не каза нищо. Двамата с Дан чуха звук, който наподобяваше включването на електрически трион, последван от ято разгневени пчели, хванати в капана на метална кофа. Пелвис беше захъркал.

— Да, знаех си, че така ще стане — въздъхна Флинт, който отново се размърда на леглото в опит да си намери по-удобно място. Жегата караше потта да се лее от порите на изтощеното му тяло, но съзнанието му не беше готово да се изключи и да заспи. — Ламбърт, къде смяташе да избягаш?

— Не знам. Където и да е, просто да не съм в затвора.

— Изненадан съм, че стигна толкова далеч. Снимката ти е по всички телевизии и вестници. Затова ли уби човека в мотела? Защото е щял да те предаде?

— Казах ти, не съм го направил аз. Била е жена му.

— Хайде, стига. Можеш да бъдеш честен с мен.

— Не съм го убил, кълна се в Бог.

— Аха — отвърна Флинт с лека усмивка. — Чувал съм това от много виновни копелета. — Спомни си какво му каза в парка обичната бивша съпруга на Ламбърт, която владееше таекуондо: Било е самозащита, той не е хладнокръвен убиец. Хрумна му още един въпрос, който искаше да зададе. — Защо не ме застреля? Когато ми взе пистолета, а аз бях на земята. Защо просто не ми пръсна мозъка? Не искаше да ме убиваш пред семейството си, нали?

— Грешиш. Въобще не съм искал да те убивам, точка.

— Трябваше да го направиш. Ако имах пистолет, а ти беше ловецът на глави по петите ми, щях да те застрелям. Или поне да ти гръмна капачките на коленете. Не се ли сети за това?

— Не.

Флинт се обърна и погледна Дан, който беше затворил очи. През седемте години служба при Смоутс беше заловил над двайсет престъпници — предимно тарикати, които си плащаха гаранцията и се покриваха, дребни риби и само двама-трима истински гадняри — но този беше различен. Имаше нещо в него, което не можеше да разгадае и този факт сериозно го тревожеше. Ако ветеранът беше убил мъжа в мотела, преди да отиде в парк „Базил“ — ако беше „побеснялото куче“, което му описа Смоутс — нямаше въобще да се замисли, преди да му пусне два куршума в коленете, което си беше най-бързият начин да накараш някого да спре да те преследва. А и защо не беше задържал пистолета? Защо не носеше никакви оръжия? Защо беше взел момичето със себе си, а не я използва за заложница? Просто нямаше никакъв смисъл.

Било е самозащита, той не е хладнокръвен убиец.

Хладнокръвен или не, помисли си Флинт, Ламбърт беше убиец. Може би просто бе обезумял. Може би не беше отишъл в онази банка с желанието да убие някого, но вече струваше петнайсет хиляди долара и той искаше дял от тях. Точка.

Флинт се заслуша в дълбокото и ритмично дишане на Ламбърт. Помисли си, че мъжът е заспал, но въпреки това щеше да държи пистолета в ръката си цяла вечер. Беглецът нямаше как да се измъкне от белезниците, но можеше да полудее, да се опита да издърпа леглото до него и да го нападне. Беше се случвало преди. Нямаше представа какво палеше фитила на убийците, но тихите води бяха най-опасни.

Флинт затвори очи. Хъркането на Пелвис, което долиташе от другата стая, беше придобило очарованието на бетонобъркачка, а сега и Мама се бе включила с тихичко пръхтене.

Щеше да изпита огромно удоволствие, когато се отървеше от имитатора и кучето му. Нуждаеше се от дебел селяндур и бъхливо псе също толкова, колкото от четвърта ръка.

Сети се за изпълнението на Пелвис, което беше много добро, ако човек харесваше подобно долнопробно мяукане. Спомни си и думите на бармана: По дяволите, тогава аз ще му стана мениджър. Ще се махна от това проклето тресавище и ще забогатея. Никога няма да погледна назад.

В следващия миг явно заспа, защото пред него се появи чистото бяло имение от сънищата му.

Ето ги и тях — красивите зелени ливади, огромният изрисуван прозорец, многото комини. Самата гледка го развълнува изключително много. Това беше имението, в което се бе родил, чистото и бяло имение, което съществуваше някъде тук, далеч от отвратителния му и мръсен живот. Тръгна по ливадата към него, но както винаги, не успя да стигне по-близо. Имението се отдалечаваше независимо колко бързо или дълго вървеше. Чуваше как обувките му — излъсканите му до блясък черни обувки с остри върхове — мачкат кадифените остриета на тревата. Усещаше летния полъх по лицето си и виждаше сянката си да върви пред него. Трябваше да ускори крачка. Бялото имение отново се отдалечи в своето красиво предизвикателство. Вътре живееха майка му и баща му и ако успееше да стигне там, щеше да ги помоли да го приемат, щеше да им каже, че им прощава, задето са го оставили, когато е бил триръко бебе с образувание с допълнителна уста и ноздри от едната страна. Щеше да им покаже, че е станал възпитан мъж с вкус и обноски. Щеше да им каже, че ги обича и че ако го пуснат вътре, ще им обещае — ще се закълне в Бог — че никога няма да им даде причина да се срамуват от него…

БАМ!

Трясъкът извади Флинт от съня му. Имението се изпари за секунда и той седна стреснато в леглото. Очите му бяха замъглени, а в дясната си ръка стискаше деринджъра. Първата му мисъл беше, че Ламбърт е полудял и се опитва да издърпа леглото до него, за да го нападне със свободната си ръка.

Дан обаче също беше седнал, събуден от дълбокия си сън без сънища. Халката на белезниците се беше врязала в дясната му китка. Двамата с Флинт се спогледаха, видимо замаяни. Мама се разлая, а Пелвис мляскаше звучно, докато се завръщаше в страната на будните.

Някой нахлу в стаята.

— Тук са! Имат пистолет! — провикна се някакъв мъж.

Той се нахвърли на Флинт. Ловецът на глави нямаше достатъчно време, за да се сети да стреля; ръката му беше сграбчена, получи силен удар в рамото и изкрещя от болката, която стигна чак до върховете на пръстите му. Деринджърът му беше изтръгнат и една жилеста ръка го стисна за врата. Флинт се опита да се измъкне, но пръстите стиснаха ларинкса му и той спря да се дърпа. Още един мъж влезе в стаята — мъж с мръсна жълта риза и сини дънки — и каза:

— Това е копелето, което гръмна Върджил. Ей, Док! Той е тук!

При споменаването на това име сърцето на Флинт се сви силно от паника.

Док влезе в стаята. Тътреше се. Все още беше с тениската си на „Харвард“, но сега носеше панталони с кръпки на коленете. Кръглите му слънчеви очила бяха заменени от такива с прозрачни стъкла. Мъжът се ухили и показа зеленикавите си зъби. Дългата му сиво-руса коса беше завързана на конска опашка с помощта на ластик.

— Гомър ти изпраща много поздрави — каза той. — Ти си един сладък шибаняк. — Протегна ръка и стисна брадичката на Флинт. — Не си мислеше, че ще те оставим да ни удариш и да се измъкнеш, нали?

Ловецът на глави не отговори; не можеше, защото устните му бяха премазани.

Док завъртя глава. Все още широко ухилен, погледна Дан и забеляза белезниците.

— Това пък какво е? Кой си ти, приятел?

— Дан Ламбърт. — Замъгленият му поглед все още не се беше прояснил и всичко това му приличаше на сън.

— А аз съм Док. Приятно ми е да се запознаем. Монти, доведи стария Елвис при нас!

След няколко секунди Пелвис беше блъснат през вратата и съборен на пода на длани и колене. Зад него влезе здравеняк с присвити очи, съвсем къса коса и рунтава кестенява брада с мустаци. Той държеше ръмжащата и ритаща Мама за врата.

— Вижте какво си намерих!

— Моля ви… — На лицето на Пелвис се изписа ужас. Очите му бяха подути от съня. — Моля ви, това е кучето ми.

— Не, не е — отвърна грубо Монти. — Вече е мое.

— Остана без куче миналата седмица, когато огладня в полунощ. — Док сложи кубинката си върху рамото на Пелвис. — Долу, момче! — Той ритна имитатора и го събори на пода.

— Гър… лото… ми… — едва съумя да изрече Флинт на мъжа, който беше стиснал ларинкса му. — Ще ми… смажеш… гърлото.

— Аххххх, нашият човек Флинт не може да говори! Не е ли лоша работа това? — Док поклати глава с престорено съжаление. — Отпусни малко.

Мъжът разхлаби хватката си.

— Не искаме да нараняваме никой от вас, добри приятелчета — продължи Док. — Не и преди да ви размажем топките с крака. Едва тогава ще почнем да ви нараняваме.

— Какво става? — попита Дан. — Кои сте вие?

— Аз съм си аз. Ти кой си?

— Казах ти. Името ми е…

— Не. — Док сложи пръст на устата на ветерана. — Имах предвид кой си, че са ти сложили белезници.

— Виж — намеси се Флинт с треперещ глас. — Ще ме изслушаш ли?

Док се наведе и сложи длани зад ушите си, за да покаже, че целият е в слух.

— Стана грешка — каза ловецът на глави.

— Грешка, казва — обърна се Док към другите.

— Адски голяма грешка! — съгласи се мъжът с жълтата риза. — Ти застреля наш приятел. Осакати го. Вече не става за нищо.

— Шшшшш — прошепна Док. — Да оставим човека да ни разкаже за себе си, Мич.

Ако имаше подходящо време за истината, то беше точно сега. По лицето на Флинт заблестяха капчици пот.

— Аз съм ловец на глави. Работя в Шривпорт. И двамата работим там. — Той кимна към Пелвис. — Този с белезниците е издирван убиец. Наградата за главата му е петнайсет хиляди долара. Проследихме го дотук и сега ще го върнем обратно.

— О, първо си астронавт, а сега си господин Жив или мъртъв. — Док погледна Дан. — Това истина ли е?

Дан кимна.

— Не теее чууувам!

— Истина е. — Ветеранът осъзна, че този тип не е особено интелигентен, но онова, което сериозно го обезпокои, беше .45-калибровият автоматичен пистолет, който видя затъкнат в панталоните на кръста му. Големият брадат копелдак на име Монти също имаше кобур на колана с .38-калибров револвер с перлена дръжка. Онзи, който държеше Флинт за гърлото, носеше истински картечен пистолет „Инграм“ на ремък на лявото си рамо, а сега държеше взетия от ловеца на глави деринджър в дясната си ръка.

— Убил си някого, така ли? — Док повдигна вежди.

— Двама души — отговори Флинт. — Когато бяхме на пристанището… тъкмо се обаждах на човека, за когото работя. В Шривпорт. Съобщавах му къде се намираме.

— Намирахте се — отвърна Док — на наша територия. — Пелвис отново се беше изправил на длани и колене и гледаше изпълнен с болка човека, който държеше Мама. — Казах ти да стоиш долу! — Мършавите бузи на Док бяха почервенели и той отново ритна имитатора, за да го събори на пода. — Оставаш там, докато не ти кажа, че можеш да се движиш! Къде е онзи шибан спрей, с който ме напръска, а? Ще си завра юмрука в дебелия ти задник и ще ти извадя вътрешностите, чуваш ли ме? Чуваш ли ме?

— Д-да, сър. — Пелвис се беше разтреперил.

— Оказахте се — продължи Док, като говореше на Флинт със странно спокоен глас след избухването си — на грешното място в грешното време. Добре, признавам си! Издъних се! Ясно? Помислих ви за други. Но когато това копеле на земята ме нарани, а ти осакати един от приятелите ми, преминахте всякакви граници. Не мога да позволя да ви се размине. — Той сви рамене. — Хормоните ми бушуват.

— Помислих си, че искаш да ме убиеш! — отвърна Флинт. — Какво можех да направя?

— Трябваше просто да изтърпиш всичко, Флинти. Както и да е, ако ни беше казал кой си в действителност, вместо да се правиш на умник, нямаше да си затънал до шия в лайната, нали? — Док протегна длан и размърда пръсти. — Ключът.

— Какъв ключ?

— За белезниците. Хайде, давай го.

Флинт се поколеба. Док спокойно взе автоматичния пистолет от кръста си, вдигна предпазителя и опря дулото му в челото на ловеца на глави. Пелвис изстена на пода.

— Бъди внимателен — каза Док с леден поглед зад очилата, — или ще пипам твърдо. Изборът е твой.

Флинт бръкна в джоба си…

— Баааааавно — предупреди го мъжът.

… и сложи ключа в дланта му. Онзи направи две крачки назад, обърна се към Дан и вкара ключа в белезниците. Завъртя го и механизмът изщрака.

— Свободен си, братко — каза Док.

Дан махна металната халка от китката си. Лицето на Флинт беше бледо и измъчено.

— Слушай… моля те… този човек струва петнайсет хиляди долара.

— Не и за мен. Не и за някой от нас. — Дан отключи и другата халка и подаде белезниците и ключа на Мич. — Разбираш ли, мой човек, всички сме били на негово място. Ходили сме и сме се връщали по същия дълъг и вит път. Не ни дреме за полицаи и за затвори. Най-малко пък за ловци на глави. Ставай.

Мъжът зад Флинт го вдигна на крака. Док отново опря автоматичния си пистолет в челото му.

— Мич, провери го.

— Носи празен кобур под дясната си ръка — отвърна престъпникът, докато го претърсваше. — И има нещо… мили боже! — Той се дръпна на една страна, сякаш ръцете му се опариха, а очите му бяха ококорени от шок. — То помръдна! — Мич бръкна под ризата си и извади стоманеносин револвер.

— Помръднало е? Какво е помръднало? — Док разтвори закопчаното сако на Флинт.

Всички го видяха — змиевидния израстък, който се гърчеше и свиваше под ризата му.

Док посегна към него с намерението да му разкъса дрехата, но преди да го направи, Клинт се освободи — първо малките му пръсти и дланта, а после и тънката млечнобяла ръка без косми.

Док застина. Всички в стаята притаиха дъх. Дан започна да се чуди какво е имало в супата, която яде.

Ръката на Клинт стисна въздуха. Флинт знаеше какво щеше да последва — щяха да свалят ризата от гърба му. За да предотврати подобно унижение, разкопча останалите ѝ копчета и я разтвори, за да могат да го огледат добре. Лицето му се превърна в маска на яростта, защото го гледаха с онези добре познати изцъклени погледи, на които го бяха подлагали толкова много пъти.

— Проклятие! — прошепна Док. — Той е шибан изрод!

— Това е брат ми Клинт. — Гласът на Флинт беше бездушен, мъртъв. — Така сме родени. Това е главата му. Виждате ли? — Ловецът на глави разтвори по-широко ризата си, за да им покаже голямото като юмрук образувание на лишеното от очи лице на Клинт от едната страна на тялото му. — Едно време работех в цирк. Той е жив, жив, жив — каза той и на устата му се появи мрачна и ужасна усмивка.

— Никога не съм виждал подобно нещо — отбеляза Монти, който все още държеше Мама за врата — кучето се беше отказало да ръмжи, но продължаваше да шава в опит да се освободи. — Виждал съм жена с три гърди, но нищо такова.

— Това не е истинско! — Мъжът, който беше стиснал Флинт за врата и му беше взел деринджъра, се беше отдръпнал в средата на стаята. — Номер е!

— Пипни го да видиш дали е така! — сопна се Мич.

Док бутна ръката на Клинт с цевта на автоматичния пистолет и вътрешностите на Флинт потръпнаха. Изведнъж пръстите на малката ръка стиснаха оръжието и престъпникът се засмя тихичко.

— Отлииично! — Док внимателно освободи цевта на пистолета. — Той ще иска да види това, нали? Много ще се зарадва.

— Със сигурност — съгласи се Монти. — Ще се пукне от смях.

Док приключи с претърсването на Флинт, след което — доволен, че ловецът на глави не разполага с други оръжия — завъртя .45-калибровия на един пръст и го прибра на кръста си.

— Ставай, Елвис. Ще отидем на разходка с лодка. Мич, сложи им белезниците.

— Не ме карай да го правя аз! Няма да докосна това копеле!

— Женчо. — Док взе белезниците и ги сложи на лявата китка на Пелвис и на дясната на Флинт. След това прибра ключа в джоба на панталоните си.

— Къде ще ги водите? — попита Дан и стана от леглото.

— Не ти се иска да знаеш, братко Дан. Просто приеми случилото се като подарък и забрави за него. Ако бях на твое място… — Той погледна надолу. — Щях да си открадна нови обувки. Тези малко са сдали багажа, kemo sabe. Но също така не бих се размотавал много наоколо. Няма да е благоразумно.

— Може ли да ми върнете кучето? — Пелвис беше на път да се разплаче. — Моля ви, ще ми го върнете ли?

— Казах ти, това вече е моето куче! — избоботи Монти, който вдигна Мама и я разтърси. — Ще го сготвя с бекон и яйца, когато се съмне.

В един миг Пелвис беше молеща се развалина, а в следващия се превърна в ураган, който скочи със стиснати зъби и със свободната си от белезниците ръка се опита да докопа гърлото на мъжа.

Монти дръпна Мама далеч от обсега му и го удари силно и бързо с юмрук в устата. Главата на имитатора полетя назад, коленете му поддадоха и докато падаше, едва не повлече Флинт със себе си. Мич се смееше гръмогласно, Мама отново заръмжа, а Док повтори:

— Ставай, Елвис! — Той сграбчи част от помпадура, дръпна го и перуката остана в ръката му. — Мамка му! — засмя се. — Този шибаняк се разпада!

Пелвис беше на колене и с извита назад глава. На пода падаха капки кръв. Гърбът му потръпна и сега беше ред на Дан да се ядоса. Не знаеше какво да прави и дали въобще имаше какво да направи. Флинт го изгледа с поглед, който казваше: Виж в какво ни забърка, след което се наведе над спътника си.

— Дръж се, Айсли. Просто се дръж.

— Помогни му да стане, ловецо на глави. — Док сложи перуката обратно на голата глава на Пелвис. — Да вървим!

— Защо не го оставиш на мира? Той не е добре с главата, не виждаш ли?

— Не е добре със зъбите, имаш предвид — обади се Монти и се разсмя.

Флинт едва се сдържа и той да не посегне към гърлото на копелето, но знаеше, че няма да постигне нищо добро с това.

— Хайде, ставай — каза на Пелвис. — Ще ти помогна. — Помисли си, че ще му се наложи да вдигне спътника си, но той стана сам. Не искаше да го поглежда в лицето. Част от кръвта му се беше стекла по пръстите на Клинт и ризата му.

— Излизайте — нареди им Док и Монти ги блъсна към задната врата, която беше разбил. Дан стоеше прав и ги гледаше как заминават, а зъбните колела в главата му се въртяха като луди. Док остана последен. — Някоя от жертвите ти да е била ченге? — попита той.

В този напрегнат момент нямаше никакъв смисъл да обяснява на Док, че е убил само един човек и то при изключително лошо стечение на обстоятелствата.

— Не.

— Следващия път пробвай с ченге. — Док излезе от хижата и потъна в мрака навън, като си подсвиркваше весела мелодия.

Дан остана сам.